БОГДАН БОГДАНОВ

Въпреки че е достигнала до нас във фрагменти, цитати в антични текстове и откъси върху папирусни листове, лириката на Сафо е по-лесна за обхващане, защото е тематично и стихово по-еднообразна. Тя е любовна лирика. Разбира се, спори се за външния контекст на любовните ситуации в нея, а и за техния вътрешен смисъл. Поради фрагментността и съвременния контекст днешните тълкуващи са естествено изложени на опасността да не доловят тогавашното, чийто дял в тази любовна лирика не е малък.

Скоро след смъртта на Сафо нейната поезия придобива известност и започва да се разпространява записана. Това поставя начало на легендарна слава за поетесата, но стимулира и събирането на творбите й в сборник. Любовното в тях става своеобразен знаков фактор в елинското разбиране за делото на Сафо и изтиква в по-заден план малкото тясно регионално, в което тя живее, и празнуванията-прекарвания на време в по-тесен женски кръг, контекста на човешките състояния, които тя представя и коментира в своята поезия.

Доколкото се разбира от достигналите до нас откъси, Сафо и нейните приятелки са адептки на култово почитане на Афродита или Хера. Свързано с определено място и регулярност, то е външното, което събира и скрепява в затворен приятелски кръг тези жени. Сафо е може би ръководеща и дори жрица в малко женско публично-частно сдружение. По-късни тълкувания в 19-и и 20-и век, опитали се да освободят името й от грубото разбиране, опетнило я в нейната антична биография, правят от нея учителка в школа, подготвяща за изтънчеността на брака, а и за любовта, в която е редно да имат опит младите жени аристократки. За което има податка в прочутото стихотворение на Сафо «Равен на боговете ми се струва».

Това така «дописано» външно обстоятелство не отменя другото по-достоверно в нейния живот - че обичаните от Сафо са жени и че става дума за преживявания в по-затворена аристократическа еолийска женска среда, по-свободна от по-добре познатата ни йонийско-атическа. Очевидно в нея е влизала и възможността жена да бъде поетеса. И другото достоверно - че Сафо е в разцвета на силите си в първата половина на 6-и век пр.Хр., че живее в Митилена на Лезбос, че е омъжена за аристократ, че за десетина години по време на тиранията на Питак е в изгнание, че е съвременница на лирическия поет Алкей, също от Митилена, и че има обичани дъщеря и брат.

Сигурното, отнасящо се до поезията на Сафо, трябва да разделим на регионално и общо. Регионален е характерът на тогавашното устно изпълняване – това, че тези писани за определен случай стихотворения се пеели или припявали в съпровод на лира с телодвижения и дори танц. Повечето от достигналите до нас фрагменти са от солови песни, изпълнявани от едного (т.нар. монодии). По-малка е частта на хоровите песни, химни и сватбени песни (епиталамии). Регионален белег е и строфическият строеж на монодиите на Сафо, следването на малки куплети от по три или четири стиха (т.нар. сафическа строфа). Това, че в тези стихове се редуват различни стъпки, е в следата на старата индоевропейска песенна традиция, налице и в еподите на Архилох.

Нерегионална и по-скоро характерна за почерка на Сафо особеност е тричастната кръгова композиция в повечето нейни стихотворения, следването на първо, второ и трето, като третото повтаря първото и прави от второто среда. Тази постройка е очевидно нещо по-късно, насложено върху по-ранното традиционно следване на строфи. Сафо, също като Пиндар един век по-късно, го нарушава и по друг начин – с фрази, които свързват края на една с началото на следваща строфа.

Що се отнася до изтънчените отношения и  преживявания, в лириката на Сафо, те не са породени нито само от локалната среда, в която тя се движи и твори, нито са само израз на нейната индивидуалност. Става дума за аристократическа подчертано негруба женска еолийска среда, но и за особен личен свят. Ако разполагахме със съответни инструменти, може би бихме открили шевовете на тяхното свързване и моментите на колебаене между едното и другото. Имаме свидетелство за подобно колебаене във вариантите на нейното име - Сафо е станалото универсално елинско име на поетесата, но в Лезбос и Еолида в онова ранно време то не е Сафо, а Псапфо или Псапфа.

Любовната ситуация в лириката на Сафо   Любовната ситуация може да е нещо външно случващо се, но може да бъде и нещо вътрешно изпитвано. Външното и вътрешното обикновено се комбинират. Но и поотделно, и свързано те са нещо времево, съставено от два момента - единият е отсъствието на обичания, съпроводено от изпитвана липса, а другият е случващото се присъствие, будещо радост. Двата момента могат да следват един след друг в проста нарация, но могат и да се свързват в първото на липсата, в което копнежът на обичащия преминава в мечтаене и той си представя по-раншното или бъдещото присъствие на обичания. 

