БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

България е по-отворена навън, отколкото вътре в себе си
Разговор на Орлин Спасов с Богдан Богданов

Мнозина твърдят, че гражданското общество не се е случило през времето на прехода след 1989 г. В употреба се въвеждат силни метафори - например, че гражданското общество е мъртво. Как бихте коментирали подобни крайни тези?

Кратките твърдения са по принцип неточни. Такова е и твърдението, че у нас няма и не може да има гражданско общество. Оттук и нуждата казаното накратко да се каже по-разгърнато. Естествено не е без значение какво се разбира под гражданско общество. Според моето по-широко разбиране то определено се случва у нас. Между многото му белези е и развилото се в последните години публично говорене. Имам предвид най-вече ставащите все повече добри говорители от трибуната на Народното събрание. Като казвам добри, имам предвид и общото построяване на словата им, но и нарастващата конкретност на това, което се твърди в тях. У нас е налице и другият по-основен белег на гражданското общество – нарастващият брой на граждански сдружения.

Някои превърнаха това в бизнес.

Да, но има сдружения, особено в провинцията, които съществуват не заради привлечените средства. Предполагам, че ако някой проучи сериозно дейността примерно на многото сдружения по темата здраве, ще установи, че повечето от тях съществуват именно обществено – свързват хора по интереси и оказват помощ не само в реален, но и в идеален план. Този тип сдружения са действителни среди на обществен живот у нас. Гражданското общество е и това – да се живее общностно в по-широк кръг, надхвърлящ малката частност на семейството, приятелството и непосредственото съседство.

То като че ли обаче няма достатъчна видимост.

Наистина няма. Журналистите не се интересуват от тази тема, привлича ги не наличието, а повече липсата и нямането. В подобни сдружения, за които говоря, се съществува топло - хората се познават, пишат си, пътуват, летуват заедно. Това живеене заедно е може би най-реалната проява на разгърналата се у нас обществена свобода след 1990 година. Сериозна задача е тя да се проучи и представи. Именно в тази насока на вътрешно отваряне на българското общество допринесе не малко дейността на Фондация „Отворено общество”. Разбира се, гражданското общество у нас е проявено повече на по-ниско равнище. По-високото, особено онова, което опира до голямата политика, остава  неразвито. Средният българин продължава да се държи равнодушно по социалистически и да не реагира по макрообществени и политически теми. Да, но броят на хората, които се оплакват и се обръщат към съд, също и срещу държавни институции, расте. Същевременно продължава да е жива обществената структура от източен тип – едрият дележ на българското общество на народ и горен обществен слой. Което в не малка степен се поддържа от реално забавеното европейско развитие на страната ни. Оттук и големият въпрос – дали у нас ще се реализират по-съвременни стандарти на обществен живот, или по модела на Турция ще развием мощно горно европеизирано съсловие отворено към света, с отлично образование и своя особена традиция, противопоставено на масата обикновени хора, които живеят по друг начин, с друга традиция и като че ли в друго време. Това е едно от основанията за ширещото се недоволство от българския политически живот, който в по-висока степен от допустимото е поприще, осигуряващо предимно и само влизане в споменатото горно съсловие. Една от големите задачи на съвременното ни политическо развитие е този едър дележ да се усложни и да се постигне, ако не друго, поне междинността на т.нар. средна класа.

Това, което казвате, е много интересно. Средната класа може да бъде обсъждана като фундамент на гражданското общество. Но има ли я изобщо у нас?

Образуването й е започнало, но като реален масив тя не е налице. Добър пример за страна с масивна средна класа със свой особен живот и култура с определени ценности, поддържани от мощна литература и кино, са САЩ. Познаваме добре тези ценности и най-основната между тях - семейството. Именно най-вече по неговото състояние се разбира, че оформянето на т.нар. средна класа у нас е започнало. Българското семейство се стабилизира, повиши се раждаемостта. В погледа се набиват малки битови промени като разхождащи се семейства или семейства, които ходят на театър. Като казвам семейства, имам предвид не само децата, майката и бащата, но и голямото семейство с техните родители и други роднини. Заражда се и българската средна култура и литература. Разбира се, в унисон с нашия комплекс за малоценност започналият да се оформя тукашен среден вкус разчита все още повече на преводна литература и чужди филми.

Споменахте за ролята на държавата. Как се развиха у нас отношенията между нея и третия сектор след 1990-та година?

