БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

За типовете време и времевото протичане в литературните текстове

БОГДАН БОГДАНОВ

След въведението по темата свят-реалност е допустимо и заключение по темата време. То следва от духа на Хезиодовите «Теогония» и «Дела и дни», които, заедно с внушението, че познаването на тази тема е гарант за благополучие, я обсъждат и по-открито.

Проблемът е, че разбирането на Хезиодовите времена не може да се проведе единствено по линията на различаването, тъй като те не само се различават, но и си приличат с нашите времена. Хезиодовите са общоважими и по-малко на брой за разлика от нашите времена, които са по-лични и повече от тези в «Теогония» и «Дела и дни». Това не отменя намесващата се прилика, че и Хезиодовите, и нашите времена са подобни изживявания на природно време, чийто ход и в двата случая се изпълва с дискурсивно човешко съдържание за произвеждане на необходим смисъл.

Към изброените по-горе разлики се добавя и това, че в името на единността на възможния свят Хезиодовите времена са отворени към божественото и животинското, докато нашите са непоследователни в това отношение. От една страна, «очовечават» космоса, като пренасят върху него човешкото раждане и умиране, но, от друга страна, по научному допускат, че само по-висшите животни разполагат с усет за природните времеви цикли, имат известен опит с т.нар. векторно време, а някои познават и времето за наблюдаване на обекти.

Тази частична прилика между човешкото и предполаганото животинско помага да се осъзнае и собствено човешкото, налице и при Хезиодовите, и при нашите времена. То е проявено в току-що казаното – че човешкото е в основата си природно време, изпълвано с дискурсивно съдържание за произвеждане на необходим смисъл. В хода на това изпълване, в зависимост от влаганото в природното време дискурсивно съдържание, това природно-човешко време се дели на повече редуващи се, но и наслагващи се един върху друг видове.

Това проличава, ако потърсим в нашето съвременно времево русло циклическото време на годишните сезони и циклите на земеделската и морската трудова година, представени в «Дела и дни». Колкото и трудно доловими да са поради покриващите ги днешни по-лични времена, те са налице поне с един от своите ритми – на делниците и празниците, на делниците във вектора на изпълняване на задачи и постигане на цели и на празниците-традиционни празнувания или нетрадиционни интензивни изпитвания на нещо различно.

Ние противопоставяме по-строго преживяваното в традиционното минало циклическо време на днешната нестрога цикличност на празниците и особено на още по-нестрогата на празничните събирания за свободно прекарване на време. По-пълните свидетелства за древна Атина обаче убеждават, че и в онова по-традиционно минало е имало различни празници, както и че тогава не са липсвали струващите ни се съвременни празнувания ad hос. По-внимателното вглеждане в изворите убеждава и в друго - че и тогавашните празнично циклическо и делнично векторно време са се наслагвали и едното с другото, а и двете с по-лични времена.

Така че, безспорната разлика от съвременното възприемане на времето не е изключвала приликата, че и тогавашното време също е било протичане на комбинации от насложени различни видове време, които комбинации са обслужвали нужно за момента свързване на някакво лично «себе си» със «себе си» на едно или друго «заедно». В древното циклическо време, особено във времето на празника, това «заедно» е имало вид на приповдигнато съпреживяване на онова, което се е гледало. Това приповдигане на битовата личност на зрителите е било и факторът, който е променял малкото лично на изпълняващите празнични роли в по-високото ролево надлично. Не толкова видимо, подобно свързване на личното «себе си» с по-неличното «заедно» е ставало и в хода на тогавашното делнично векторно време.

Разбира се, по-добре наблюдаема е днешната векторност, днешните лични постигания на нещо по собствена инициатива. Те показват и в какво по-точно се изразява този преход от лично към по-нелично, който коментирам. Той се изразява в това, че заедно с удоволствията от личното постигане и личното конкретизиране на своето «себе си», постигащият е удовлетворяван и от друго - че, следвайки общоважима ценност и свързвайки се  с други като него, които също я следват, той се приобщава по този начин и към общност. Което впрочем води и до това той да придобива личност, различна от тази, която е имал, преди да влезе в тази векторност или в това насочване към постигане на нещо.

Говорим за човешкото векторно време и твърдим, че и висшите животни имат усет за него. Също като човека те развиват този вид време върху другото на някаква цикличност, свързана с набавяне на храна, с намиране на сексуален партньор и прочие цели, определяни от масива на тяхната природа. Така е и при човека, но с тази разлика, че човешката природа е по-подвижна, разширяваща и изместваща се към различни съдържания, определяни от подвижни ценности и от подвижна, променяща се рефлексия в зависимост от обстоятелства. Което е и основание т.нар. векторно време при човека да се обособи и като различно от циклическото.

Същото се отнася и за т.нар. време за наблюдаване, за което казах, че е налице и при някои животни. И при тях то се отделя като особено, понеже някои, преди всичко домашните животни, са задоволени с храна, а и повечето не развиват характерната за човека ненаситност, която се дължи на смесването на нуждата от храна с други нужди. Заситени и неизложени на опасност, особено домашните животни могат да изпитат интерес към нещо външно, чието наблюдаване, по подобен начин като при човека, изпълва тяхното празно време.

Като всяко друго време векторното е нестабилно. Иначе насочено хоризонтално и клонящо към линия с начало и край, то задърпва назад и надолу, когато не завършва с постигане, и съответно повлича напред и нагоре, когато целта се постига. Тези посоки стават основни, ако се усили елементът на неличното и това време стане епохова низходяща или възходяща линия на исторически регрес или прогрес. Първото, по примера на източния мит за четирите поколения, е налице в Хезиодовата легенда за петте века, а второто, по примера на християнския миленаристичен мит, е по класически начин проявено в идеологията за безкласовото комунистическо общество. Радикалните варианти на тези идеи за регреса и прогреса са по-лесни за разобличаване, по-трудно е вмислянето при по-нерадикалните варианти.