Поезията на Сафо е своеобразен набор от вариантите на този стандарт. В основата на всички стои обичането-липса, изпитвано в самота и отдалеченост. То е желание-копнеж (pothos), теглещо към удовлетворяване. Удовлетвореността е вътрешното второ, резултат от външното на обикновеното идване-присъствие на отсъстващия и всички останали степени на свързване с него - нежния телесен досег, пълния физически акт, постоянното прекарване заедно и социалното заедно на свързване в семейство. Това, което сигурно липсва в поезията на Сафо, е пълното физическо свързване. Налице е личното на изтънченото заедно с обичания на прекрасни места в бране на цветя, сплитане на венци, увенчаване, загръщане в прекрасни дрехи, духовито разговаряне, шегуване-смеене и танцуване и участие в ритуали.

Ако искаме да представим по-точно любовната ситуация в достигналите до нас фрагменти от стихотворения на Сафо, би трябвало да разгледаме отделно първото на липсата и отсъствието като външна и вътрешна ситуация, свързана с копнеж и мъка, и второто на присъствието като външна и вътрешна ситуация на възторг и радост. В любовните стихотворения на Сафо обаче не само се представят любовни ситуации, а се поражда и разгърнат времеви ред с повече следващи и наслагващи се моменти.

Първият от тези моменти е самото казване, това, че за нещо изпитвано, случило се или редно да се случи говорещият или съобщава това на самия себе си, или по-често го споделя с друг, който е само слушател или който е молен за нещо. Вторият момент е случилата се и представена любовна ситуация, причина за това казване. Третият е видяната и описана красота на обичания, на красиви места и пейзажи, четвъртият - рефлексиите-определения на любовта и петият - образувала се нарация, в която тези моменти се свързват.

Разгърнатият времеви ред и нарацията в стихотворенията на Сафо   Първият добър пример е класическият кратък фрагмент 74, в който поетесата представя нещо просто – Луната и Плеядите са вече залезли, среднощ е, времето минава, а тя продължава да лежи сама. Това външно е образ на простото първо в любовното ситуация, на копнежа-очакване, който в случая вече е преходил в неосъщественото второ, останало без име в безмълвното будуване. Повечето кратки откъси от лириката на Сафо са такива харесали се и затова цитирани формули.

Някои, за разлика от мълчаливата неподвижност във фрагмент 74, са динамични. Любовта е и разтърсване-тресене. Във фрагмент 97 Сафо нарича Ерос, неудържимо сладко-горчиво подмолно чудовище, което я люлее и подкосява нозете й, във фрагмент 44 Ерос разтърсва душата й така, както планинският вятър люлее дъбовете. Не знаем в какъв времеви ред са влизали тези кратки казвания.

По-дългите достигнали до нас откъси разкриват съдържателния пълнеж на първото в любовната ситуация. То е копнеж по момиче, с което Сафо е била преди време заедно. Сега момичето е другаде, омъжило се е и поетесата си спомня с мъка за безвъзвратно отминалото щастие. В дългия фрагмент 93 в тристишни строфи всичко е в раздялата при заминаването. Двете плачат, момичето казва, че това е нещастие и уверява, че не иска да тръгне. Сафо не го спира, но моли то да не забравя нежните грижи и очарования, на които се е радвало тук – безгрижното сплитане на венчета и гирлянди, изсипваното миро, любовните постели с просветваща телесна красота, дъхави коси и мекота, прекрасните свещени места, на които са били заедно.

Подобен е времевият ред и във фрагмент 95 - Гогила, напуснала Сафо, или самата Сафо в унисон с любовния копнеж копнее да умре и да види прохладните обсипани с лотоси брегове на Ахеронт. Във фрагмент 36 Сафо призовава вероятно същата Гогила с фина наметка на раменете да дойде тук с лидийската си арфа.

По-ясен, но развит в друга посока е фрагмент 96. Копнежът е към момиче, омъжено далече в Сарди, което блестяло сред лидийските жени така, както понякога на залез слънце розовопръстата луна засенчвала другите звезди. Това сравнение като в народна песен е необичайно разширено - погледът обхваща соленото море и полята, покрити с цветя разтварящи се привечер като в утро. Което буди спомена за отминалото щастливо заедно, когато те живеели в песни и танци като богини. Сафо отива мислено в Сарди при своята приятелка и във вълната на любовната емпатия улавя и нейния копнеж, как тя измъчена и безсънна страда за ласкавата Атис.