Третият сектор е гражданското общество в тесния смисъл на думата. Отношенията между него и държавата са неравностойни. Силната страна е държавата, лоното на горното съсловие у нас. Произхождащо от голям свързан с една партия обществен кръг, то, разбира се, е много по-сложно и разслоено, отколкото беше в социалистическото време. По-сложна и вътрешно разслоена е и днешната държава. Но, така или иначе, държавата продължава да бъде най-масивното професионално поприще у нас, най-сигурният източник на средства. Което и поражда неравностойното положение на третия сектор. Две са неговите проявления. От една страна са слабите, които не получават нужното и престават да съществуват или се отдават на споменатото по-горе идеално битие. От друга страна е привидният трети сектор, създаден за близки на тези в лоното на държавата. Второто се супервизира от Европейския съюз, когато субсидиите идват от него, и всъщност е възможно и поради прекалено бюрократичната държавна нагласа на самия Европейски съюз.

От думите Ви следва, че гражданското общество в България се случва въпреки държавата?

Така е. Затова реалното гражданско общество  у нас е предимно провинциално, и то в по-малките градове. Големите като Варна, Пловдив и Русе имитират столицата и съответно държавата. Разбира се, това е хипотеза, която трябва да се подкрепи с факти и статистика. Някой трябва да прецени, да види, да заснеме. За съжаление като че ли няма журналисти, кинотворци и литератори, които да се интересуват от този живот. Идва ми наум положителен пример – филмът “Източни истории”, в който е показана провинцията в София с прекрасен разказ и истинна предметна среда. Истинна, но все пак интелектуално тезисна. Нашият свят е може би такъв, но не е по същество мрачен. Такъв е, когато се говори за него. Но ако погледнем самия живот, няма как да не забележим немрачността на интимно частното и на поникващата от него гражданственост.

Ако отместим поглед малко по-назад, да речем към късния социализъм, дали няма да открием и там това, което описвате? Тогава също имаше различни форми на сдружавания…

Имаше, но предписани от горе. Тогава не беше възможно някой, без инициатива от горе, да направи сдружение. Поради подозрението, че във всяко сдружаване има нещо политическо. Сега не е така.

В края на социализма възникнаха различни неформални движения като Русенския комитет и др.

Да, но бяха политически и с кратък живот.

Културни също. Например кръгът „Синтез”, който съществуваше от 1985-86-та година.

Аз участвах в него.

Затова Ви питам.

И той не беше особено дълготраен. Събирахме се да разговаряме за литература и философия, но говоренето ни беше напрегнато. Своеобразен компенсаторен знак за политика.

Мнозина казват и алтернативно?

Липсваше му немрачината и непоказността на действителното гражданско сдружаване, на естественото събиране и правене на нещо заедно в общност, надхвърляща непосредствено частното. Обществото тръгва от там. Голямото високо общество става мимикрично и затворено, ако не стъпва на едно или друго общество отдолу. Това беше и съдбата на високата социалистическа култура. Нестъпила на естествени по-малки общества, тя беше мимикрична и затворена. Държeше се като висока, но беше по същество средна. Такава е и още в мисленето на голям брой творци от онази епоха, които, закачени за сегашното горно съсловие, продължават да я поддържат. 

Вие сте един от най-реномираните и авторитетни коментатори на идеята за отвореното общество. Да поговорим за това. България отвори ли се, може ли да се говори за отваряне на обществото у нас?

Отговорът ми е уклончив. Отвореното общество е силна идея, която Фондация «Отворено общество» защити и направи обществено достояние у нас, като допринесе и за реалното отваряне на българското общество и навън, и вътре в него. Особено във второто големият проблем беше, че трябваше да се атакуват едновременно две затворености – на държавата и свързаното с нея горно съсловие и на редовите българи, затворени в своята частност, най-сигурното спасение от обществения фалш на онова време. При толкова трагедии - физически разправи, отнемане на земи, имоти и имущества, изселване, лагери и прочeе, след непоправимо изкривената идея за истина, най-голямата беда на социалистическото време беше, че редовият българин попадна в «затвора» на частния живот. Не по-различно беше и битието на нередовите българи от тогавашното горно съсловие, които обитаваха затвора на мимикричната висина. Въпреки значителните промени в последните двайсет години, тази поляризираност продължава да е налице. Затова и поникващото в тези години гражданско общество отдолу, независимо че е по-отворено и по-обхватно, е все още по-скоро апликация на частното отколкото действително обществено.

Но описаното така гражданско общество не е ли твърде ограничено?

Ограничено е. Това се усеща ясно в сегашния правов ред у нас и още по-ясно в ролята на юриста. Разбира се, има юристи, които се занимават действително със защита на права. Но по-силната по-добре печелеща страна е на юристите специалисти по регламентирано заобикаляне на закони. Социалистическото време, а и постсоциалистическото създадоха лабиринт от противоречащи си закони и наредби. Оттук и тежката задача на все още предстоящата политическа промяна - да се прочисти този законово-наредбен лабиринт, който подтиква към бездействие или корупция, към постоянно подмяна на общественото с частно. Оттук и едрата структура, която имаме пред очи – неискреният обществен, но всъщност частен държавен ред, крайно бавно разгръщащото се гражданско общество и масата от редови граждани, които се опитват да се възползват от първото, ползват, когато го има, второто, но продължават да съществуват частно като поданици. 

Ако развием логиката на това, което казвате, следва извод, че гражданското общество структурно не е идентично с формалните институции на неправителствения сектор.

Разбира се, че не е идентично и че колкото по-голяма е една недържавна институция, в толкова по-висока степен се заплита в споменатия законово-наредбен лабиринт. Казвам го с опита, който имам от дългогодишното финансово-стратегическо управление на Нов български университет.

А не бяха ли тъкмо външните донори факторът, който в силна степен диктуваше дневния ред на третия сектор в България? Големите фондации, които дойдоха тук със свои представители. „Отворено общество”, но и много други.

За другите не съм сигурен как е било. Що се отнася до Джордж Сорос, първоначално той държеше да има диалог между фондация “Отворено общество» и държавата. В момента, в който този диалог стана прекалено близък, Сорос стана недоволен. Което доведе до сменянето на изпълнителния директор Георги Прохаски, на когото “Отворено общество» дължи във висока степен цялото си административно изграждане и особено разрастването си като мрежа в столицата и провинцията.

Предполагам, че и държавата е поставила своите тежки условия?

По-скоро Сорос реши да балансира и ограничи онова, което сам поддържаше – диалога с държавата. Когато усети, че този диалог става прекален и че фондацията заприличва на държавна организация, той смени ръководството – отначало изпълнителния директор, после и управителния съвет.

Вашата собствена траектория премина през „Отворено общество”. Как се вписахте там и какви политики можехте и съответно не можехте да следвате?

Аз не можех, а и не исках да провеждам своя политика. Настроен градивно идеологически, направих опит да внеса известна корекция по голямата тема отворено общество. Корекцията беше, че няма чисти отворени и затворени общества, а че всяко общество съчетава едното и другото. Чистата отвореност и затвореност според мен са понятия фикции и етикети, които служат, когато се действа практически. Но те са всъщност неверни. Наричаме затворено обществото, което е предимно затворено. Добрият пример беше социалистическото общество. Отварянето му е дълъг процес, който води до външна, но и до значителна вътрешна промяна. Отваряне означава обаче не разграждане и влизане в друга система, а ред на участие в по-голяма система, което не разрушава по-малката. Това неразрушаване между другото означава пазене на определени белези на затвореност. Това беше моята корекция по темата отворено общество. Аз работех и мислех ...

През тази философия?

През тази философия. Естествено не нея поставяха под въпрос добре организираните нападки срещу фондацията в последните години на моето председателство на управителния съвет. Нападки, а всъщност обикновено журналистическо бърборене по етикетните теми разграждане и отродителство. „Отворено общество” не беше никакъв враг. Жестовете му бяха станали по-скоро държавни. Добрата критика би трябвало да се насочи натам.

А селекцията, предпочитанията за финансиране на определени неща, а на други не, не изкривяваше ли в някои случаи дневния ред на гражданското общество в България? Имам пред вид избора на един или друг изпълнител или институция, които да бъдат подкрепени, а самите предпочитания на донора към финансирането на определени групи. Да вземем известното предпочитание на Сорос към спонсориране на активности, свързани с ромите. На тази основа може би са възниквали определени дисбаланси.

Към това Сорос се насочи по-късно. Първоначално погледът беше към образованието, към образователните институции.

Да, но много бързо точно там тръгнаха и големите съкращения във финансирането.

След това, да. След големия проект по образованието по времето, когато председател на управителния съвет стана Стефан Попов. Този проект забуксува. Причината беше не в проекта, а по-скоро в смяната на преференциите на Сорос.

Това вероятно поражда проблеми, тъй като е форма на натиск над хората в локалните фондации да се съобразяват с бързата смяна на курса и дори понякога да я предвиждат.

Хората бързо се прегрупираха и насочваха към новото.

Но така или иначе „Отворено общество” беше тази фондация от времето на прехода, която най-солидно присъстваше у нас и в най-голяма степен определяше разбирането за това какво е фондация въобще.

Да, така е. Фондацията наистина работеше с идеи, които можеше да защити. Това беше много положително – срещата на средства, ясни идеи и критерии. Нямаше задържане, нито субективно насочване с оглед на личен, а и дори на личен обществен интерес. Давам себе си за пример. Не ползвах средства на фондацията при създаването на Нов български университет. Това, което се казваше и все още се мисли, че НБУ е израснал със средства на Сорос, е невярно. Сорос осигури и осигурява известен брой стипендии по линията на Централноевропейския университет. Но такива стипендии, и то повече, той даваше и на Софийския университет. Основното добро, което НБУ дължи на Сорос, е осъществилото се негово разбиране, че за да бъде успешна, една университетска институция трябва да се научи да се самоиздържа. В което НБУ успя и което, доколкото знам, е все още задача пред основания от Сорос Централноевропейски университет.

Наскоро в България беше доскорошния му ректор Йехуда Елкана, който работи по темата „Университетът на 21-ви век”. Една от водещите идеи на Елкана е, че съвременният университет трябва да формира граждани или, както той се изразява, млади хора, които чувстват необходимост сутрин да си купят вестник и да го прочетат, да са постоянно информирани и ангажирани, да схващат какви са проблемите на света.

Да, така е. Но в това гражданско образоване има момент, за който не съм сигурен, че говори Елкана. Гражданското поведение не се преподава и научава, както трябва, ако в един университет няма вътрешно разгърнато общество със свои малки среди, правила и ред, които се ползват от студентите. Точно към това са насочени усилията в Нов български университет – да бъде не гимназия, в която само се учи, а вътрешно разгърнато малко общество.

В България се чуват песимистични гласове – може би в иронично съзвучие с прочутата фраза на Маргарет Тачър „няма такова нещо като общество” – които настояват, че не само гражданското общество е под въпрос, но че е много трудно да се говори въобще за общество.

Обществото в единствено число действително е абстракция. За това Маргарет Тачър има право. Обществото обаче е сложна отворена система от по-малки общества. Обществото е общества. Въпросът е дали тези общества са хем вътре в едно общество, хем извън него, не в негова вреда, участват и в други общества. В този смисъл е редно да се питаме дали в Софийския университет или в НБУ има подобни по-малки общества и как реагират двата университета, когато някои от тях участват в други външни обществени структури, дали ги тормозят и потискат, или напротив ползват енергията, която се поражда от това отваряне. Това е същината на въпроса дали едно общество се държи затворено или отворено.

Много често се смята, че третият сектор се реализира само там, където има финансиране. В същото време виждаме да възникват все повече малки организации и общества, които не търсят непременно спонсориране, които дори не търсят регистрация. А просто действат, така да се каже спонтанно, за решаването на някакъв проблем.

Тъкмо това е гражданското общество, за което говорих. 

Но не възниква ли напрежение между политиката, налагана по линия на донорите и тази на все по-активните спонтанно възникващи и действащи без външна подкрепа организации?

Възможно е да се поражда такова напрежение. Голямата задача е да се проучат и представят и едрите форми, и подвидовете на сдруженията с идеална цел у нас. Разбира се, не бива да се пропускат и онези, които съществуват нелегитмно, независимо дали това е случайно или е станало с умисъл. Това описание е крайно наложително, за да може да се твърди по-сигурно дали у нас има гражданско общество и какъв е неговият облик. Не бива да се работи само с примери и частични картини. Ето, да речем, аз съм настроен оптимистично, такава ми е нагласата, веднага намирам положителни примери. Друг е настроен песимистично и моментално намира отрицателни примери.

В плана на вашия оптимизъм, способно ли е гражданското общество да оказва натиск и върху политиката - в посоката на по-добри политически практики? Защото в крайна сметка това е може би централният въпрос.

При условие, че българското общество развие сериозен висок слой, не мимикричен и затворен, а отворен към други форми на живот, които са в обмяна и помежду си, и с него.

Възможно ли е това да се случи?

Би трябвало да е възможно. Но за да се развие горен слой, трябва да се развие и среден. Едва когато те се очертаят, обществото може да се заеме по-успешно с т.нар. по-добри политически практики. Правенето им е комплексно социално действие, а не нещо техническо. То не може да се осъществи без нужната отвореност на двете съсловия едно към друго.

И все пак в това, което казвате, има доста песимизъм. Защото средната класа се произвежда и с икономически средства, трябва да има солидно производство. Като че ли няма добри изгледи в България това да се случи скоро?

Средната класа ще се оформи, когато държавата и свързания с нея едър финансов капитал се свият и се развият сдружения и фирми от по-среден ранг. Именно те най-вече ще породят средната класа. Фирми, които произвеждат и търгуват и в широкото пространство на Европейския съюз. Защото при сегашната предимно пасивна търговска дейност, този тип фирми са нетрайни, изложени на нарушения и корупция. Съответно и животът, който се развива край тях, е белязан от мимикрия. Средната класа по-скоро отсъства. Мнозинството е на бедните. Голям е и броят на хората у нас, които живеят несретно. Две са бедите на т.нар. несретност. Едната е, че несретните не знаят, че живеят несретно. Разбира се, ако някой ги пита, те се сещат и казват. Другата беда е много по-голяма – тя е, че несретните са извън обществото. Така че, когато се казва, че живеещите у нас българи в последните двайсет години са намалели с около милион и половина души, това е неточно. Намалели са много повече, ако включим вътрешно изхвърлените. Оттук и генералната политическа, обществена и икономически задача те да бъдат обществено приобщени. И то не само заради самите тях, а заради българското общество, което се нуждае от тяхната човешка енергия, за да стане съвременно общество.

Това ли е вътрешното отваряне, за което говорите?
 
Да, това е. Отвореното общество е нещо хубаво, но не бива да се разбира само като отворено навън. България е по-отворена навън, отколкото вътре в себе си. Вътре наблюдаваме маса от обществено отхвърлени, а също и от малки затворени общества, които не се интересуват от другите и останалите. Разбирането и още повече наблюдаването на това неравновесно отворено-затворено има нужда от университетски подготвени специалисти, от компетентни журналисти, които не ползват лесната реч в стила на колективния комплекс за малоценност. По начало комплексът за малоценност няма стойност и когато отделният човек се пита за себе си. Защото, за да каже по-точно какъв е, трябва да изброи. И отделните хора, и страните, и народите са повече неща.

Значи липсва самоанализ и знание?

Липсва знание. Разбира се, има прекрасни сдружения с идеална цел, които трупат експертно разгърнато знание. Такива са двата икономически центъра – единият на Георги Прохаски и вече покойния Александър Божков и другият, основан от Красен Станчев. Такъв е ръководеният от Иван Кръстев Център за либерални стратегии. Такава полезна изследователска дейност развива Институтът за близкото минало. Между другите книги, издадени от този Институт, изпъква появилата се напоследък обемиста биография на Тодор Живков, дело на журналиста Христо Христов. За миналото добре, но липсват изследователи и таланти, които да покажат сегашното българско общество, разгърнато, без опростяващата горчивина на малоценността.

Вярвате ли, че млади хора, образовани навън в реномирани университети ще се върнат в България и тук чрез тях ще стане промяната?

Едни се връщат, други отиват, след това пак се връщат. Така е. Българската среда е привлекателна. И поради други причини, но и защото в нея има съхранена традиционност, която прави общуването топло.

Смятате, че това привлича обратно хората, видели и една по-студена, по институционално опосредена среда?

Да, това привлича.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Много съжалявам, но изтрих последните коментари, тъй като някой от публикувалите има вирус в системата, който разшифрова кодовете като спам. Поздрави.
Тема № - 20 Коментар № - 1902 Веселина Василева - 2010-02-28 22:56:10
Точно в това е проблемът – диагноза има, но как ще протече лекуването. След текста на Дмитрий всички се насочихме към велоалеите – което, от една страна, е добре, а от друга – лошо. Добре е, защото има самочувствие да се иска нещо по-високо от обикновените неща, лошо е обаче, защото не просто велоалеи – няма кошчета за боклук, децата си играят в Мола, полицаите са като колумбийските партизани, за които написа Анета. Изследванията на Дмитрий не са самосиндикални и философски, формирани са в актуална среда и се основават на истинското мнение на актуални хора – неговите студенти (в НБУ!). И до тук нещата спират. Няма медия, няма неправителствена или държавна организация, която да ги вземе – дават се наготово – и да ги приложи.

Затова съм крайно щастлива от новата тема на форума – защото тя превръща литературата не в самоцел (всъщност точно такава е и темата “Любов и разказ”, към която надявам се разбирането да ни върне). Ако литературата може да бъде модел за реалност, то вероятно и изследването за града би могло да бъде не само диагноза - а и рецепта.
Тема № - 20 Коментар № - 1890 Kradla - 2010-02-28 17:32:46
Според мен форумът живна след една неочаквана, но жива и непосредствена интервенция от страна на проф. Богданов. Написах текста за града.
Не знам дали има всички отговори. Но диагнозата е ясна. Засега нещата плуват в свободно плуване и без компас. Камо ли с някакви по-модерни средства. Имам предвид нещата в Града
Тема № - 20 Коментар № - 1888 Дмитрий Варзоновцев - 2010-02-28 16:12:56
Кое е по-същественото в интервюто - професор Богданов обвинява Дмитрий, че не коментирал, а той самият прави същото.:-) Сега като погледна много-много отгоре над интервюто - едно от съществените неща ми се вижда живеенето заедно в сдруженията от третия въпрос, в които "се съществува топло - хората се познават, пишат си, пътуват, летуват заедно". Ето тук пак имаме едно "топло" което е много различно - защото това не е комунистическото "топло" на живеенето заедно, не е и онова на "топлото общуване", което би върнало хората извън България… Най-силната страна в този случай е, че тези сдружения наистина вършат работа. Аз, например, попаднах в подобно здравно сдружение за борба с рака, където в крайна сметка с лекарите там, а и с помощта на други хора, написахме цял справочник за рака на белия дроб - как протича болестта, какви лекарства се пият, кога при какъв доктор се ходи, как се бориш с докторите в България, какво се прави по света за тази болест... нещата могат да се използват и за други форми на рак – форумът, чрез който действа сдружението, се посещаваше от няколко десетки души, а след това посещенията му нараснаха с хиляди - защото просто в България липсват подобни указания, а за съжаление не липсват болни. Като казвам справочник - то всъщност въобще не е справочник – а по-скоро разговор - аз задавах въпроси с конкретни примери - доста обширни, а лекарите във форума ми отговаряха - няколко български лекари, и един българин в Германия, който за мой късмет работеше в онкоболница, точно в отделението за рак на белия дроб. Понякога се карахме, защото аз пишех срещу българската здравна система, а те я защитаваха. Миналата седмица получих лично съобщение от българския немски лекар, което казваше "Къде си? Здравеопазването в България е ужасно. Дядо ми е болен от рак на белия дроб"... Благодарение на същия българо-немски лекар разбрах, че освен обикновения морфин на хапчета и инжекции има и обезболяващи лепенки, които не оказват странично влияние на един куп други процеси (както е при морфина) – а една лепенка помага за цели три дни. Когато отидох в болницата и казах какво точно искам, лекарите започнаха да ме гледат стреснато, да ме разпитват дали работя в здравната система - но ми дадоха пет лепенки, за които, при други обстоятелства, нямаше да зная и до днес. Разказвам подробно - за да дам пример, защото като няма пример, човек си мисли, че тези сдружения са някакви философски сдружения - а те са истински.... Затова имам въпрос към Дмитрий - след като се изследва градът - и се стигне до текст, в който нещата са конституирани - знае се, че хуманитарното е потиснато, например, така както в социализма е била потисната и психоанализата в литературата и не само - какво следва - как това изследване се прилага към самия град?

По отношение на казаното от професор Богданов за мен - не съм съгласна, че оглупявам - това, че съм взела последните въпроси е истина, но и в първите въпроси много ясно се личи, че отминалостта на "Отворено общество" прикрива актуалността на Нов български университет. “Отворено общество” е философия, докато НБУ е приложимото (дори и на полезното от тази философия). "Ленивостта" не е конкретна и индивидуална, тя е една от чертите, с които медиите се пазят от гражданско съзнание, предпочитайки магичната фолклорност на "ако не го назова, то някак си няма и да съществува". Платон би нарекъл това – “лъжливо мнение”!

Не съм казала, че текстът не е интервю, казах - че не е разговор.:-)
Тема № - 20 Коментар № - 1885 Kradla - 2010-02-28 14:49:11
Анета!
То това не е свръх, това е пост-урбанизация. Кастелс го описва като мрежиста революция.
Но иначе попадна точно в целта. Няма да я коментирам:-)
Тема № - 20 Коментар № - 1881 Дмитрий Варзоновцев - 2010-02-27 23:47:12
“Изтокът знае това, защото потиска хуманитарното твърде отдавна и твърде успешно. Западът - не подозира. Впечатлен е от успехите на рационализацията.“

Това наистина е велико твърдение!!!! И бих искала да разбера защо е така. Казано с други думи, знае се, че Изтокът и хуманност не вървят заедно, но какво върви тогава там? Какво е Изтокът?

По въпроса за бързата урбанизация, Дмитрий, трябва да видиш Латинска Америка: тука тя не е бърза, ами във Франция ще останат повече селяни отколкото в латиноконтиненента, особено в Колумбия, Венецуела, Панама...

Благодаря на професор Богданов за коментарите и предложенията за текстове.


Тема № - 20 Коментар № - 1878 Aneta de la Mar - 2010-02-27 16:13:17
Както винаги, впечатлен от вниманието на Професора. Учителя пропуснах важното. Текст за града. Написах в предишвата си емоционална реакция, колко трудно е това. Но не прочетах внимателно Професора.
Понеже работя в една твърде странна територия на качествените изследвания темата за Града там има доминанта. Градът е възможност за диалог и днес, е вчера. Дали в бъдещето-вече не знам. ЍНо основните точки на речта са градски територии.
Ича един американски психолог, който буквално описва ...моето детство. Как аз започвам да освоявам дома, двора, улицата, площада и така нататък. Нъкде н пише за къщи, не са и институциите, а пространството.
Текстовата култура е изцяло градска.
Никак не е проблем "устното" Ехото в града като в пешера прави устното повторено. Но градът пречи на устното, ограничава го- не като граматика, а като пространство.
Та това може би е този текст, който още не написах.
Благодаря за идея!
Тема № - 20 Коментар № - 1877 Дмитрий Варзоновцев - 2010-02-26 18:56:14
Да бе,Да Професоре!
Вярно е и невярно. Намесвам се за да влеза в спор. Но, очевидно, е че прекалено съм кодирал посланията.
Не, не става дума само за Русия.
Северо-Изтокът е Таймир, Сибир и така нататък.
Градът е темата, която е необхватна. Но подсказва въпроса.
Защо толкова мъчно и ..."неправилно" върви това огражданяване тук ... и там.
Но засега стига с въпросите.
До болка ми е ясен проблемът. Но ще се изразя метафорически-все пак средата е подготвена точно за този израз.
България е на кръстопът. Втвърдено е това. Но какво значи?
А значи, не само днес, в глобалната епоха, но и преди, че това не е територия. Това е комуникация. Каквото и да се говори за великите и малките сили, за пазара, за голямата конспирация, но. България остава непрозрачна, не отговаря адекватно на комуникацията.
В корена, според мен, е отвратителната и ужасяваща свърхбърза урбанизация. По модела на Северо-Изток, в което днес вече се включи и съвсем Изток-Китай.
В това е голямата трагедия на глобалното общество-то остано не само разнородно. Това би било чудесно. То остана разделено.
И България със своята непроходимост за цивилизованата комуникация, за ясното и релевантното реагиране в тази свръх неопределена ситуация ...ПРЕЧИ.
Ето това пречене е проблем. Огромен.
За съжаление той се осъзнава на твърде високо и ,главно,хуманитарно ниво, от хората, способни да въобразяват, но не включени в практиката на обучение.Разбира се, този проблем се възприема от практиците, но те не го приемат като проблем, приемат го като техническо обстоятелство. Решават инженерно-технически . Т.е. никак Но проблемът остава нерешим, защото не е инженерен.
Изтокът знае това, защото потиска хуманитарното твърде отдавна и твърде успешно. Западът - не подозира. Впечатлен е от успехите на рационализацията.
Съжалявам но голямата тема Градът остана някак разпарчетосана не само тук, но и в света.
А тя е в основа на европейските онтологии.
Дори и на статистиките. За да могат да бъдат измервани едни или други "параметри" те се нуждаят от основа- а това градът, градското пространство и време. Ако го има възможно е съпоставяне на действията като равнопоставени единици. Достатъчно е да им бъде поставен квантор или нещо подобно. Това Б,Расъл разкрива още в началото на миналия век.
Но при днешното деструктуриране на града, неговото фрагментиране започна да се губи точно тази основа, свързваща различните параметри в съпоставима матрица.
Сигурно, има много неща за уточняване и продължаване. зая съжаление не съм готов за някакъв по завършен текст. А не бих позволил да се самоцитирам с миналите опуси.

А пропо.
Не съм сигурен, че в процеса на писането не съм натиснал някакво копче и текстът да не е излетял в мрежата. Та това е "правилния", другото е "черновик"
Тема № - 20 Коментар № - 1876 Дмитрий Варзоновцев - 2010-02-26 18:27:32
Привет на всички форумци! Включвам се за да коментирам коментарите и да предложа нещо ново.

В коментарите стана нещо, което е нормално за форумното обсъждане - по-същественото беше загърбено. Като всичко човешко загърбването е устроено знаково. Загърбвам, защото съм съгласен с казаното, защото съм несъгласен или защото не приемам този начин на говорене. Т.е. като не казвам нищо по една или друга специално подчертана тема в текста, казвам – 1. така е, 2. не е така, и 3. няма значение как е, но така не се говори. Третото направи Крадла, отривисто обяви, че това не е интервю, като се позова на два примера. Някак права е. Това не е оригиналното, а коригираното интервю. И е неправа. Никое интервю не е нещо цялостно и непротиворечиво. Затова е глупаво да се изобличава с момент на замлъкващо говорене в него, особено пък взет от края му. Орлин Спасов бил обидил НБУ с въпроса си. Може би. Да, но и семиотично образованата Крадла не различава своята изпълнена с подозрение конотация от неговата просто ленива. Е, както самата Крадла е устроена неравно, защото е жива, говори и мисли прекрасно, после оглупява, така става и с инервюто, и с мен, и с Орлин Спасов. Всички сме и произвеждаме кривуличещи текстове.

В коментара се появи прекрасна тема – за града, благодарение на Дмитрий. Ако той напише по тази тема заглавен текст, ще се радвам. Ама, вижте, как постъпва. И друг път го е правил. По написаното не казва нито дума, казва само с какво не е съгласен, и то така, че да не се подеме разговор. Само Анета казва нещо малко за т.нар. Северо-изток. И се спира до там, класификацията умира, преди да се е родила. Не че аз твърдя, че България е Ориент, говоря за колебаене между посоките Изток-Запад. Въпросът е, че те са посоки, означени са, знаем какво са. Какво са Север и Юг знаем по-малко, а за Северо-Изток не знаем нищо. Ако Дмитрий знае, да ни каже, пък после ще видим дали понятието Северо-изток ще пусне корен в съзнанието ни.

Ето второто основно в този коментар. По моя вина форумът загуби темата си. Беше Любов и разказ, добавиха се други теми от старогръцката литература, а сега и това интервю. По български, в лошия смисъл на думата, направих семинара (с помощта и усърдието на Веселина той върви отлично), за да коригирам форума. Да, но форумът си върви, само дето се разми темата му. Основният виновен съм аз, защото се отказах от Любов и разказ и повлиян именно от форума, влязох в друга тема, в темата на семинара - Литература, текст и разбиране. Тя стана тема и на книгата, която пиша. Та това правя, обявявам тази тема за тема и на форума. Мисля, че тя ще привлече повече участници. Възможните посоки се задават от трите опозиции – литература-нелитература; текст-среда (контекст, дискурс, култура) и разбиране-неразбиране (общуване-комуникация). Полето е широко. В него влиза и публикуваното интервю, ще влезе и евентуален текст за града от Дмитрий.

Знам добре, че ви липсва обсъждането на автори. Отстъпвам и обявявам за важна и обхватна по темата сравнително новата книга на Франсоа Растие «Изкуства и науки за текста», София 2003 (на френски 2001). Нека да се опираме и на нея, разбира се, и на други научни изследвания, които познавате и цените. Няма да ви спестя моите мисли и позиции по темата, които познавате и които естествено са с оглед на старогръцката култура и литература. Ще предложа три текста. Не непременно следващи един след друг, но свързани. Първо един уводен текст. Налице в раздела на семинара в този сайт, той е по обявената тема - «За старогръцката литература и разбирането на литературни текстове». После ще предложа два други текста по темата «Какво е литература». В тях, разгърнато и по-систематично, ще изложа същото, което казвам по уводен начин в първия текст. Така ще отговоря и на искането да представя по-точно и по-свързано възгледите си за литература, текст и култура.

Та в изпълнение на този план моля Веселина да вземе моя текст «За старогръцката литература…» от раздела на семинара и да го постави като нов заглавен текст в раздела на форума. После, ако междувременно не се появят други заглавни текстове (чакаме от Дмитрий, да се обадят и други), ще продължим с моите. Но ще е хубаво да се осмелят и други – преподаватели, докторанти и студенти, защо не и външни за НБУ участници във форума. Колкото до мен, аз искам, а и трябва да посвия платната на моята теория.
Тема № - 20 Коментар № - 1875 Bogdan Bogdanov - 2010-02-26 12:01:35
Лелю, моля те, попитай Одисей дали би искал да си включи SKYPE за едно интервю. Ако няма SKYPE, една бутилка с писмо вътре също ще свърши работа. Но да каже в кое море или река ще я пусне, за да знаем къде да я чакаме.
Тема № - 20 Коментар № - 1871 Анета де ла Мар - 2010-02-25 14:35:35
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94298

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29085

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60772

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA