За типовете време и времевото протичане в литературните текстове |
|
|
БОГДАН БОГДАНОВ
След въведението по темата свят-реалност е допустимо и заключение по темата време. То следва от духа на Хезиодовите «Теогония» и «Дела и дни», които, заедно с внушението, че познаването на тази тема е гарант за благополучие, я обсъждат и по-открито.
Проблемът е, че разбирането на Хезиодовите времена не може да се проведе единствено по линията на различаването, тъй като те не само се различават, но и си приличат с нашите времена. Хезиодовите са общоважими и по-малко на брой за разлика от нашите времена, които са по-лични и повече от тези в «Теогония» и «Дела и дни». Това не отменя намесващата се прилика, че и Хезиодовите, и нашите времена са подобни изживявания на природно време, чийто ход и в двата случая се изпълва с дискурсивно човешко съдържание за произвеждане на необходим смисъл.
Към изброените по-горе разлики се добавя и това, че в името на единността на възможния свят Хезиодовите времена са отворени към божественото и животинското, докато нашите са непоследователни в това отношение. От една страна, «очовечават» космоса, като пренасят върху него човешкото раждане и умиране, но, от друга страна, по научному допускат, че само по-висшите животни разполагат с усет за природните времеви цикли, имат известен опит с т.нар. векторно време, а някои познават и времето за наблюдаване на обекти.
Тази частична прилика между човешкото и предполаганото животинско помага да се осъзнае и собствено човешкото, налице и при Хезиодовите, и при нашите времена. То е проявено в току-що казаното – че човешкото е в основата си природно време, изпълвано с дискурсивно съдържание за произвеждане на необходим смисъл. В хода на това изпълване, в зависимост от влаганото в природното време дискурсивно съдържание, това природно-човешко време се дели на повече редуващи се, но и наслагващи се един върху друг видове.
Това проличава, ако потърсим в нашето съвременно времево русло циклическото време на годишните сезони и циклите на земеделската и морската трудова година, представени в «Дела и дни». Колкото и трудно доловими да са поради покриващите ги днешни по-лични времена, те са налице поне с един от своите ритми – на делниците и празниците, на делниците във вектора на изпълняване на задачи и постигане на цели и на празниците-традиционни празнувания или нетрадиционни интензивни изпитвания на нещо различно.
Ние противопоставяме по-строго преживяваното в традиционното минало циклическо време на днешната нестрога цикличност на празниците и особено на още по-нестрогата на празничните събирания за свободно прекарване на време. По-пълните свидетелства за древна Атина обаче убеждават, че и в онова по-традиционно минало е имало различни празници, както и че тогава не са липсвали струващите ни се съвременни празнувания ad hос. По-внимателното вглеждане в изворите убеждава и в друго - че и тогавашните празнично циклическо и делнично векторно време са се наслагвали и едното с другото, а и двете с по-лични времена.
Така че, безспорната разлика от съвременното възприемане на времето не е изключвала приликата, че и тогавашното време също е било протичане на комбинации от насложени различни видове време, които комбинации са обслужвали нужно за момента свързване на някакво лично «себе си» със «себе си» на едно или друго «заедно». В древното циклическо време, особено във времето на празника, това «заедно» е имало вид на приповдигнато съпреживяване на онова, което се е гледало. Това приповдигане на битовата личност на зрителите е било и факторът, който е променял малкото лично на изпълняващите празнични роли в по-високото ролево надлично. Не толкова видимо, подобно свързване на личното «себе си» с по-неличното «заедно» е ставало и в хода на тогавашното делнично векторно време.
Разбира се, по-добре наблюдаема е днешната векторност, днешните лични постигания на нещо по собствена инициатива. Те показват и в какво по-точно се изразява този преход от лично към по-нелично, който коментирам. Той се изразява в това, че заедно с удоволствията от личното постигане и личното конкретизиране на своето «себе си», постигащият е удовлетворяван и от друго - че, следвайки общоважима ценност и свързвайки се с други като него, които също я следват, той се приобщава по този начин и към общност. Което впрочем води и до това той да придобива личност, различна от тази, която е имал, преди да влезе в тази векторност или в това насочване към постигане на нещо.
Говорим за човешкото векторно време и твърдим, че и висшите животни имат усет за него. Също като човека те развиват този вид време върху другото на някаква цикличност, свързана с набавяне на храна, с намиране на сексуален партньор и прочие цели, определяни от масива на тяхната природа. Така е и при човека, но с тази разлика, че човешката природа е по-подвижна, разширяваща и изместваща се към различни съдържания, определяни от подвижни ценности и от подвижна, променяща се рефлексия в зависимост от обстоятелства. Което е и основание т.нар. векторно време при човека да се обособи и като различно от циклическото.
Същото се отнася и за т.нар. време за наблюдаване, за което казах, че е налице и при някои животни. И при тях то се отделя като особено, понеже някои, преди всичко домашните животни, са задоволени с храна, а и повечето не развиват характерната за човека ненаситност, която се дължи на смесването на нуждата от храна с други нужди. Заситени и неизложени на опасност, особено домашните животни могат да изпитат интерес към нещо външно, чието наблюдаване, по подобен начин като при човека, изпълва тяхното празно време.
Като всяко друго време векторното е нестабилно. Иначе насочено хоризонтално и клонящо към линия с начало и край, то задърпва назад и надолу, когато не завършва с постигане, и съответно повлича напред и нагоре, когато целта се постига. Тези посоки стават основни, ако се усили елементът на неличното и това време стане епохова низходяща или възходяща линия на исторически регрес или прогрес. Първото, по примера на източния мит за четирите поколения, е налице в Хезиодовата легенда за петте века, а второто, по примера на християнския миленаристичен мит, е по класически начин проявено в идеологията за безкласовото комунистическо общество. Радикалните варианти на тези идеи за регреса и прогреса са по-лесни за разобличаване, по-трудно е вмислянето при по-нерадикалните варианти.