Сложно тиражирано далече и другаде, отскачащо в близкото и заедното, но пораждащо далечно  и вътре в близкото. Вероятно на същата Атис, по която чезне нейната далечна приятелка в Сарди, във фрагмент 98 Сафо казва: «Дотегна ти, Атис, за мен да се сещаш, при Андромеда все прелиташ».

По-ясен е времевият ред в запазените няколко сафически строфи от стихотворението във фрагмент 27. В началото е констатацията, че всеки смятал за най-прекрасно онова, което харесвал. След два примера очевидно за харесвано от мъже, Сафо приключва поантивно, че за нея най-прекрасното е съществото, което обича. След което до края на третата строфа е разгърнат, вероятно във втората част на стихотворението, класическият пример за влюбената Елена, най-красивата от смъртните, оставила съпруг, дом и деца и отплувала за Троя. След първите два стиха в четвъртата строфа, банално обяснение защо станало това, започва третата част - за отпътувалата далече Анактория, чийто сияен лик и изящна походка тя искала да види, а не «всички лидийски колесници и войни, влизащи в битка». След което изглежда се е разгръщал споменът за отминалото щастливо заедно.

Този фрагмент 27 е вероятно поетическа реплика на обичайни за Архилох мотиви, известни ни по двата фрагмента за захвърления щит и ниския кривокрак смел войн, когото той предпочита пред наперения снажен военоначалник. Също в разрез с епическия стандарт за редно и красиво, Сафо лирически песенно предпочита друго - не обикновеното малко себе си или храбростта по същество като Архилох, а вътрешното красиво на обичането на красивия. Породено от трепет-вълна-досег с красота и усилено от очароващо заедно и разочароваща раздяла, после повдигнато в по-високата степен на копнежен спомен то поражда поетичен текст. 

Световната си слава поетесата дължи на големия откъс от стихотворение в сафически строфи, достигнал до нас цитиран в късния античен трактат «За възвишеното» от Лонгин. Сафо се обръща към любимо момиче поради външното на сцена, която става пред очите й – влюбеният мъж, може би бъдещият жених, е седнал до момичето очарован от красотата и сладкото му говорене. Това външно е в другото външно на виждането на тази сцена и на вероятно изпитваната завист, без да е ясно дали това става сега, дали се е случило по-рано или е само въобразено, доловим подтекст на копнежните думи в първата строфа и началото на втората: «На боговете равен ми се струва този, който срещу тебе е седнал и отблизо слуша как сладко говориш и красиво се смееш». 

След тази първа част следва важното, поради което Лонгин е цитирал откъса. То е във втората по-дълга част на стихотворението, вероятно обрамчена от трета по-кратка. Виждайки радостта и възхитата на влюбения младеж, Сафо споделя какво изпитва тя при появата на любимото момиче. Нещо лично или може би самата съкровенност на обичането, то е динамично телесно състояние, граничещо със смъртта, но и оставащо в спомена и можещо да се изкаже - сърцето полудява, гласът секва, езикът се сковава, под кожата плъпва пламък, очите не виждат, ушите бучат, тялото затреперва и се облива в пот, лицето побледнява, при вида на любимия влюбеният сякаш умира.

Рязко навън и опасно навътре, екстазна връзка на душевно деликатно и телесно, то прилича на сексуалния акт, но по особен начин и го надхвърля. Към което се добавя и второто силно твърдение в този знаменит текст – това вътрешно телесно-душевно интензивно е самото външно на редовото заедно с обичания. То не зависи от онова, което се случва физически между тях. Защото е самата любов-разтърсващо очарование, вълнуващ спомен и следващото от тях очарование на  поетичен текст.  

Единственото цяло стихотворение на Сафо, достигнало до нас, е молитва към Афродита в седем сафически строфи. Изпитваща стихията на любовната мъка, по античния надредов начин, по който се преодоляват големите липси, говорещата се обръща към помагалата й и в други случаи богиня. Външната словесна ситуация е в самото изговаряне на молитвата. Текст-рамка, тя е разделена на две - на по-кратко първо и на малко по-дълго второ в края на стихотворението. Първото е самото обръщане към Афродита. По нейните епитети се разбира каква е и какво прави - безсмъртна дъщеря на Зевс, седнала на пъстър трон, коварна и залагаща капани, причинила и мъката на Сафо. Следва простата молба богинята да дойде. В третата част тази молба е разгърната – Афродита трябва да дойде, за да освободи умоляващата от любовната мъка.

Идването на богинята е сюжетът в средната втора част, в която се представя ставалото и друг път. Чула молитвата на  Сафо, Афродита оставяла златните палати на баща си и мигом се понасяла надолу на своята колесница, запрегната в хиляди пърхащи в ефира врабчета. Следва разговорът. Говори само Афродита, Сафо мълчи. Афродита я пита какво й е, въпросите са преразказани. Останалото е в пряка реч – тя разбирала защо мълчи нейната любимка, сигурно я изтезавала и мъчела обичана от нея, която не я допуска до себе си. Само да й каже името. Богинята обещава - ако я избягва, ще я потърси, ако не приема дарове, ще започне да й предлага, ако не я обича, ще се влюби в нея.

Това са трите хода на любовната ситуация – влюбване, домогване и постигане, без да е ясно в какво се изразява то, в обикновено прекарване заедно и приятелство ли, или и в любовни ласки и онова, което следва от тях. Разбирането на текста отскача в контекста на обичайното реално в античната среда, което обаче е нещо по принцип неравно, защото обичаният обикновено скланя да бъде обичан. И изобщо, но особено в античното време любовта е между влюбен и склонил невлюбен. Бракът е обикновено това – доведена у дома млада жена, с която младият мъж прави любов; тя може да не го обича, но дори и да го заобича, не бива да го показва. Така е и при другото обичане на юноша от по-зрял мъж. И когато скланя да бъде обичан, юношата може да не обича, а само да търпи благосклонността на обичащия.

Но има и нещо повече. Своеобразно изключение в античното време, то е заслужено за любимка на Афродита като Сафо, а може би е и прието в интимния аристократически женски кръг на Лезбос – необичащият в един момент да се влюбва в обичащия. Ще мине доста време, докато тази взаимност в любовта бъде приета и стане универсален стандарт за всяка любов.

Силата на това стихотворение, с иначе толкова къса нарация-схема на първо и второ на любовта, е в това, че бидейки същественото, което се случва винаги, когато някой обича, то е достатъчно и прави излишно разгръщането му в по-реален план. По-доброто по-идеално е под ръка, то е презентациите на елинския божи свят. Афродита е това идеално либерално равно и взаимно, което почти никога не е налице в редовата реална човешка любов. Молитвата към Афродита е вход към него. За поета остава единствено задачата да го представи зримо. И то става зримо в шарения престол на Афродита на Олимп и запрегнатите в нейната колесница хиляди врабчета.

Днес не е лесно да схванем кое прави от тези два образа толкова точен любовен символ. Поезията на Сафо като че ли внушава един от добрите отговори – между многото символични определения, които получава в нейната поезия, любовта е и това - ослепяваща погледа искряща пъстрота и стремително пърхащо спускане от сияйното горе към все по-тъмното надолу.

Единственият по-голям откъс от стихотворение на Сафо, в който се открива по-цяло повествование е фрагмент 56. Изглежда той от епиталамий, предназначен за сватбено тържество. В запазената част говори вестител, който съобщава на Приам, че Хектор и другарите му наближават пристана с корабите, натоварени с прикя, довеждащи в Троя нежната невеста Андромаха. Приам се вдига от трона, вестта се пръска в широкия град. Всички се изсипват на пристана. В града се образува празнично шествие.

Миналото време на разказа показва, че се предава спомен. По омировски се представя всеучастие -  на млади мъже и девойки, на войни и колесници, прозвучават флейти и тъпани, свещени песни на момичета, горестни викове на старици и прекрасен пеан, подет от мъже. Многозвучието върви заедно с другото вкупом - на пълните  с хора улици, на повдигани купи и бокали и разливано миро. Всичко прелива, както е редно на празника на пристигането на невестата на първородния син. Откъсът е непълен, липсва времевият гръбнак, нанизвал отделните случвания.

Неговото съдържание е голямото най-външно на любовната ситуация: довеждането на невестата и ритуалът на сватбата. Любовта винаги е отвеждане и довеждане. И тя като всички антични празници е шествие с определен ред и цел. Колкото по-високо стои женихът, толкова по-отдалече идва невестата. Тяхното свързване е важно за тях и семейството им, но и за някакви всички, които означават с високата му идеалност своето редово благополучие. В този епиталамий Сафо изглежда е правела видимо онова странично по-частно, което големият епос не е допускал да се представя разгърнато.

Което заедно с коментираното по-горе репликиране на Архилох показва как са се осъществявали в онази текстова среда лигатурите, свързвали онова тогава все още неготово и нестанало по-цяло, което днес така леко наричаме старогръцка литература.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.