МОМЧИЛ БАДЖАКОВ
Протестите за оставка на правителството, разпускане на парламента и провеждане на нови парламентарни избори продължават вече четвърти месец. Те започнаха след удивителния фалстарт на този парламент с излъчването на одиозната фигура на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Това действие на новите (стари!) властимащи може да се обясни само с желанието им за разправа с предишните управляващи от ГЕРБ. Но това не беше само един гаф. Последваха още не по-малко скандални уволнения и назначения. Борбата с „калинките” на ГЕРБ, прогласена от БСП, се оказа смяна на едни калинки с други.
Всъщност всички калинки – и преди, и сега, бяха и са по природа свързани с червеното ни минало.
Удивително е как само за няколко месеца отново на власт социалистите и техните коалиционни партньори в този парламент, несъвместимите уж партии ДПС и „Атака”, успяха да създадат това, което е не само впечатление – този хаос, погром, катастрофа, грабеж, наглост, безхаберие и безперспективност. Затова протестите не затихват вече четвърти месец. Най-продължителните масови протести след падането на комунистическия режим въпреки апатията на мнозина и въпреки вече чувстващата се умора на протестиращите.
След масовите граждански протести през 1989-1991 и 1996-1997 г. това са третите по ред мащабни протести против посткомунистическото статукво у нас. Но дано това да не е е последният опит българският народ да намери истинските си водачи, които да съумеят да го освободят от мутиралия тоталитарен (криминален) социализъм и посткомунистическата олигархична връзка, впримчила основните политически сили и обслужваща интересите на предимно една чужда неевропейска държава. Ако това не стане и отново се върнем в Евразия, България до половин век ще остане само географско понятие.
Едно от обвиненията против гражданските протести е, че те имат политически характер. Това се свързва с елементарна представа за политиката като гонене на личното и партийното благо. Истинската политика обаче е служене на общото благо. Но очевидно това класическо определение на политическото ни е чуждо след почти 70 години комунизъм и посткомунизъм, в които или политиката беше забранена зона, или се използваше именно в този макиевелистко-марксистки смисъл като представяне на частен (личен, партиен, кастов, класов и пр.) интерес за всеобщ.
Гражданските протести няма как да нямат политически характер, и то в класическия, а не в макиевелистко-марксисткия смисъл. Разбира се всеки протест може да се използва и партийно. И все пак особено настоящите протести, имат не партиен и дори не само политически, а преди всичко морален характер. Това е, така да се каже, вътрешната причина те да не довеждат до очаквания резултат. Но има и външна причина. Тя е тяхното пълно игнориране от властимащите. Това игнороране би довело или до радикализирането на протестите, или до банализирането и постепенното им затихване.
Но има и трети път. Той е свързан с узряването както на протестите, така и на самите протестиращи. Това означава не просто политическо радикализиране. Означава радикализиране в интелектуален смисъл. Един от пътищата за развитието на протеста в интелектуална посока е неговото институционализиране. Което означава гражданският протест, който вече на практика е станал постоянен (institutum), да започне да формира, а и да следва определени правила. Както е известно, следването на установени правила е сърцевината на всяка институционалност. Това институционализиране на гражданския протест би го превърнало от просто отрицание в средство за лечение на болното ни общество и държава. Така протестът би прераснал от протест предимно „Против” в протест „За”.
Това означава институционализираният протест да започне да излъчва не просто ясното послание „Оставка!”, но и да предлага алтернативи на решенията на оторизираните за това държавни институции. Това е смисълът и на истинската интелектуална институционализация. Възражението, че по този начин протестите се заемат с несвойствена задача, защото тяхната задача била да остават в границата на недоволството от властта, би било по този начин обезсилено. Разбира се, ако не последва контраобвинението, както и стана – че този протест не предлага алтернатива, а само смяна на едни („новите”) с други („старите”) управляващи.
Радикализацията на протестите след включването и на студентите в тях и особено след окупацията на редица университети е ясен знак за тяхното радикално интелектуализиране. Протестите трябва не само да посочват антиобществените решения на настоящото парламентарно мнозинство, но и да навлизат по-дълбоко в разпознаването на обществените болести, както и да предлагат решения за тяхното лекуване. Институционализацията на протеста предполага и това - той да започне да работи с тези държавни институции, които споделят неговия патос и неговите решения и така да пробият институционалната стена и от просто алтернатива да се превърнат в неотменно предписание, което трябва да се следва.
Критиките и опасенията срещу радикализацията на протестите, изразили се в гражданското неподчинение на студентите в повечето български университети, са израз или на партизански пристрастия, или на странен академизъм, който вижда ролята на университета само в това да „дава” знания на студентите, но не и да формира тяхната активна гражданска позиция.
Особено критичните към студентските протести „леви” интелектуалци удобно забравят - че те са срещу едно неморално правителство, дошло на власт след предизборни машинации и изборен преврат, обслужващо най-ретроградните посткомунистически сили; че това парламентарно мнозинство на практика с повечето свои решения подлага на съмнение и контестира европейския избор на България; че скритата власт на олигархията все повече става видима и откровена; че студентите протестират непартийно, но протестът им е политически и че няма как да не е политически, щом е срещу правителството; че въпреки своя политически характер, този протест е преди всичко морален, защото е насочен не срещу една конкретна, а срещу всички неморални и незаконни форми на олигархична власт.
Левите интелектуалци, надигнали глас срещу студентските протести, удобно забравят - че никакъв ГЕРБ не ръководи нито протестиращите граждани, нито студентите, защото същите хора протестираха и срещу глупостите по време на управлението на Борисов, когато пак имаше полицейщина, червени калинки, партийни чадъри и корупция, и когато медиите (макар и не така усърдно като сега) пак обслужваха властта на различни олигархични групи.
На този фон пред нас се изправя властта, която ни изпраща за „посредници” своите „контрапротестиращи” и „контраокупатори”. Те са пример за това, че каквато е властта, такива са и нейните поддръжници. Начело на тези „контри” са и лица с прякори като „Лекето” и „Шамара” от криминалния и полукриминален контингент, който родната полиция така храбро охранява. Това е всъщност доказателство, че ако протестите все повече се интелектуализират, контрапротестите все повече се профанизират.
Бегъл поглед показва какъв хаос цари в главите на голяма част от сегашните т.нар. контрапротестиращи и контраокупатори, които студентите сполучливо нарекоха "нашественици" - смес от неофашизъм, неокомунизъм, национализъм и националсоциализъм, антисемитизъм, обслужваща в крайна сметка интересите на деструктивните сили, които воюват против европейската цивилизация, демокрацията, свободата, честа и достойнството на българския народ.
Ето един пример за това как "историята се повтаря като фарс" - "Градът на истината" от 1990 г. се превърна в "Град (село) на дудуците" през 2013 г... Там на палатките можем да прочетем неграмотни небивалици, с които „контрите” се надяват да свалят президента – напр. изречения от пет думи с поне три правописни грешки. Там може да се прочете например „НЕ НА УКОПАЦИЯТА!”. Коментарът е излишен.
Всъщност коментар е необходим. Тези протести и контрапротести разкриват все по-дълбоката пропаст между интелектуалния, гражданския и проевропейския елит на българското общество и „елита”, излъчен от негражданското, примитивното, оцеляващо на ръба, криминализирано и необгрижвано население, което върви след сегашната олигархична по характера си власт и е готово да гласува за всеки, който обещава (лъже) повече. И срещу това протестира четвърти месец гражданското общество при пълните оглушки на парламента и правителство, че се случва нещо съществено.
Когато студентите окупираха Софийския университет и обявиха на практика гражданско неподчинение, премиерът изяви готовност да се срещне с тях. Защото гражданското неподчинение е последната мирна форма на борба срещу посткомунистическата олигархия, която е на власт, независимо от правителствата, които се сменят. Тънките сметки, че след изборите щяло пак да е същото, са аргумент на партизани, отдавна забравили какво е морал и ценности.
Та какво може да се направи? Гражданските протести ще постигнат целта си, ако доведат до пораждане на истински демократичен, а не на формален консенсус в обществото. Постигането на културна хегемония а ла Грамши на гражданите над олигархията е възможно, ако това, което те искат, е едновременно интелектуално и разбираемо за обикновените хора, склонни да приемат разумни аргументи на разбираем за тях език. Това става когато се предлагат по-добри решения от тези на парламента и правителството. Което не е толкова трудно – досега почти всяко решение на тези институции е не просто погрешно, а вредно за България. Пред нас е всъщност едно объркано и изплашено парламентарно мнозинство, което с основание се страхува от събуждането на народа.
Институционализацията на гражданските протести може да се осъществи заедно със и чрез институциите. Кои от сегашните институции могат да съдействат за узряването на протестите? Очевидно тези, които желаят да чуят мнението на протестиращия човек. Това за сега са президентъ и омбудсманът на Република България.
Президентът на републиката заедно с омбудсмана биха могли да инициират създаването на граждански съвети, в да се обсъдят най-важните и належащи реформи – тези в съдебната система. Те би следвало да включват не само юристи, но и социолози, политолози, философи, историци, компетентни представители на гражданското общество и граждански организации. Президентът заедно с омбудсмана биха могли да инициират идеята за провеждане и в България на операция „Чисти ръце”. Това не означава призив за „революционна чистка”, а за създаване на механизъм, чрез който институциите - от Народното събрание и правителството до съда, следствието и прокуратурата, да се освободят от некомпетентни и явно корумпирани хора.
Мисля, че това е един от възможните начини протестът да узрее и да изпълни своя смисъл, да се превърне във фактор за вземане на политически решения, които да наложат културната хегемония на гражданина (сега протестиращия човек) по не насилствено-радикален, а по радикално-интелектуален начин. Това е добрият начин политическата власт да започне да се съобразява с гражданското общество и интелектуалния елит в нашата страна и да престане, уреждайки себе си, да угажда на олигархичните структури, които по образеца на комунистическото време са се вкопали и в нашата посткомунистическа държава.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