Показателен е случаят с идеята за историческия прогрес, която, подкрепена от развитието на съвременната наука, ляга и в основата на съвременното понятие за история. И ако то все пак се поставя под въпрос, не са налице съмнения по като че ли видимото нарастване на материалните блага в съвременния свят. Трудно се намират анализатори, които се досещат, че в понятието за рецесия дреме старата идея за регреса. Но още по-трудно се поставя под въпрос идеята за прогреса. Наистина прогресира не целият свят, а само част от него и наистина и това не е безпроблемно. Да, но прогресът е видим и представата за него изглежда подкрепяна от достатъчен брой факти.   Което не пречи да се запитаме за разликата и приликата между нашето съвременно разбиране за време и онова на Хезиод в «Теогония» и «Дела и дни».

Разликата (тя ни интересува повече) е, че днес се търсят средства за преодоляване на кризите и за връщане в руслото на като че ли обичайния прогрес, докато при Хезиод на връщането към регреса се устоява с поддържане на основни ценности и упорито пазено статукво на едно по-малко зло. Точно в това е и приликата. Тя е в повика да се пазят основните ценности (днес у нас те се наричат европейски) и в гордеенето, че в сегашната обединена Европа има само малки по-лесно преодолими кризи за разлика от радикалното трудно за преодоляване зло на двете световни войни, за което сме убедени, че е останало окончателно в миналото на 20-и век.

Съвременността поставя ударение и върху друго време - на интензивно изпитваното удоволствие. Закрепено като лично от съвременното индивидуално право на радост и свобода, то също разчита на коментираното по-горе приобщаване към заедното с други, което му придава неличен характер. Че е лично, се разбира и външно, защото се изпитва и насаме. Не по-малко лично е и при обичайното му изпитване заедно с други. Формите му се колебаят между двете крайности на по-неинтензивното по-дълготрайно и по-интензивното недълготрайно. Примери за първото са кроткият разговор просто така или простото слушане на музика, а добрите примери за второто са сексуалният акт и изстъплената веселба, и двете с вдигнати граници към пряко усещани други и към среда в името на интензивно, доставящо радост постигане на общо заедно.

Колкото по-интензивно протича второто, толкова по-нетрайно е неговото време. Понеже удоволствието в случая се поражда не от друго, а от максималното свързване на «аз»-а със «себе си» и повличането в това свое «себе си» и на получаващо се общо заедно, в което понякога влиза и мястото-среда, а това свързване се поддържа трудно, то е определено нетрайно. Приспаната рефлексия се събужда и активираните в съзнанието моменти назад и напред във времето разрушават интензивното «сега и тук» и образувалото се временно обемно «себе си». «Аз»-ът се отлепва от него, субектът се отделя от обекта, който става неличен и се разпада на повече обекти.

Да, но е ценно и задържането на тази свързаност, тя става цел и така върху времето за изпитване на удоволствие се наслагва и векторно време. Особено с помощните средства на алкохола и наркотиците, и заедно с други, а и сам, човек може да постигне за кратко по-плътно сливане на «аз»-а и «себе си». То обаче повлича в опасната посока на все по-плътно свързване на едното с другото и съответно на все по-пълно усещане за съществуване, което естествено завършва с пароксизма на пълното сливане в предмета на мъртвото тяло. Другата възможност е това да не става и «аз»-ът да продължава да го търси в други замени и подмени. Съществуването се запазва, но се губи усещането за съществуване. Което след ступора на пълната депресия може да доведе до свръхреактивния ответ на самоубийството, т.е. до същия негатив като по-горе.

Онова, което се цели в това интензивно векторно време, е «аз»-ът да бъде усетимо приближен към своето «себе си», към някакво заедно, и към една или друга среда. Непостигането не води непременно до отривистите актове на прекъсването на собствения живот или на нечий друг, което като самоубийството също слива за момент «аз»-а със «себе си». Възможно е и съществуването в разделеност на едното от другото, при което «аз»-ът, само усещащ и рефлектиращ наедро, остава постоянно далече и от своето празно «себе си», и от другите празни като него, и от всичко наоколо без дълбочина в един свят сбор от отделности.

Това може да завърши и с депресия, но не рядко е обикновено трайно състояние на привикнал със сивотата «аз», приемащ разделеното от него празно «себе си». Такова е времето на живеенето в определени навици, в което случващото не се убързява от никакви събития. Разбира се, ако не е болестно състояние, това е по-скоро идеално положение. Винаги има външни събития, които динамизират равния ход на това време. Обикновено за кратко, защото те бързо се стопяват в аргументи, които правят още по-устойчиво това слабо време-монотонна реалност на все едно и също случващо се в свят купчина от предмети, незначещи и неможещи да се свързват в променящи се цялости на по-конкретни светове.

Това време има и два други варианта. Първият е висок и позитивен. При него равността не само се понася, а се разбира като своеобразна явила се същност на дълбинната пустота, определяща всички и всичко. Такава е идеологията и практиката на будизма. Вторият не толкова висок вариант на това време е също позитивен. Той е във вярването, че естественото човешко време е нединамично следване на различни ситуации в сравнително по-равното осцилиране между един винаги по-самостоятелен и отделен «аз» и едно «себе си» с по-константно съдържание, което способства за разбирането и на своето «себе си», и на това на другите, а и на тяхното постоянно прехождане в различни «заедно». 

Такова би трябвало да е реалното време на максимално здравия човек. Проблемът е, че такъв човек няма. Оттук и последствието, че това проявено единствено в постигания реално време е по-скоро идеологическо положение. Не е трудно да се схване неговата цел. Тя е в отърваването от неравността на реалното човешко време и заменянето му с равността на едно по същество постоянно настояще, или, ако изкажа същото по по-реалистичен начин, в заменянето на по-силното време на радикалната промяна, която може да бъде и промяна към по-лошо, с по-слабото време на малката промяна към винаги добро, което никога не става най-добро.

Крайният прицел на тази подмяна е преодоляването на голямата промяна на умирането. Но, така или иначе, в нейния по-преден план е справянето с осцилиращото  «себе си». Това, че то става ту по-тясно, ту по-широко, като поглъща чужди съдържания и предмети, се заменя с по-трайно определено неосцилиращо «себе си». На основата на такава операция чрез равната неутралност на един «аз», който винаги е един и същ, се достига и до същностната пустота на който и да е предмет в света, а и на самия свят. Което по различни начини и с различни парадигми е изказано в няколко големи индуски идеологии, съпроводени и от съответни житейски практики.