Показателен е случаят с идеята за историческия прогрес, която, подкрепена от развитието на съвременната наука, ляга и в основата на съвременното понятие за история. И ако то все пак се поставя под въпрос, не са налице съмнения по като че ли видимото нарастване на материалните блага в съвременния свят. Трудно се намират анализатори, които се досещат, че в понятието за рецесия дреме старата идея за регреса. Но още по-трудно се поставя под въпрос идеята за прогреса. Наистина прогресира не целият свят, а само част от него и наистина и това не е безпроблемно. Да, но прогресът е видим и представата за него изглежда подкрепяна от достатъчен брой факти. Което не пречи да се запитаме за разликата и приликата между нашето съвременно разбиране за време и онова на Хезиод в «Теогония» и «Дела и дни».
Разликата (тя ни интересува повече) е, че днес се търсят средства за преодоляване на кризите и за връщане в руслото на като че ли обичайния прогрес, докато при Хезиод на връщането към регреса се устоява с поддържане на основни ценности и упорито пазено статукво на едно по-малко зло. Точно в това е и приликата. Тя е в повика да се пазят основните ценности (днес у нас те се наричат европейски) и в гордеенето, че в сегашната обединена Европа има само малки по-лесно преодолими кризи за разлика от радикалното трудно за преодоляване зло на двете световни войни, за което сме убедени, че е останало окончателно в миналото на 20-и век.
Съвременността поставя ударение и върху друго време - на интензивно изпитваното удоволствие. Закрепено като лично от съвременното индивидуално право на радост и свобода, то също разчита на коментираното по-горе приобщаване към заедното с други, което му придава неличен характер. Че е лично, се разбира и външно, защото се изпитва и насаме. Не по-малко лично е и при обичайното му изпитване заедно с други. Формите му се колебаят между двете крайности на по-неинтензивното по-дълготрайно и по-интензивното недълготрайно. Примери за първото са кроткият разговор просто така или простото слушане на музика, а добрите примери за второто са сексуалният акт и изстъплената веселба, и двете с вдигнати граници към пряко усещани други и към среда в името на интензивно, доставящо радост постигане на общо заедно.
Колкото по-интензивно протича второто, толкова по-нетрайно е неговото време. Понеже удоволствието в случая се поражда не от друго, а от максималното свързване на «аз»-а със «себе си» и повличането в това свое «себе си» и на получаващо се общо заедно, в което понякога влиза и мястото-среда, а това свързване се поддържа трудно, то е определено нетрайно. Приспаната рефлексия се събужда и активираните в съзнанието моменти назад и напред във времето разрушават интензивното «сега и тук» и образувалото се временно обемно «себе си». «Аз»-ът се отлепва от него, субектът се отделя от обекта, който става неличен и се разпада на повече обекти.
Да, но е ценно и задържането на тази свързаност, тя става цел и така върху времето за изпитване на удоволствие се наслагва и векторно време. Особено с помощните средства на алкохола и наркотиците, и заедно с други, а и сам, човек може да постигне за кратко по-плътно сливане на «аз»-а и «себе си». То обаче повлича в опасната посока на все по-плътно свързване на едното с другото и съответно на все по-пълно усещане за съществуване, което естествено завършва с пароксизма на пълното сливане в предмета на мъртвото тяло. Другата възможност е това да не става и «аз»-ът да продължава да го търси в други замени и подмени. Съществуването се запазва, но се губи усещането за съществуване. Което след ступора на пълната депресия може да доведе до свръхреактивния ответ на самоубийството, т.е. до същия негатив като по-горе.
Онова, което се цели в това интензивно векторно време, е «аз»-ът да бъде усетимо приближен към своето «себе си», към някакво заедно, и към една или друга среда. Непостигането не води непременно до отривистите актове на прекъсването на собствения живот или на нечий друг, което като самоубийството също слива за момент «аз»-а със «себе си». Възможно е и съществуването в разделеност на едното от другото, при което «аз»-ът, само усещащ и рефлектиращ наедро, остава постоянно далече и от своето празно «себе си», и от другите празни като него, и от всичко наоколо без дълбочина в един свят сбор от отделности.
Това може да завърши и с депресия, но не рядко е обикновено трайно състояние на привикнал със сивотата «аз», приемащ разделеното от него празно «себе си». Такова е времето на живеенето в определени навици, в което случващото не се убързява от никакви събития. Разбира се, ако не е болестно състояние, това е по-скоро идеално положение. Винаги има външни събития, които динамизират равния ход на това време. Обикновено за кратко, защото те бързо се стопяват в аргументи, които правят още по-устойчиво това слабо време-монотонна реалност на все едно и също случващо се в свят купчина от предмети, незначещи и неможещи да се свързват в променящи се цялости на по-конкретни светове.
Това време има и два други варианта. Първият е висок и позитивен. При него равността не само се понася, а се разбира като своеобразна явила се същност на дълбинната пустота, определяща всички и всичко. Такава е идеологията и практиката на будизма. Вторият не толкова висок вариант на това време е също позитивен. Той е във вярването, че естественото човешко време е нединамично следване на различни ситуации в сравнително по-равното осцилиране между един винаги по-самостоятелен и отделен «аз» и едно «себе си» с по-константно съдържание, което способства за разбирането и на своето «себе си», и на това на другите, а и на тяхното постоянно прехождане в различни «заедно».
Такова би трябвало да е реалното време на максимално здравия човек. Проблемът е, че такъв човек няма. Оттук и последствието, че това проявено единствено в постигания реално време е по-скоро идеологическо положение. Не е трудно да се схване неговата цел. Тя е в отърваването от неравността на реалното човешко време и заменянето му с равността на едно по същество постоянно настояще, или, ако изкажа същото по по-реалистичен начин, в заменянето на по-силното време на радикалната промяна, която може да бъде и промяна към по-лошо, с по-слабото време на малката промяна към винаги добро, което никога не става най-добро.
Крайният прицел на тази подмяна е преодоляването на голямата промяна на умирането. Но, така или иначе, в нейния по-преден план е справянето с осцилиращото «себе си». Това, че то става ту по-тясно, ту по-широко, като поглъща чужди съдържания и предмети, се заменя с по-трайно определено неосцилиращо «себе си». На основата на такава операция чрез равната неутралност на един «аз», който винаги е един и същ, се достига и до същностната пустота на който и да е предмет в света, а и на самия свят. Което по различни начини и с различни парадигми е изказано в няколко големи индуски идеологии, съпроводени и от съответни житейски практики.
Това, разбира се, не прави невалиден модела за основното време при всеки от нас, в което се редуват моменти и състояния, комбиниращи по много начини другите представени по-горе времена. Това основно лично време ги редува и комбинира в хода на непрекъснатото двойно и в този смисъл винаги смесено познаване-правене - на «себе си», но и на един лично-неличен свят-реалност-време. Това лично-нелично неравно време в този ден, в тази възраст и в този живот няма как да не бъде в основата си и циклическо. То е несъмнено циклическо, когато става дума за този мой ден, настроен сутрин по-векторно към постигане напред и нагоре, а вечер към регрес и упадък, отвеждащ и към «смъртта» на заспиването.
Истински трудно е да доловим в хода на това основно лично време битуващата в дълбината му по-едра цикличност, свързваща нашето по-лично с онова на предците, децата и внуците ни в по-дългия цикъл на реално по-дълго време от това на нашия живот. Но, така или иначе, и като конкретно проявено в моето време, но и като общоважим, макар и никога нереализиран пълно модел човешкото позволява, първо, да отделяме изредените по-горе лични времена, и, второ, да разбираме, че нашето по-лично време непременно по някакъв начин прехожда в по-неличното по-дълготрайно, също преходно, но по-непреходно от него. Което отваря път към разбиране и на другото още по-общо и нелично, осъществявано вътре във времето на нашата недостатъчно идентична постоянно колебаеща се идентичност.
Така достигаме до следващия вид човешко време - на обикновеното разбиране на нещо като именно то и на настаняващото се върху него обективно или обективистично занимаване с някакъв предмет и тема. До какво води това време на наблюдаване, налице и при висшите животни? До откъсване на «аз» от «себе си», до задържане на «себе си» в непречеща на наблюдението неутралност и до развиване на способност нещо да се види и разбере в по-висока степен като именно то. Което става възможно, защото идеалният разбиращ «аз» с дисциплинирано непречещо «себе си» един вид спира времето на наблюдавания предмет, като го превръща или в безвремие, или във време, отнасящо само до него. По този начин се пораждат времената на науката, философията и историята.
Като лично време на този, който се занимава с тези предмети, то е своеобразно блаженство на регулярно изпадане в безвремието на добре отделени един от друг «аз» и «себе си», които не осцилират нито поотделно, нито заедно, нито се свързват с други предмети, а и с предмета, който се изследва. Което е с последствие и за времената на изследваните предмети. Те влизат в режима на същото безвремие. Разбира се, това е идеално положение. Но понеже се цени като условие за познаването на нещо като именно то, т.е. несвързано с други неща (което се отнася и за самата област на науката и философията), въпросът за идеалността не се повдига и тя започва да се смята за нещо реално.
Същото става и когато един предмет се разглежда исторически. Без значение е дали тази история е история на конкретен предмет, на живо същество или на страни, народи и области на знание. Работното полагане, че има такъв предмет, го откъсва от други съседни и по-големи предмети. Което води до следващото полагане - че неговото време е само негово. Това обаче не е така, както не е така, че този предмет не е свързан с други съседни и по-големи предмети, заедно с които има и друго време. Оттук и лошото последствие, че този тип изследвания са обективистични и в двата случая – и на безвремевото логическо структурно, и на историческото разбиране в линеен ход на промени.
Аз не поставям под въпрос идеята за време в науката. Тя не е лесно заменима, защото се поддържа от принципното блаженство, което човек изпитва от постигането на безвременност, и от практическата полезност на науката. Живеем в по-непосредствен свят тук и сега, който ни настройва векторно практически и налага да разбираме нещата поотделно като именно тези неща. Но, така или иначе, тази полза е ограничена и постоянно се поставя под въпрос. Поради което научните области се допълват от други научни области. Допълва се и науката като цяло. Най-напред от другите форми на по-общото също линейно мислене, каквото развиват философията и толкова видове логики. После от подобното мислене с добавено време, каквото е това в историята.
И все пак в човешката среда става по-генерално коригиране на това безвремево разбиране посредством принципно различното моделиране на време в областта на изкуството, поезията и литературата. По различни начини и с различни средства те улавят в моделите за време, които развиват, по-реалното човешко време, това трудно за изказване протичане на следващи един след друг моменти на наново и наново комбиниране на времена за наново и наново конструиране на свързвания на своето «себе си» с това на другите в нужното «заедно», но и на свързвания с някаква среда, която прераства и в свят и общо време-реалност.
Изкуствата, поезията и литературата се опитват да представят свързано онова, което е несвързано и отделно, и същевременно да мислят по по-съответния начин, т.е. неравно, което означава в редуващи се моменти на ту по-частично, ту по-пълно, ту по права линия, ту с отклонения разбиране на онова, което се разбира. Това върви заедно с внушението, че мисленето съвпада със самото живеене и че то става в свят-реалност заедно с други, и то не дадени веднъж завинаги, а постоянно познавани наново и постоянно правени да бъдат такива, каквито е необходимо да бъдат в този момент.
Разбира се, това твърдение визира идеална ситуация. То се насочва по-реално, ако се поставят в отношение на допълване и коригиране различни случаи на изкуство, поезия и литература. Защото никое от тях поотделно, а и в никой техен текст не би се реализирало онова, което се твърди по-горе. То е само много общ модел. Онова, което по-значително повишава реалността му, е, първо, комбинирането му с други такива общи модели и, второ, реализирането на това комбиниране в конкретен текст. Това се отнася и за избраната в тази книга тема за разказа. Предложените анализи показват, че никой конкретен разказ не е само разказ и че в руслото на протичането му се комбинират и ред други протичания, които също моделират време.
В един литературен текст има протичане и когато няма разказ. Както показах, особено протичане е и безвремието, което се моделира в науката. Оттук и високата стойност на Хезиодовите поеми, които по особен обхватен начин свързват по-прякото рефлексивно мислене с по-косвеното на един текст, в който се мисли и по-скрито, и то не само се мисли, но и се показва. Затова като израз на почит към текстовата нагласа в двете Хезиодови поеми, развих в края на тяхното аналитично-рефлексивно представяне това съответстващо на духа им есе по темата за времето.
Времето е в края на краищата едно. Не друго, а вмислянето прави от него нещо множествено и многовидово. Разделянето на природно, животинско и човешко, на циклическо, векторно, време на наблюдаване, на интензивно време за изпитване на удоволствие, на време, което клони към безвремие в науката, и на опитващо се да улови по-реалното време в изкуството, поезията и литературата се налага от това, че като всяко друго говорене говоренето за времето е и говорене за друго. Основното друго, което се намесва в това говорене за времето, е протичането на нашето вътрешно време. Затова и обърнах внимание на т.нар. осцилиране между нашия усещащ, чувстващ и мислещ «аз» и нашето променящо се «себе си», през чиято осцилация наблюдаваме подобното ставащо с «аз-себе си» на другите и получаващите се от постоянното им свързване различни «заедно», свързвани и с малък, но и с голям променящ се свят.
Което е и моето основно твърдение в тази книга – че не просто виждаме и разбираме, а и правим. И то обречени, каквото виждаме, разбираме и правим, да го виждаме, разбираме и правим през опита на това вътрешно време, което, от една страна, протича неравно, а, от друга, ни кара да изпадаме в идеализацията на безвремието и да я възприемаме за самата истина за нещата. Както убеждава жизненият опит и още повече моделираното в изкуството, поезията и литературата време, независимо че тази истина ни служи отлично, тя е само една между винаги повече и преплитащи се в реален план истини, постоянно преплитащи се различно в едно винаги продължаващо преплитане, което е и самото получило съдържание именно в този момент човешко време.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
Коментари по темата |
|
Милата Веселина, изглежда толкова раздвоена и разстроена...
Дори пише за себе си в множествено число!!! Колко ли време си е загубила, терзаейки се, че е пълна далтонистка?! Така ми се ще да я успокоя. Обзели са я очевидно тягостни мисли за "закостенелост-капан-смърт". А е толкова пъстър животът!
- Веселина, препоръчвам ти да намериш време и за разходки навън! Непременно после и доста по-оптимистично ще мислиш:)
NB! Професор Богданов, моля да ме извините, че все още не съм прочела текста Ви, а пиша във форума, но ми стана така жал за Веселина. Не мога да не я успокоя й! Вдигам й духа!
P.S. Маркизе, художник сте! Невероятно колоритна картина сте нарисувал! Представих си като истинско "ранчото" Ви. Радвам се, че сте толкова земен човек. Въпреки "титлата";) |
Тема № - 66 |
Коментар № - 6976 |
|
Тити - 2012-09-18 19:51:33 |
|
|
Здравейте уважаеми професор Богданов!
Здравейте обични мои форумци!
Маркизът затвори уста за няколко дни не заради общото затваряне. Просто едва сега му остана относително свободна и прегъната към размисъл минута, та да се обади. Наред с друго, в нашата фамилия към приключване е земеделският цикъл. Тъкмо се върнах от „ранчото”, пренесох за пореден път това-онова. Доста нещо докарахме и тази година от тези 600 квадратни метра земица, едва видима от космоса кръпчица върху най-югоизточните поли на Стара планина. Не е някакъв дебел хумус, педя-две каменливо-горска пръст. Преди години, в относително по-добра финансова кондиция, маркизът я купи за радост и трудови забавления на неискащите да пролежат пред телевизора стареещите си години свои родители. Вдигнахме нещо като бунгало, бихме една дълбока сонда, че като текна тая ми ти бистра водица…Тез парици оттогава ги изплатихме поне десет пъти. Мама, изгоряла, сякаш е направила деветдесет бани на бургаския плаж, тази сутрин пак се катерила да дообира сливите и ореха от по-горните клони. Въпреки изричната ми забрана и непосредствените команди за отбой на полковника от запаса /баща ми, знаете го/. Той напоследък повече дава наставления, тя е по-млада /гони осмдесеттака/. Доволна е от себе си, направо е щастлива, макар и премаляла от работа, защото пенсията и е доста по-малка от неговата, и по този начин, с купищата буркани с компоти, лютеници, нектари, сладка, туршии и какво ли не, доказва, че светът не се върти единствено около съдбините на българския пенсионен фонд. И като погледнеш, то наистина продукцията й от тазгодишния сушав, труден земеделски цикъл пак надмина двойно по магазински цени едногодишната й пенсийка. Да ни е жива и здрава. Ей такива женици пълнят все още с витамини и сладост доста юнашки гърла в майка България. Не само и все още не изцяло вносителите на треторазрядна селскостопанска продукция от комшийски и по-далечни селскостопански производители. На тези никога неглезени, ни от родители, ни дотам и от съпрузи и работодатели наши майчици, помнете ми думата, един ден трябва да вдигнем тук –там по някой паметник. Както сме вдигнали сума ти войнишки паметници. Няма да е и толкова скъпо. Представете си, кръстосана мотика с роза, ружа или друго цвете – от бронз, камък, може и дърворезба. Така ще слеем в едно великото упорство и чепатия оптимизъм с любовта на тези труженички към деца, внуци и вси люде, наквасили уста с истинския, чист плод и зеленчук на България. Може към тази художествена скулптурна схема да се добави и един джобен мъжки часовник. Ей така, да припомня за това, как тези българки са отмервали и разпределяли своето линейно-векторно време или как са раздипляли угрижените му прегъвки.
Много пъти съм си мислил, защо никога, от социализма, че досега, не вдигнахме, не облякохме във власт женици от такова тесто. Врели и кипели, ровили с пръсти в лехите български, в семейното устояване и оцеляване. Не говоря за парламента, то и из кметствата ги няма. Те са май нашето най-недогледано имане, истинските „миньори” на българския морал, дете-гледане и внуко-възпитание. Чел съм, филми съм гледал, видял съм някъде и на място. С такова несметно количество свестни бабки малко народи могат да се похвалят. Но някак сме ги бутнали настрана, не ги много изслушваме, а случва се и да им се поскараме, че все нещо ни занимават с подробности, имат някакви малки планове, искат нещо да ни кажат, преди да хукнем към нашите крупни дела. Към мержелеещи се иновативните контури, търсене на търговски ниши, земеделско елдорадо и пр.
Защо тази лиричност? И къде е тук литературата, тънката езиковост, нашата препълненост на модерно устроени хора? Нищо не изчерпвам с тази импресия. Позволявам си да ви я пратя само защото вижте какво ми каза мама преди дни, докато пътувахме, когато прескочихме да вземем смешната парична рента от нивите на дядо, нейния баща: „Как успяваше да го работи това землище тоя човек? Аз сега на половин декарче си припомних целия Ботев, половината Яворов и Дебелянов, всичко учено от Пушкин, мота мо…И си ги рецитирам на глас.” Милата ми. Казах й, че дядо знаеше мноо-го песни. А някои си ги дописваше. Така явно се е облекчавал и подкрепял в дългия, често самотен труд сред бразди и синури. Тя веднага се съгласи с мен.
Обичам ви, умни мои събратя, българи!
|
Тема № - 66 |
Коментар № - 6975 |
|
Dekarabah - 2012-09-18 16:53:55 |
|
|
Всеки път се чудя, как професор Богданов успява с текста си да оцвети в различни нюанси различните страни на неща, които, ние, като далтонисти, просто виждаме в един цвят така, както се виждат общо предмети. Как балансира конкретните светове на нещата, които са именно това, което са, и - променящите се цялости на по-конкретните светове, в които купчините от предмети не могат да се свързват. Тези две различни конкретности?
Защо точно под този текст коментарите са такива – практически, точни – какво предизвиква в нашата среда да не можем: 1. Да правим, 2. Да имаме по-дълго време, 3. Да се вмисляме? От какво се предизвиква тази почти генетична като родово проклятие закостенялост-капан-смърт?
Не става въпрос въобще за чувствителност - ако някой се заблуди - става въпрос за живеене-правене, за метод за разбиране, който разбира чрез това, че не се поддава на привидностите, на навиците, на онова сливане, след което следва моментално разпадане, не се поддава на онова свръхегоцентрично лично, което се свива дотам, че се превръща в безлично. Какъв ти тук Гретлайн и др., при положение, че има момент в текста, в който се казва, че е възможно съществуването да се запази, но въпреки това да се изгуби усещането за съществуване. Привидна картина – а живот – нула! Ето тази подмяна ме интересува - която имитира съществуване - а е спряла, вътрешно мъртва. Финито! Навиците, които създават време без събития. Слабото време-монотонна реалност, което не умира - бетонната заливка на времето от предмети, които няма да могат да се свържат в цялостите на по-конкретните светове. И в същото време смъртта – която, честно казано, е много повече време, отколкото първите две „мистериозностти“ – както би се изразил и Гретлайн:-).
Този текст дава решението, инструмента, начина – как обикновеният малък отделен човек да направи така, че да случи нещата и те да му се случат, на него и на други, така както времето е негово, но и по-дълго. Как се прави време без начало и без край, без уседяването в предметността? Ето това време ми липсва - на кроткия разговор просто така. Това нещо "кроткият разговор просто така" не е просто есеистична формула. Защо, професор Богданов, не давате развитието - какво се случва при това първо на по-неинтензивното по-дълготрайно? Само разказ може това, нали? И разказът го има.
Първо започнах да си подчертавам времената в текста – общоважимите, личните, отворените към божественото, отворените към животинското, природното време, циклическото, векторното, времето за наблюдение, времето за изпитване на удоволствие. Питах се дали това наистина са времена и дали ще мога да ги свържа – в момента, в който достигнах до това, което се нарича "реално време". Нещо, което не ни е много ясно, но което си мислим, че преминаваме и че имаме - докато самата аз вече пропусках времето, което клони към безвремие, опитващото се да улови по-реалното време в литературата, и също, онова, че говоренето за време е и говорене за нещо друго.
Няма реално време и няма човек, който да има онова реално време, което си представяме. Искайки времето, ние го саботираме, за да преодолеем неравността му, да преодолеем промяната, да останем в нещо сигурно добро, което е тук и сега.
Няма по лошо от „векторното практическо, което налага да разбираме нещата поотделно като именно тези неща“ и поради което, аз, например, никога няма как да прочета «На боговете равен ми се струва този, който срещу тебе е седнал и отблизо слуша как сладко говориш и красиво се смееш» - като нещо, което се е случило не само на Сафо, но се случва и на мен – независимо дали аз наблюдавам или аз говоря. Онова практическо, което ни трябва, е друго – то е вътрешното време. Играта е същата като между „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ и „Любов и разказ“ – но когато се оставят различните парадигми да се обменят, тогава няма излишни и слаби – и винаги някъде има една практическа истина, случена и означаваща „именно този момент човешко време“.
Професор Богданов го казва – основното друго, което се намесва в това говорене за времето, е протичането на нашето вътрешно време. И го казва по няколко различни начини - никой конкретен разказ не е само разказ; ние не просто виждаме и разбираме, а и правим.
Въпросите ми са много, но аз дори не мога текста да прочета по редовете, преминавайки по неговите мислите, които вероятно са си чисто мой мисли – какво ли остава да формулирам въпроси. Въпроси за личното циклическо време, което е родено в -, но и ражда, голямото циклическо време – по-дългото време от това на нашия живот; или пък – въпроси за безвремевото разбиране и непресичането? За повечето неща – професор Богданов подчертава в текста, че визира идеални ситуации – и в същото време вкарва една литературност, която още от времето на Хезиод ни кара да стоим нащрек – за да не изпуснем мига.
А аз въобще не зная дали да кажа „собствения си миг“ – или той, ако се случи – ще е много, много по-голям - едновременно миг, и - време. |
Тема № - 66 |
Коментар № - 6974 |
|
vesselina vassileva - 2012-09-18 02:42:41 |
|
|
О, професор Богданов, толкова съжалявам... Ядосала съм Ви още рано сутринта, а едва сега виждам това! Най-искрено Ви се извинявам - цял ден нямах възможност дори за малко да надзърна във форума. Тичах нагоре-надолу, четох и писах, при това повече от сериозно, а не по така любимата ми диагонална метода, но все други текстове, доста далече от художествената литература; броих, смятах, красиви таблици сътворявах... И т.н. Нали знаете как е - работа. Въпреки, че ми беше интересно да разбера, какъв ли ще е отговорът на доцент Н. Кьосева. Наистина ме интересува. Живея тук и сега, в България и за мен има значение знанията да излизат извън пространтствата на университетите и да носят реална полза. Навреме. БВП пряко ме касае. Въпросът ми е съвсем резонен. Нали съм майка-труженичка-домакиня-съпруга, но и водопроводчик, майстор, техник и прочее... По стечение на обстоятелствата. (Само хакер не съм все още!:))) И не е вярно, че не работя за повишаването на БВП на НБУ и РБ! Днес, например, бях и на една безкрайно полезна делова среща с представители на бизнеса. И дадох всичко от себе си. Разбира се, съобразно мястото, на което съм. Уверявам Ви. Та... Рано ми е за оставка още, професор Богданов, струва ми се. Надявам се да не ми се разсърдите много, но засега поне няма да си я подам. Прекалено ми е интересно това, което правя. Доставя ми най-истинско удоволствие.
P.S. Но защо решихте, че пия по цял ден кафе?! Нали ще си съсипя нервната система така? Не съм безотговорна. Как ще бъда след това мила, лъчезарна, усмихната и добра и на работа, и в градския транспорт, и вкъщи? А сега обещавам да не пиша повече реплики, докато не прочета текста, който сте публикувал. Наистина не е никак честно. Хубава вечер.
|
Тема № - 66 |
Коментар № - 6973 |
|
Тити - 2012-09-12 20:14:25 |
|
|
Сега ще отговоря на проф. Богданов. Да, абсолютната истина е идеализация. Както идеализираме времето. Всъщност, времето е най-идеализираното нещо на света. Защото не можем да се преборим с него, а не можем, защото не можем да го разберем научно с методите на точните науки, а след като не можем да го разберем научно не можем да го управляваме...в своя полза. Не можем да го управляваме нито в икономиката, нито в биологията, нито никъде. И затова то е най-идеалното нещо на света и съвсем естествено, се идеализира най-много и повече от всичко. Доказателство в мъдри изрази като "Времето ще покаже!", "Времето лекува"....Но истината е онова нещо, което времето толерира. То не толерира нашата биология, мендижмънта и пр. Но толелила истоната. Всъщност с времето истината излиза на яве. И това е наистина забележително!
Опитвам се да се променя, само глупаците не се променят, май беше казал Маркс или го беше преписал от някого...Но си нося белезите на школите. Върху мен има най-голямо влияние френската стопанско-историческо школа, защото ме възхищава, а тя гледа детайла на детайлите. Освен това, като счетоводител, гледам детайлите под микроскоп. А НОРМАТА е институция, тя е основното, голямото, огромното, детайлизирано в детайлите по странен начин. Понякога обаче е невидима в детайлите. Не искам да ме обвините отново в хвалене, защото тук не сте справедлив към мен. Вие знаете, че аз, за да си спася безсмъртната душа, което е много важно за мен, никого не лъжа, дори за самосъхранение и ми харесва да признавам доброто, хубавото, креативното и това, което ме вдъхновява, дадено от другиго. Ако можех да стигна до нормата, която управлява човешките дела в икономиката на България... да я изведа, формулирам, даже да й направя модел, разбира се....Генезисът и това, което направлява нещата....! Това е нова идея, която ми давате и за която не съм имала смелост да мисля изобщо. Изобщо, как да не ви се възхищавам, не знам? Знам, някому може да не се харесва, обаче, аз винаги признавам достойнставата, (не мога да не го правя), на другите хора, а Вие знаете, също, че и не пестя и гняв (което си е грях, но от малките) , което ме прави особено досадна. Някаква моя ... норма. Каквато друга някаква норма ми е свободата, Васил Левски и Теодор Херцел...Да си свободен, независим, да отдаваш на другите дължимото... С колко време разполага човек в живота си, та да потъпче такива норми?
|
Тема № - 66 |
Коментар № - 6972 |
|
nkioseva - 2012-09-12 19:36:08 |
|
|
Драга Тити,
Истината спасява.
Неистинските БВП нямат значение, освен за бюрократите.
А сега ме извинете, моля, разговорът е много увлекателен, но съм в един Triple market method който ми изяде времето и трябва да тръгвам скоро. Когато се върна ще ви разкажа за италианските студенти, който ми приличат на онези италиански студенти от средновековието, без колебание готови да отидат на кладата за убежденията си. Малко се чувствам егоист пред тях и някак ме наляга чувство на срам. Толкова изглеждат някак "отдадени"...А Вие, Тити? То при тях спасяването така е започнало - с лекции, казващи истината, после кладата, после пак лекции, после пак кладата, до спасяването... наистина с истина. |
Тема № - 66 |
Коментар № - 6971 |
|
nkioseva - 2012-09-12 18:54:40 |
|
|
Здравейте уважаеми форумци!
Освен че хвали наред, маркизът много се и напъва да изрази, какво по-точно го вкарва все по-навътре в книгата на професор Богданов. Тук копнах нещо от пълната глава „Свят, време и реалност в „Теогония” и „Дела и дни” на Хезиод”: „Но текстът /на „Теогония”/ развива и друго външно протичане – на два дискурса, които се редуват и преплитат. В единия с прозаическа нагласа се излага знанието за голямата обективност на света, в другия с литературно-поетическа нагласа тази иначе незрима обективност се репрезентира. Което се налага не само, за да се направи зримо незримото. Тези, които я възприемат, бидейки в нея, са и условие тя да бъде такава, каквато я показва Хезиод, защото тя трябва да стане тяхна грижа.”
Ако заменим „каквато я показва Хезиод” с „каквото ни пропонира Богданов”, струва ми се, професорът ни дава и готовия отговор. Впрочем текстовете му са наситени с такива обобщителни улеснения. Но голямата му парадигма е много разгъната, прошарена от „неочаквани” теоретични свръх-кондензации. И по този начин, трудна за бързовременно и уплътнено обхващане. Поне за мен и засега. Това не ми пречи да съм вкопчен и възрадван от ставащата пред очите ни новаторска книгогония.
Ще кажете, какво пък толкова се е прехласнал и ухилил тоя маркиз. Ами, дори и взето само, заглавното есе /за мен е трактат/ за типовете време и тяхното протичане ме организира в много по-висока степен на схващане и свързване от всяко досегашно мое вътрешно или проговорено стремление към яснота по този фундаментен за смислено съществуване „хранителен” материал – времето. Бенжамин Франклин съветва /през побелялата глава на стария търговец към страстната нагласа за опаричване на начинаещия му колега/ „Времето е пари”. Да, бързата търговска и предприемаческата реакция са пари. Спечеленото стопанско време на общността и нацията – също. Високата /бърза/ производителност, заради която все ни критикуват в рамките на евросъюза/ и тя е това. Уважаемата Нинел Кьосева много по-добре от мен знае за какво иде реч. Но маркизът изстрадано знае, какво е загубеното време в дебрите на малкия български бизнес. Знае и за някои от вътре-личностните предпоставки за това пилеене. По тази тематика и той вероятно може да напише нещо като книга. Или поне някаква побългарена хекзаметрична епика, за която вече се мъдри и заглавието „Доста дни без дела”.
И за да не я ударя пак съвсем на майтапи, ще ви кажа какво истински ме вълнува. Ето, оказва се, от Хезиод до този час, Хронос, линеен, прегъващ се, самотрощящ се и пр., е истинска религия за човешкото – в индивидиума и в общностното. Днешната нарастваща магнетичност на вярата в „най-доброто време, което мога да изпълня със себе си и себе си с него” е повече от очевидна. Тя настъпва с такава скорост и „производителност”, че започва да твори изкривени състояния на всепоглъщаща самотност чрез общуване. Има предвид интернет пространството. Нещо подобно, макар изобщо да не разбирам от голямо стопанство, ми се привижда и във финансовите и производителни гърчове на глобалната икономика.
За общо наше успокоение ще кажа, мисля, че форумът да е избрал една друга, трънлива, не много оживена, но по-сигурна пътека. И както уважаемият професор Димитров, ще си послужа с „Халепа та кала”. Но ще добавя – със сигурен планински водач се стига по-височко.
|
Тема № - 66 |
Коментар № - 6970 |
|
Dekarabah - 2012-09-12 18:18:46 |
|
|
Радвам се, че професор Богданов ме разбира добре. Но и аз се трудя да правя (нещо.
В една книга от 1969 авторът й Г.Женет анализира парадокса с пространството и литературата. Според него е очевидно, че “модусът на съществуване на литеатурното е по същество темпорален”. В случая Женет се опира на равнопоставянето на темпоралната канава на наратива с тази на живописта и скулптурата, която – знаем - е пространствена.
Тази формула принадлежи на Лесинг и в книгата си Женет я използва за да разсъждава за пространствеността в литературата.Както казва Йонас Гретлайн, дали ще изследваме спейса в литературата или спейса на литературата неминуемо стигаме до мистериозността на тази тема.
Тук стои и въпросът за мотива фабула (латинска дума за разказ, басня и клюка) и пространственост. Към него се прикрепя и този за разказ и пространство като нещо различно според И. де Йонг: фабула/пространство (теоретично) би могла да е обрисуване на местата на наратива, докато разказ/пространство ще да е истинското пространство, репрезентирано от текста. Пак опираме до семантиката на пространствеността.
И как тогава бихме минали “безвременно”? Тук се намесва концепцията на Чатман, който изхожда от представите, използвани в киното. В книгата си (1978) Story and Discourse. Narrative Structure in Fiction and Film авторът набляга на системата от знаци, използвана в кино-наратива. Поредицата от картини в него го поставя имплицитно в реда на пространствените визуални наративи. Така че принципната темпорална знакова система на наратива е като нещо хипотетично спрямо разказаното в киното. Ето и една аналогичност: предметността у Омир (главно в Одисеята) контрастира с необяснимата липса на описание на местата (пейзажността).
Дескриптивността (описателността, както би рекла моята позната) и наративът нямат отчетливи контури и тук очаквам някой отличен форумец да се взре семиотично. Полето е благодатно. Ето един пример: поетът Лонгус (“Дафнис и Хлоя”) метафорично използва селския (градински) пейзаж и прородата е репрезентирана в поезията. Така литературното “става” магическа природа, а тя- природата- нещо възвишено. Мотивът е от идилиите на Теокрит, който споменава поета Филетас.
Като заговорихме за Теокрит и се сетих за неговия жанр “идилия”, с който се занимавах преди ..много години. Там поетът създава нов език, нова среда, която е толкова атемпорална (безвременна), че образованият елин едва разпознава имплицираните мотиви на предходната велика елинска поезия. Теокрит като че ли е отнесен (и отнася и нас!) в едно друго прекрасно пространство, където се говори за едно друго място и време. Модерността на елинистическата поезия е удивителна представа за преход от едно пространство и време към друго.
Хубав хладен ден! |
Тема № - 66 |
Коментар № - 6969 |
|
П.Дим. - 2012-09-12 12:06:55 |
|
|
Тити само си пие кафето, не казва нищо и дебне да зададе въпрос или да се възхити и толкова. Ето и това е ситуация с динамична времева структура. Нейният автор, в случая Тити, има свое лично време на осъществяване-постигане. Та това забележите - че в заглавния текст се старая да няма такава векторна ситуация и се държа по типа на времето в науката според типологията на възможните лични времена, която предлагам. Но какво представлява тази типология?
Парадигма за по-точно разбиране. В нея не казвам как стоят нещата, а очертавам идеално разбиране, което евентуално би трябвало да имам, когато се наложи да разбера нещо конкретно. Претендирам, че е пълно, но то може и да се допълни, но и да се изложи по друг начин. Като реша да използвам това идеално разбиране, то ще се свие и коментарът ми по конкретното ще се смеси със самото него и ще заприлича и на първия коментар на Нинел Кьосева, а и на коментара на Петър Димитров.
Точно на него отговарям. Тази парадигма е вдъхновена от поемите на Хезиод. Но те не са литература като разказите на Маркес, а и в тази парадигма е пълно с пунктове, които нямат общо с литературата. Например двата пасажа за времената на удоволствието и научното изследване. Според Петър Димитров едни правили пари, а други време. За мен не е така. Който прави пари, ги прави с оглед на предстоящо постигане, с удоволствие от постигане на цел и от преборване-игра. Той постъпва и векторно, и по още един два други начина, които съм изброил ученически чинно. Е, в този текст.
Но безспорно и това е правене на лично съдържателно време – бързането отгоре-отгоре по някакъв текст, за да се свърши друго. Което не е литература, а човешко времево структурирано действие. Такова е то и при Тити, която приключва с отмах с въпрос към Нинел Кьосева, но не се заема с по-бавното време да зададе на себе си този въпрос, да установи, че със съвсем нищо не повишава БВП на мястото, което заема, и да си даде оставката, за да може да го заеме друг, който евентуално да повиши БПВ и на НБУ, а и на цялата страна.
Животът е плетеница от линии, също и животът на НБУ. Връзките в тази плетеница са косвени и хората в нея си мислят, че правят едно, но правят и друго, което не знаят, че правят. Затова пиша тези текстове, за да се приближа до тази плетеница, макар че пълно не може. Затова и карам Нинел Кьосева да се заеме с този курс. Въпреки че виждам как тя заобиколи и заглавния текст, и въпросите, които повдигнах и замести отговарянето с възхити. Така правим – като не можем да отговорим, хвалим.
Но и, второ. По последния коментар на Нинел Косева ясно личи, че тя е настроена идеализиращо научно и не разбира, че за да напише и проведе успешно такъв курс, трябва да се промени. Проблемът е, че хората в България живеят нормално добре, без да знаят това. Но по-големият проблем е, че на пръсти се броят българските интелектуалци в състояние да опишат нормата и на съвременния, но и на сегашния български живот. Ама цялата норма, Нинел, не по специалните теми във вашите италиански курсове.
|
Тема № - 66 |
Коментар № - 6968 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-09-12 09:39:44 |
|
|
И как точно ще се осъществи на практика демососпасяването, доцент Кьосева? С един лекционен курс?! Бихте ли пояснила?
Как курсът Ви ще способства за реалното повишаване на БВП?Например.
|
Тема № - 66 |
Коментар № - 6967 |
|
Тити - 2012-09-11 20:27:53 |
|
|
|