Това, разбира се, не прави невалиден модела за основното време при всеки от нас, в което се редуват моменти и състояния, комбиниращи по много начини другите представени по-горе времена. Това основно лично време ги редува и комбинира в хода на непрекъснатото двойно и в този смисъл винаги смесено познаване-правене - на «себе си», но и на един лично-неличен свят-реалност-време. Това лично-нелично неравно време в този ден, в тази възраст и в този живот няма как да не бъде в основата си и циклическо. То е несъмнено циклическо, когато става дума за този мой ден, настроен сутрин по-векторно към постигане напред и нагоре, а вечер към регрес и упадък, отвеждащ и към «смъртта» на заспиването.

Истински трудно е да доловим в хода на това основно лично време битуващата в дълбината му по-едра цикличност, свързваща нашето по-лично с онова на предците, децата и внуците ни в по-дългия цикъл на реално по-дълго време от това на нашия живот. Но, така или иначе, и като конкретно проявено в моето време, но и като общоважим, макар и никога нереализиран пълно модел човешкото позволява, първо, да отделяме  изредените по-горе лични времена, и, второ, да разбираме, че нашето по-лично време непременно по някакъв начин прехожда в по-неличното по-дълготрайно, също преходно, но по-непреходно от него. Което отваря път към разбиране и на другото още по-общо и нелично, осъществявано вътре във времето на нашата недостатъчно идентична постоянно колебаеща се идентичност. 

Така достигаме до следващия вид човешко време - на обикновеното разбиране на нещо като именно то и на настаняващото се върху него обективно или обективистично занимаване с някакъв предмет и тема. До какво води това време на наблюдаване, налице и при висшите животни?  До откъсване на «аз» от «себе си», до задържане на «себе си» в непречеща на наблюдението неутралност и до развиване на способност нещо да се види и разбере в по-висока степен като именно то. Което става възможно, защото идеалният разбиращ «аз» с дисциплинирано непречещо «себе си» един вид спира времето на наблюдавания предмет, като го превръща или в безвремие, или във време, отнасящо само до него. По този начин се пораждат времената на науката, философията и историята.

Като лично време на този, който се занимава с тези предмети, то е своеобразно блаженство на регулярно изпадане в безвремието на добре отделени един от друг «аз» и «себе си», които не осцилират нито поотделно, нито заедно, нито се свързват с други предмети, а и с предмета, който се изследва. Което е с последствие и за времената на изследваните предмети. Те влизат в режима на същото безвремие. Разбира се, това е идеално положение. Но понеже се цени като условие за познаването на нещо като именно то, т.е. несвързано с други неща (което се отнася и за самата област на науката и философията), въпросът за идеалността не се повдига и тя започва да се смята за нещо реално.

Същото става и когато един предмет се разглежда исторически. Без значение е дали тази история е история на конкретен предмет, на живо същество или на страни, народи и области на знание. Работното полагане, че има такъв предмет, го откъсва от други съседни и по-големи предмети. Което води до следващото полагане - че неговото време е само негово. Това обаче не е така, както не е така, че този предмет не е свързан с други съседни и по-големи предмети, заедно с които има и друго време. Оттук и лошото последствие, че този тип изследвания са обективистични и в двата случая – и на безвремевото логическо структурно, и на историческото разбиране в линеен ход на промени.

Аз не поставям под въпрос идеята за време в науката. Тя не е лесно заменима, защото се поддържа от принципното блаженство, което човек изпитва от постигането на безвременност, и от практическата полезност на науката. Живеем в по-непосредствен свят тук и сега, който ни настройва векторно практически и налага да разбираме нещата поотделно като именно тези неща. Но, така или иначе, тази полза е ограничена и постоянно се поставя под въпрос. Поради което научните области се допълват от други научни области. Допълва се и науката като цяло. Най-напред от другите форми на по-общото също линейно мислене, каквото развиват философията и толкова видове логики. После от подобното мислене с добавено време, каквото е това в историята.

И все пак в човешката среда става по-генерално коригиране на това безвремево разбиране посредством принципно различното моделиране на време в областта на изкуството, поезията и литературата. По различни начини и с различни средства те улавят в моделите за време, които развиват, по-реалното човешко време, това трудно за изказване протичане на следващи един след друг моменти на наново и наново комбиниране на времена за наново и наново конструиране на свързвания на своето «себе си» с това на другите в нужното «заедно», но и на свързвания с някаква среда, която прераства и в свят и общо време-реалност.

Изкуствата, поезията и литературата се опитват да представят свързано онова, което е несвързано и отделно, и същевременно да мислят по по-съответния начин, т.е. неравно, което означава в редуващи се моменти на ту по-частично, ту по-пълно, ту по права линия, ту с отклонения разбиране на онова, което се разбира. Това върви заедно с внушението, че мисленето съвпада със самото живеене и че то става в свят-реалност заедно с други, и то не дадени веднъж завинаги, а постоянно познавани наново и постоянно правени да бъдат такива, каквито е необходимо да бъдат в този момент.

Разбира се, това твърдение визира идеална ситуация. То се насочва по-реално, ако се поставят в отношение на допълване и коригиране различни случаи на изкуство, поезия и литература. Защото никое от тях поотделно, а и в никой техен текст не би се реализирало онова, което се твърди по-горе. То е само много общ модел. Онова, което по-значително повишава реалността му, е, първо, комбинирането му с други такива общи модели и, второ, реализирането на това комбиниране в конкретен текст. Това се отнася и за избраната в тази книга тема за разказа. Предложените анализи показват, че никой конкретен разказ не е само разказ и че в руслото на протичането му се комбинират и ред други протичания, които също моделират време.

В един литературен текст има протичане и когато няма разказ. Както показах, особено протичане е и безвремието, което се моделира в науката. Оттук и високата стойност на Хезиодовите поеми, които по особен обхватен начин свързват по-прякото рефлексивно мислене с по-косвеното на един текст, в който се мисли и по-скрито, и то не само се мисли, но и се показва. Затова като израз на почит към текстовата нагласа в двете Хезиодови поеми, развих в края на тяхното аналитично-рефлексивно представяне това съответстващо на духа им есе по темата за времето.

Времето е в края на краищата едно. Не друго, а вмислянето прави от него нещо множествено и многовидово. Разделянето на природно, животинско и човешко, на циклическо, векторно, време на наблюдаване, на интензивно време за изпитване на удоволствие, на време, което клони към безвремие в науката, и на опитващо се да улови по-реалното време в изкуството, поезията и литературата се налага от това, че като всяко друго говорене говоренето за времето е и говорене за друго. Основното друго, което се намесва в това говорене за времето, е протичането на нашето вътрешно време. Затова и обърнах внимание на т.нар. осцилиране между нашия усещащ, чувстващ и мислещ «аз» и нашето променящо се «себе си», през чиято осцилация наблюдаваме подобното ставащо с «аз-себе си» на другите и получаващите се от постоянното им свързване различни «заедно», свързвани и с малък, но и с голям променящ се свят.

Което е и моето основно твърдение в тази книга – че не просто виждаме и разбираме, а и правим. И то обречени, каквото виждаме, разбираме и правим, да го виждаме, разбираме и правим през опита на това вътрешно време, което, от една страна, протича неравно, а, от друга, ни кара да изпадаме в идеализацията на безвремието и да я възприемаме за самата истина за нещата. Както убеждава жизненият опит и още повече моделираното в изкуството, поезията и литературата време, независимо че тази истина ни служи отлично, тя е само една между винаги повече и преплитащи се в реален план истини, постоянно преплитащи се различно в едно винаги продължаващо преплитане, което е и самото получило съдържание именно в този момент човешко време.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Уважаема/и/ АТ, споко, наистина. Хубавото си е хубаво и без да се види тутакси. За светлите умове пък/във форума и наоколо/ не е лесно да експонират веднага и бързо калейдоскопичното светене и заряд в книгата на професор Богданов. Моето лично предвиждане е, че тя вероятно ще се прочете по-отворено и благодарно в превод на някой от по-големите езици. После ще се върне с повече към нас. Те май така седят нещата изобщо с днешното хубаво българско писане. Макар изобщо да не вярвам в угрозата за дигиталната смърт на родната кирилица. Тя си е наша, само ние си я разбираме и току й опъваме ушите да влезе в час… Но вижте например как превъзходно може да прозвучи и да се отсени Маркесовата „Мария дос Прасерес” ИМЕННО на този малък език.
Прочетох „Заключение за разказа”, а успоредно и този странстващ разказ. И Лизий, и Маркес ми се бяха отдалечили. Единият, останал недонаучен в студентската ми младост, другият – прекъснат през годините оттогава, както разбирам днес, и „забранен за четене” поради нашенска издателска недодяланост. И ето, моят, нашият учител ни ги репрезентира в едно. Само че не в онази /посочена от него/ развихрена наша многост и синонимност, а отчетливо смислово-исторично и непогрешимо литературознанийно. С излъчващата вътрешност на застаналия над събития, протичания на време, започвания и свършвания на веществености, виждащ-пишещ.
Лично аз, вече не маркиз, изобщо не съм притеснен от малките протуберанси във форума. Към обръщащите представи явления и излизащи от догматика книги обичайно е в началото да се пристъпи в размисъл. В случая, в пренагласа и активиране на собственото ни чатателско. Така че, уважаема АМ, бъдете още малко търпелива. Не съм сигурен, но мисля, че и учебната година в НБУ не е започнала. Лятото си беше лято, време за отдих, слънце, море и планина. Е, не за всички отрудени българи. Сега отново идват дни за сериозен учебен труд. Да хващаме „мотичките”. Другото не е от Бога и от Словото.
ПС: Междувпрочем, тия в турските сериали много бачкат и са особено енергични хора. Даже и маркизата /тя все пак си остава още такава/ тази вечер изгледа един. В същото време не спира да чете, и то все едни подбрани и свестни книги. Направо ме мачка, почвам да си мисля, че ставам все по-несветъл „ум” в сравнение с нея. Но много не ми пука. Аз съм си майтапчия човек.
Тема № - 66 Коментар № - 6986 Д. Карабахчиев - 2012-09-28 20:19:46
Защо ли никак не се учудвам, че толкова много светли умове не могат в продължение на сума ти време да напишат 7-8 смислени изречения върху този толкова хубав текст на проф. Богданов (споко, съвсем не смятам всичките му текстове за хубави). И да го направят не от уважение към него или за да пребъде форумът, ами от елементарно самоуважение. Иначе не се съмнявам, че те дълго могат да говорят как след подобно поведение и най-залюханият Омиров герой би умрял от срам. Както и да е, напомням само, че позата "ощипана мома" отдавна не върви в световната литература, още по-малко в живота, и никак в онлайн общуването. Е, турските сериали са друга работа. Ние (стотиците четящи този форум) пък си мислим, че става дума за най-обикновено неможене. Дано и професорът разбира това, за да го дава по-еваш и да мисли повече за нас.
Тема № - 66 Коментар № - 6985 АТ - 2012-09-28 13:32:03
А, според мен, Роси - ще се вижда онази невидима част от книгата. Когато аз я чета - нейната линия си върви - успоредно, вътре в казаното - сякаш носена от незнаен вятър, като криволичеща парадигма от малки камъчета, които в текста виждаш и преминавайки, те се допират до теб. Сякаш на тези места смисълът на текста, като във вихрушка, създаващ разказа от множество контексти, повлича и включва и собственото вътрешно време на онзи, който чете, там, където преди това е било включено вътрешното време на онзи, който е писал – и не само – на тези места, които по-скоро са времена, можещи наистина да претендират за реалност, са не само авторът и онзи, който чете, но и певецът, който разказва вътре в епоса, а Одисей разпознава в историята му - своя живот; Еврипид, който прави трагедиите си, а публиката му ги променя; Херодот, който вмъква любовния разказ за Ксеркс, а разказът отива отвъд текста - не към богове - а към онзи, който пише и онези, които разбират след това. В предговора на професор Богданов това е наречено – контекстова устност - едно понятие, което влиза в определението за литература и което съдържа и още една част, която аз силно свързвам с примерността в литературата - че дори когато текстовете са били устни и колективно възприемани – те и тогава са били белязани литературно като текстове.

В литературните текстове смислите се разклоняват и на места се виждат сигурни - така както теорията ги заковава, и им спира времето, превръщайки ги в „пряко усещани други“, които чезнат бързо - в момента, в който - като Орфей – се обърнем към тях. Но на моменти, не на места, а именно на моменти - се върви дълго заедно, защото текстът се чете и по вътрешния текст, който съпровожда реалните изречения. За мен това е едно от най-големите неща, на което се научих от професор Богданов - а сегашният заглавен текст – наистина - един от най-хубавите, защото времето, за което говори - освен че разкрива и носи личното, то го пази и показва като полага нашето малко циклично в по-голямото циклично с реално по-дълго време от това на нашия живот. Така, заедно с участващите в контекстовата устност преди нас, времето се удължава – и с онези след нас, чрез контекстовата устност.

Вчера, покрай защитната реч на Еуфилет, която в разказа си е пренесла голяма част от разказа за Афродита и Арес, си мислех именно за способността на литературата да разпознава онова, което правейки се от различни конкретни ситуации – може да направи нова конкретна ситуация. Богинята е станала безименна, боговете – обикновени хора, сюжетът се е променил, усещането е станало по-ниско и всекидневно – но то не се е загубило. И не само – малкият разказ за изневярата на Афродита е станал по-използваем и по-приложим, но не защото се е променил – а защото е тръгнал от онази височина, в която текстът може да се ползва с всичките функции на контекста.

Сигурно много се обърках, защото пиша бързо. Но все пак, не само заради топлото говорене, си мисля, че любовта - припомняна и проектирана, и разказът – който се прави не от друго, а от допира на различни контексти – няма как да не се виждат и след собствения ни живот.
Тема № - 66 Коментар № - 6984 vesselina vassileva - 2012-09-25 14:00:25
Заглавният текст е от най-сполучливите (от моя гледна точка) текстове - казвала съм го и друг път, и по-хвалебно. Но не ми се даде вдъхновение да пиша добре за него сега. През дългото време на отсъствие/неписане повече бях постигана от разни нерадостни неща, отколкото аз успях да постигна някакви неща. А и каквото външно постигнах, то беше толкова закъсняло, че много не става за хвалба.

От друга страна е вярно, че неписането ми в последно време има и нещо с общо с някакво постигане, обаче, само с постигане във форума. Всичко, в което тук съм се спъвала, за което съм се чудила, с което не съм се съгласявала, срещу което съм протестирала, което съм защитавала, което ме е огорчавало, което не съм разбирала и на което съм се радвала в последните четири години – беше подредено, оцелостено, разбрано, разговорено, прояснено подсладено и възрадвано още повече. Нищо друго освен хвалби не останаха за писане.

На финала на тази книга като че ли, може би, някак повече подхожда да си говорим за форума и книгата като цяло, за техните времена - отгоре, отстрани и с припомняне - както и беше тръгнал тук разговорът.

Две са особено ценните за мен глави от тази форумна книга на професор Богданов:
„Свят, време и реалност в "Теогония" и "Дела и дни" на Хезиод” – във фундаменталния аспект на вселенската сериозност;
и „Любовта и любовният разказ в диалозите на Платон” – освен, разбира се, със сериозното, и с комичното, каквото намирам в частта за диалозите на Ксенофонт (при някои преразкази се разсмивах с глас, не само когато го четох за пръв път).
Имах и трета най-харесвана подглава (в любовния й аспект), но нея Професорът я извади от книгата (добре че съм си я архивирала) – „Въведение по темата за любовта” от главата „Любовта и любовният разказ в лириката на архаиката и ранната класика”.

Бях замислила да мрънкам срещу отпадането на последната спомената подглава с много аргументи, но добре че не ми идваше пълноценно вдъхновение и се забавих, за да прочета този коментар на Веселина и да разбера, че е по-добре тази подглава да е отпаднала:

„Едно от нещата, които професор Богданов направи през тези години, е, че написа книгата, благодарение на която ни събра - понякога си представям как книгата ще се казва "Разказ, време и реалност", но в нея винаги ще прозира старото й заглавие "Любов и разказ" - и си мисля, ние винаги ще знаем това - някой може да напише и да разкрие този факт - но дали, когато ние умрем - другите хора, които четат "Разказ, време и реалност в старогръцката литература" - ще успяват да отключат това и да го извлекат - от малките разкази, из между скобите, от финалните строфи, които се приема, че просто правят текста по-дълъг - както е при Херодот. Дали ще има археолози на текста, които ще могат да възстановят невидимото заглавие на устността. И дали ще бъдат толкова смели, че да открият тайната – че тази книга не е любов и разказ на старогръцката литература, а на тяхната собствена.”

Не, Веси, няма да има такива външни на форума бъдещи археолози, които да разберат всичко това, което стои в невидимата част на айсберга-книга. То ще си остане само за нас, живелите в този форум с живото катадневно правене на текстовете.То и сега не се разбира, нищо че заглавните текстове и коментарите си седят публикувани. Дори да седне някой да ги чете внимателно наред (което, ако се случва, ще се случва рядко), подводната част не може да се разбере, защото се разбира само с живеене-плуване в момента, в който се прави. Виждам/усещам го, когато чета дискусии, в които не съм участвала – не се докосвам до дълбината им, дори и да усещам, че я има.
Това, което професор Богданов направи, е като онова, което е направил Аристотел, като си е публикувал текстовете така написани, че само наживо слушалите ги негови форумци да могат да ги разбират в пълнота. Не се причислявам към онези форумци, които разбират в пълнота, но пролуки ми се отваряха и на мен от време на време – моменти на радостно вдъхновено празнуване. Сигурна съм, че ако бях зачела книгата без да съм живяла във форума, такива пролуки нямаше да ми се отворят.

За това искам да благодаря на професор Богданов. Не съм чувала за друг такъв експеримент – някой да пише книгата си на живо и свръх-публично-електронно пред целия съответно-езико-четящ свят. Това не е само от/със смелост, самочувствие или опитност. То е и от/със свръхуважение към читателите, към всичките евентуални читатели без никакво изключение. Да пишеш книгата си пред читателите си е като да си съблечеш не само дрехите, но и тялото пред тях (то и самата форма на електронно общуване принуждава така да стане). Да пишеш книгата си пред читателите си означава, да имаш постоянна обратна връзка какво и защо не е разбрано, да преформулираш така, че да стане разбираемо за разнообразните начини на разбиране на всеки един от коментиращите читатели, които лични начини на разбиране могат да се променят във всеки следващ момент. Това означава да пишеш-правиш за читателите си в буквалния и пълния смисъл на думата. Така се чувствах, докато участвах във форума – професор Богданов пишеше-разясняваше и за мен, бавноразбиращата (особено свръхабстрактното), взряна основно в детайлите и отговаряща на реторични въпроси Леля на Сократ.
Благодаря Ви, професор Богданов, че слязохте под чертата на заглавните текстове, влязохте в коментиране на коментарите и ни направихте да разбираме повече, по-дълбоко и по-красиво.

Сигурно сте си мислил, че при една толкова публично правена книга, хората, които ще разберат и ще споделят няма да са чак толкова малко. На пръв поглед и аз бих предположила така, но изглежда Вашият експеримент показва, че отвореността, достъпността и удобството не са повлияли много на значителното разширяване общността от съмишленици. И все пак (Вие сигурно по-добре го знаете), хубаво е да се зарадваме и на малкото на брой, защото понякога то означава много повече.

Професор Богданов, бихте ли разказал повече за време-протичането на този експеримент (публично писане на книга с дискутиране в реално време) от Вашата наблюдателница?

В опит да разбирам повече сложната работа на телата ни (и времето – Хезиодовите и другите времена), тия дни се бях забола в едни трудни текстове и видео в областта на фундаменталната физика, като квантова механика, струнни и суперструнни теории, експерименти на ЦЕРН. Е, разбира се, на ниво “for dummies” и никак не ми беше смешно колко малко и колко трудно разбирам. А то вярно си е за смях – Леля си мисли, че чете квантова механика и чака да я споходи вдъхновение ... Както и друг път съм казвала – да ми се смеят, все ми е едно на музиката.

Маркизе на Градините, сигурно мога да разказвам в нови стотици страници за форумните времепротичания, - „…ние тук в този форум живеем с текстове” (Bogdan Bogdanov - 2012-08-24 09:37:43). Неживелите в тези времепротичания (нямам пред вид Вас!) няма как да разберат, че живеенето с текстове е по-реално от онова живеене, което обичайно наричаме реално. Не му е времето да разказвам много сега, защото не смятам, че времето на форума е изтекло. Ще разкажа едно нещо – за мен смешно. Спомням си, че в началото не бях доловила, че професор Богданов ще презентира „странната идеология …, двойно насочена срещу традиционното научно говорене и обичайното всекидневно обсъждане на каквото и да е.” Понеже я харесвах-ползвах тази идеология, макар и не напълно осъзнато (в лекции, не в научни публикации), се бях втурнала да я рекламирам. После се почувствах като да съм се опитала да продам краставици на краставичаря ...

Веси, няма да се разбира, какво стои отдолу на тази книга, и какво стои отдолу на отдолу-то (при всичките опити да бъде експлицирано)– и по-добре! То и това, което стои отгоре е премного и предостатъчно, за някого, който не я е живял.
За мен отдолу стои (освен визираното от теб) и още една друга книга, която съм си нарекла (по цитат) „Многоименното същество” – за празника, ненашето в нас, дървото на живота и пр. Ако бъде направена до край, дано да е пак във форума.

За отговор на твоя Бийтълски крясък за помощ, ще сложа друго тяхно крещене (по-дългичко) - You've Got to Hide Your Love Away!
http://youtu.be/CKHA2AGbXtI

Тема № - 66 Коментар № - 6983 Росица Гичева - 2012-09-25 06:41:16
Днес си спомних началото на форума, когато, въпреки равния сънлив манталитет, завладял цялата страна, ние си бяхме същински екип, спецотряд. Бях почти в конферентна връзка с всички, но никой не знаеше, че аз съм Крадла, затова пък всички много обичахме форума, или поне аз така го чувствах. Та днес си спомних, когато една вечер, в абсолютно нетипично време - късно вечерта, професор Богданов публикува един коментар, който в своя край казваше следното:

"Уморихме се и оклюмахме от тази рационализирана така рационално изтълкувана философска любов. Нужен ни е глас от друг свят. Вече го търся."

Тогава всички заедно и по отделно си помислихме, че професор Богданов иска да затвори форума и дори без да се разбраме много бързо публикувахме коментари, почти в едно и също време - заедно - аз, Роси, Георги Гочев - и отделно - Крадла, за която бях решила да не публикува веднага, а рано сутринта – за да имаме пълно покритие на времето. Не си спомням какво сме писали - но си спомням, че стана много хубаво. Това се случи почти преди четири години. Нещата от тогава се промениха много, но форумът така или иначе, каквото и да е претърпял - си остана най-силното и обхватно пространство в българската хуманитаристика, и не само в българската. Форумът си остава единственото място със самочувствие.

Едно от нещата, които професор Богданов направи през тези години, е, че написа книгата, благодарение на която ни събра - понякога си представям как книгата ще се казва "Разказ, време и реалност", но в нея винаги ще прозира старото й заглавие "Любов и разказ" - и си мисля, ние винаги ще знаем това - някой може да напише и да разкрие този факт - но дали, когато ние умрем - другите хора, които четат "Разказ, време и реалност в старогръцката литература" - ще успяват да отключат това и да го извлекат - от малките разкази, из между скобите, от финалните строфи, които се приема, че просто правят текста по-дълъг - както е при Херодот. Дали ще има археолози на текста, които ще могат да възстановят невидимото заглавие на устността. И дали ще бъдат толкова смели, че да открият тайната – че тази книга не е любов и разказ на старогръцката литература, а на тяхната собствена.

Любовта е равна на разбиране - така е при Платон - любовта, божественото, лудостта, разбирането, знанието - са неща, които вървят по една синонимна права на вмислянето и припомнянето. Ние я забравяме и крием и не само ние - но и онези от времето на Платон, които обгряни от любовта си мислили, а и ги мислили - за луди. Любовта винаги остава в един скрит план – но – в онзи коментар за гласа от нов свят - професор Богданов беше написал и друго - че любовта е само една предна тема, зад която се крие и свързаността, и свързаността не само между хората, а с едно голямо отвъд и че тогавашния свят на Платон е един странно отворен свят, за разлика от нашия тук, който е толкова затворен. Представих си - колко назад отиват всички тези връзки, ако любовта е скрита, а зад нея са скрити свързаността, разбирането и живеенето в един отворен голям свят - и какво остава видимо за очите – и какви очи трябва да имаме, за да достигнем до тях. А на преден план остава всичко онова, в което не се вмисляме и за което нямаме време. На преден план стои и онова време, което погубва в цитирания на високопарни имена-предмети с напълно неприложими идеални парадигми, времето на кроткия разговор. На преден план стои векторното практическо, онова, което казва „театърът е театър“ или „любовта е любов“, или разказът е разказ, а животът е живот. И само в много малко случаи, макар и да изглежда лесно постижимо, само в отделни мигове, достигаме до същински голям отворен свят – като този на форума, който професор Богданов направи, и като този на "Любов и разказ".

Това са нещата, които ме карат да съм сигурна че форумът никога няма да спре - защото той не е само форум. Вътре в него са нашите разговори - вътре в него са и нашите външни истински разговори.

Днес четох много хубаво. Да, истина е, че понякога съм недиатрибна, но днес, докато четях заключението за разказа към "Разказ, време и реалност" - преминавайки през различните нива на анализа - от онова най-лесно ниво, заради което още в началото, когато професор Богданов ни го препоръча, разказът на Маркес ми хареса: онова, че човек докато чака смъртта нищо чудно да бъде намерен от любовта – както става с Мария дос Прасерес, та до другото - сложно, което може да се преформатира по различни начини: в което погребалният агент не може да разбере каква е Мария дос Прасерес, а последвалото разбиране от прекия отговор на старата жена - го смущава, докато младият мъж, който я докарва в дъждовната вечер до вкъщи - разбира - и това я смущава нея – си беше чисто летене с безброй нива на разбирането – някои, от които - по-ниски, други – по-високо, трети всеобхватни. Четвърти – собствено твои лични. Смъртта идва в точен час, но не те разбира. Любовта идва неочаквано, и те разбира. И двете - отваряне към друг и към другото – казва професор Богданов.

Толкова много нива на разбирането, а аз дори не бях забелязала, че кучето на старата Мария се нарича Ной, заради потопа и заради спасението, при положение, че вече имам опит с кучето на Одисей, което се казва Аргос - и има качествата да го познае първо – без да му е нужен белег.

Зная, че пиша несвързано - но това е защото ми се иска да създам повече възможности за форума - да отворя и другата врата, не тази, че той ще умре, а другата - неочакваната, която ще го смути - разбирането, че ще живее, защото някой е влюбен в него. Мислех си, че, ако трябва, ще пиша и сама. Имам да разкажа толкова много неща – от новата книга на професор Богданов, от старите книги, от събраните във форума коментари, които са доста страници, от текстовете от семинара, които съм свалила от аудиозаписите, от всички други негови текстове, които имам. Това е положението, което бях измислила - ако бях останала сама. Днес обаче в заключението за разказа прочетох нещо:

разказът става от съчетаването на контекстите, той не е ясният контекст, нито ясният текст – разказът става разказ от съчетаването на повече контексти, в което съчетаване няма ред. От тези различни контексти, които са различни конкретни ситуации - зависи това дали моделите за реалност могат да се прилагат. Иначе онези текстове, които хората наричат „разказ“ – просто не могат да се прилагат – и те не са никакъв разказ.

Форумът е разказ - затова зная и още един вариант за спасение – да призова телепатично Роси и ГГ:

http://www.youtube.com/watch?feature=player_detailpage&v=3t8MeE8Ik4Y

Р.S. Маркизееее, имате много хубаво име:-)))
Тема № - 66 Коментар № - 6982 vesselina vassileva - 2012-09-25 02:24:24
Не знаех, че форумът не е открит за всички, професор Богданов. Мислех, че Ви интересуват различни позиции. Не само на филолози, а и на историци, философи, културолози, социолози... И на служители. Т.е., че не е ограничен.

Темите, които поставяте за обсъждане лично аз чета с конкретен интерес. Насочен е към човека като личност – и в текста и извън него. Именно като такъв ме интересува. Преглеждам написаното най-вече от тази гледна точка. Нямам много свободно време, за да чета подробно всичко. И пиша кратко. Хората са различни. Отнася се и до техния стил.

По въпроса за любовта и омразата – съблюдавам древния принцип, че еднакво лоша е постъпката и от недостиг, и от излишък. Убедена съм, че вместо да се обичаме и мразим, по-ползотворно е, особено, когато работим заедно, да се уважаваме. Напълно достатъчно е. Поне за мен. В тази връзка мисля, че е ценно човек да има въображение, но в разумни граници, така че да не навреди на никого. Не съм почитателка на измислените „спомени“. Била съм потърпевша от такива. Предпочитам истинските, каквито и да са.

В заключение ще добавя следното. Не бива да закривате форума, професор Богданов. Убедена съм, че рано или късно броят на стойностните коментари в него ще се увеличи. Не виждам никакво основание песимизъм. Затишието е временно.

Поднасям извинения, ако аз съм причината за лошото Ви настроение днес. Познавам Ви главно като мениджър, поради естеството на работата ми в НБУ. Ценя Ви и Ви уважавам именно в тази Ви светлина. Като учен и преподавател набюденията ми за Вас са единствено от тук. Затова ще продължа да следя с интерес текстовете, които публикувате, но от сега нататък ще ги чета мълчаливо, без коментар.
Тема № - 66 Коментар № - 6981 Валентина Попова - 2012-09-24 21:29:28
Здравейте всички !
Отдавна очаквах да бъда справедливо отчленен от работещата системност на форума. Прекалих и с търпението на навъртащия кълбото на неговата ценрална познавателна идеология. Давал съм си сметка за това, но моят глад за „хвалби” ме надделяваше. На моменти се долавях и в нотки на сполучваща диатрибност, но това, знаете, е субективно и измамливо. Живеем, за да се учим. Един от всички и всички от едного.
А критичното към нас е най-доброто учещо ни.
Благодаря на проф. Богданов за насочването му, относно моите въобразени разтушаващи наброски, към общовалидна и стойностна рефлексивност. Прибирам „писателското” в друго чекмедже, слагам „маркизките” инсигнии в гардероба. Но ще се опитам да остана с вас. Ще внимавам в по-голямата картина на дискусиите, ще преценя, дали ще ми го позволите.
Намирам само-виненето на проф. Богданов от днешния му коментар за форумните страсти и мълчания неоснователно. Просто, както и той отбелязва, повече сме навикнали да разнищваме и да търсим облекченията на дружния кикот на маса. В по-сериозните занимания често сме захлупени и тайнствено недиалогични. Аз самият съм точно такъв. Такива са и хората от кръга, в който се движа. Вие преценете и как седят нещата изобщо около нас.
Вече не псевдонимен, моля Професора и всички вас, да продължите! Друг, по-проспективен и добре проектиран път, по който да се върви, не се види поне из форумите.
Още един път, ако е възможно, загърбете с настроение маркизовото досегашно.
ПС: И администраторът да прецени, дали е за пускане.
Тема № - 66 Коментар № - 6980 Д. Карабахчиев - 2012-09-24 15:44:49
Коментиращите лека-полека намаляха. Накрая се замлъкна. Наскоро предположих защо намаляха от тяхна гледна, сега добавям коя е вината ми. Прекалих с моите текстове и странната идеология в тях, двойно насочена срещу традиционното научно говорене и обичайното всекидневно обсъждане на каквото и да е. Нарекох условно “диатрибна” тази идеология, за да изразя особеното в нея – че говорещият се съмнява в това, което казва за нещо, и го дели на вярно, отнасящо се до него, и невярно, добавено поради лична нагласа.

Прицелът беше не друго, а обичайните възхищавания и мразения, които се аргументират с чисто въздигане или принизяване на онова, което се въздига и принизява. Не, упорствах аз – то може да е едно, а ние да го правим друго. Казах многократно, че именно от това диатрибно различаване тръгва и т.нар. херменевтическо подхождане към по-сложния смисъл в един литературен текст. Което може да се изкаже и по-просто – настоявах сложно устроеното и да се разбира сложно.

Наскоро на приятелска маса в обичайно вечерно разговаряне се опитах да кажа, че не разбираме сложната работа на собствените си тела. Присъстващите дружно се изсмяха. Стори им се глупаво. Няма да се очудя и ако онова, което казвам в заглавните текстове тук, а и в цялата книга, не се квалифицира именно така – като глупаво заплетено и комлексарско. Е, от всекидневна гледна точка то е такова.

Кое обаче ме изуми? Че тук в моя форум, в който съм си изложил и книгите, и какво ли не друго, може да влезе човек като Тити – Валя Попова, провалила се на служба в НБУ и сама напуснала, после измолила да се върне на каквато и да е работа и върнала се. Изумих се, че тя може да влезе във форума, без да чете заглавните текстове или като ги чете и си казва за тях онова по-горе, да не е дотам нагла, че да го каже, но да изрече кокетно, че се извинява, че все още не е прочела. Ами да прочете! Защо е влязла? Защото скучае, а и за да даде воля на омразата си. И друга дама преди нея беше влязла с подобни мотиви. Но тя имаше завидно образование точно по онова, което се коментираше. А Валя Попова защо просто не си чете и не си казва, че това са глупости, и не се диви, както правят хората, на човешката му глупост, в която, разбира се, влиза и онова, дето беше назначена отново в НБУ, ами и се обажда?

И тъкмо написах това и видях двайсетия коментар на Валя Попова. Доста закъсняло доста не на място критикуване и похваляване. Твърдо заявявам и на нея, и на други: “Веселина Василева е архитекст на този форум, а и на книгоиздаването в НБУ и независимо от превъздиганията, които допуска, тя пише прекрасно и ще продължи да пише в този форум, въпреки омразите, разгорели се край нея не без нейния напълно недиатрибен човешки принос.

Така ще бъде. Говорих дълго, сега замълчавам. Ако има някои, които искат да публикуват заглавни текстове, да ги изпратят за преценка. Нека да са рефлексивни, независимо в какъв дух са. Моля само да не са описателно-съобщително-писателски като последния коментар на Димитър Карабахчиев. Тук е рефлексивно място. И моля и заглавните текстове, и коментарите да са подписани с лични имена. Това е двайсет и първият последен коментар по този така несполучил заглавен текст. Ако не се обади никой, форумът свършва дотук.
Тема № - 66 Коментар № - 6979 Bogdan Bogdanov - 2012-09-24 09:58:27
"Заключение за разказа" ми звучи сухо, скучно и тривиално. Като заглавие. Ако аз пишех книгата, бих добавила в него и малко прогностика – най-накрая. Проспективно е все пак, нали? Така бих могла да го озаглавя после без особени угризения "Разказът в минало, сегашно и бъдеще време". За да е съответстващо на съдържанието и по-примамливо за четене, разбира се. А иначе... Изключително интересен сравнителен анализ на гледища за ценностите в живота на средностатистическия човек от Античността и Най-новото време е направен, като е поднесен с безупречен брилянтен стил: http://www.bogdanbogdanov.net/news_lit_bg.php?newsID=103 Много ми допадна най-новият Ви текст, професор Богданов. С удоволствие го прочетох цели два пъти - още вчера, когато бе публикуван. Поднасям искрени поздравления!

Добра и успешна седмица на Вас и на всички:)

NB! Надявам се да е станало ясно, че съм на друга страница.
Тема № - 66 Коментар № - 6978 Тити - 2012-09-24 07:33:56
Молба към администраторката:

Имам едно излишно "й" във второто възклицателно изречение отзад-напред в репликата ми от вчера - преди послеписа е.
Молбата ми е да се изтрие. Излишно е. Е, ако може, разбира се. Искам също така да добавя и още едно прилагателно при описанието на Маркиза - в предпоследното изречение от послеписа. Моля, преди "земен" да се добави "естествен и".
Така е доста по-изчерпателна портретната му характерестика.

Благодаря предварително:)
Тема № - 66 Коментар № - 6977 Тити - 2012-09-19 07:15:22
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 120604

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 129371

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 21605

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 34124

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 136251

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 99832

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 31559

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 19430

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 183344

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 62780

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA