БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Чинарите по склоновете на Саос в Самотраки. Разнообразни форми на свързване с какво ли не, с камъни, с неживо, преминаващо в живо. Дървото, вкоренено в земя, дишащо и поемащо влага от въздуха. Спускащите се привечер на морския бряг от склоновете на Саос кози. Опитвам се да разбера себе си чрез едното и другото. Естествено приличам повече на козите – движа се, храня се и отделям като тях. И чинарите се хранят и дишат, само че са вкоренени и не се движат. Да, но и аз съм свързан, също завися от среда. С тази може би незначителна разлика, че моята среда е по-обхватна и не само материална.

Изобщо кое е собствено моето? Мога да загърбя по-общата категория с козите и още по-общата с чинара и да остана при човешкото. То обаче е с много области и прояви. Обичайната реч и практиката на средата, в която живея, позволяват да се приютя в някоя от тях и да смятам, че тя е цялото човешко. Там е въпросът - дали за човешкото, а и за областите и проявите му, трябва да мисля поотделно като за различни неща, или е по-съответно да смятам, че цялото човешко заедно с всичките му области и прояви и цялото живо извънчовешко образуват в мен дълбина, в която прониквам само донякъде. Изглежда е второто, щом като не съм възможен без работата на клетките, органите и организма ми oт вида homo sapiens, проявен и в свързана с него разгръщаща се материална и символна среда.

Такъв съм, какъвто си мисля, че съм, защото съм в тази среда и завися от нейните промени. Между нея и мен границата е размита. Разбира се по това, че тялото ми е ту вън от мен като първа непосредствена проява на тази среда, ту се слива с мен и средата е всичко друго, което остава извън мен и моето тяло. В какво по-нататък е проявена тази средa? Изброяването би било дълго и трудно. В земята, въздуха, температурата и храната, после в особеното място, на което живея с предметите и навиците на един вид култура. Това изброяване се прави по различни начини. Единственото, което е по-сигурно, е, че и човешката среда е устроена дълбинно напластено, както  е устроен и всеки човек. И както той може да избере едно, а да загърби друго от своето сложно, така и човешките среди могат да смятат за свои само някои от проявите и страните си.

Това се отнася и за самото разбиране. То също е закачено за другото на някакво предразбиране, което не се отнася точно за разбираното. Слушам симфония, тя ми звучи елементарно като музика на акордеон, смятам, че е на Хайдн. После разбирам, че е 14-а симфония на Моцарт. Изслушвам я отново и вече не казвам, че звучи акордеонно. Което означава, че в преценката ми се намесва предикатът на определено предзнание за музиката на Моцарт. Същото отместване и при всичко друго. Някой смята, че прави именно това. Да, но прави и друго, защото като човешко същество участва в по-общо с по-широк обхват, в което влиза и това друго.

Хомосексуалистите експериментират чрез тялото си върху човешкото тяло, като го ползват не по предназначение. Което всъщност правят всички - изместват предназначението на човешкото тяло. Оценката и самооценката обикновено е отрицателна. Тя става неочаквано положителна в плана, че човешкото тяло е несъвършен хардуер, който, така или иначе, трябва да се промени. В тази промяна влизат и обичайните усилия на спортистите, и напредващата оперативна подмяна на органи, и все по-разпространяващото се оперативно поддържане на телесната външност. Влиза и идеята за непорочното зачатие, но също и практиката на изкуственото осеменяване.

Защо не разполагаме с предикат за улавяне на подобно общо? Защото то не засяга обичайното практическо съществуване и редовата реч не развива предикат за него. Оттук необходимостта от друга реч, която да го назове, когато се наложи. Което е породило речите на философията, поезията и науката и продължава да умножава езиците в човешката среда. Това затруднява. Затова, от една страна, си служим с обичайната реч, която е такава, каквато е, защото с нея не само се разбира, но и се върши нещо, а, от друга страна, ползваме коригиращи обичайната реч специализирани речи, зависими от нея. Което също затруднява. Единственото градивно, което можем да направим, е да осъзнаем, доколкото може, зависимостта на специализираните речи от обичайната реч и нейните градивни недостатъци. Градивни, защото освен разбиране са и вършене на нещо, но и недостатъци, защото прекалено често смятаме вършенето за разбиране.

Имаме подкрепа да осъзнаем това в самата реч - разликата между кратките и дългите казвания. Краткото казване спира до определен предикат-истинен смисъл. Ако живеенето го постави под въпрос, казалият се обръща към ново кратко казване, което спира в нов предикат-истинен смисъл. Какво правят тeзи спирания? Задържат да не се продължава нататък. На старогръцки това се нарича katoсhe, на новогръцки думата е стеснила значението си и означава «окупация». Така е, постоянно изпадаме в «окупация» в името на определени истини и смисли. Защото са ни нужни, за да се опрем на тях и да постигнем нещо, но и защото просто не ни се продължава нататък.

Нататък е разширяването на казаното с един предикат с друг, който превръща предишния предикат в субект на ново казване. Така се оформят свързаните казвания на многото видове дълги текстове. Разбира се, те също спират в един момент. По-съществено е другото им спиране – свеждането им до кратки текстове, които се считат за същността и истинния смисъл на дългите свързани текстове. Да, но това е само практическа операция. Същността и истинният смисъл на дългите свързани текстове е в пълното им протичане, в породения в неговия ход модел за реалност, в постигнатото съдържателно време на някакво прехождане към друго. А то защо ни занимава? Основанието не е практическо. Занимава ни, защото сме прехождащи живи същества. Което означава появили се, съществуващи и преминаващи в друго.

Можем да го назовем накратко и спиращо смърт или безсмъртие. Можем да го назовем и по-разгърнато, ако го представим не като преминаване от едно просто към друго просто, а като разгръщане на сложно едно-цяло в други подобни. Можем да постъпим като нашата биологическа и развита върху нея според нас небиологическа природа, които ни свързват с това друго по няколко начина – като умиране, но и като пребъдване с различни краища. Откъдето и моята идея, че онова, което ни се струва духовно и по-висше от биологическото, всъщност е частична катохична не толкова ценна истина в сравнение със сложните дълги многосъставни истини на биологическото протичане. Отдавна мисля за това, без да мога да го подкрепя с нужните по-конкретни знания.

Наскоро по повод на посещението на Джонатан Уинър в Нов български университет прочетох неговата прекрасна книга «Странната наука за безсмъртието». Някои от липсващите ми знания се попълниха, възхитих се на стила на изложението, препоръчах книгата на мнозина. Благодарение на тази книга разбрах, че проблемите на човешкия вид изглежда не са в остаряването и умирането, нито в натрупващия се в клетките боклук, който довежда до края ни, а по-скоро в трудността да си представим, че като повечето видове живот на земята човешкото съществуване е своеобразно промъкване през обстоятелства, в което, с оглед на по-дългото оцеляване, един вид живот става друг.

Гледната точка в прекрасната книга на Уинър е отделният човек и по-точно това, че на никого не му се остарява и умира. Но човешката среда с толкова много средства е удължила индивидуалния живот не само за да отговори на това желание, а защото отделното живо същество отдавна се опитва, като се закача за друго като него, за среда и за какво ли не, да поражда компромисно трето, което да го усилва. Това не непременно става, но като че ли то е целта-смисъл на биологическото съществуване заедно с други в среда. Оттук и моята идея, че безсмъртието и по-дълговечната младост са само повърхностни названия за отпушилото се на земята сложно правене на цялости, започнало с появата на клетъчните микроорганизми, продължило по много допълващи се начини в многоклетъчните и преминало в експеримента на човешкия живот.

Книгата на Уинър ме убеди,  че и една конкретна толкова напреднала наука като клетъчната биология може да не разбира, че биологическото, колкото и да е затворено в определен като че ли фатално определящ го вид, е опит за надхвърлянето му с влизане в протичания, в които той се навързва, но и наслагва с други видове, за да усили по този начин някои от тях в името на други, които погиват. Това според мен е голямото особено в толкова дълго оцелелия на земята човек – че неговата история е всъщност история  на прехождането от един към втори, а защо не и към трети вид. Мисля си, че това прехождане би продължило по-убързено и по-успешно, ако човекът не смята, че е надхвърлил биологичното, а разбере, че това надхвърляне му е зададено от самото биологично и че духовността му е по особен начин свързана с него. 

Това, което наистина няма общо с биологичното промъкване през различни видове и цялости, е лесната страна на човешката духовност – тази, за която се мисли, че е в твърдите идеи, принципи и стабилни символи, в радикализма на кратките казвания с ясни предикати-крайни истинни положения. Докато другата духовност, която ценя и която смятам, че е проявена в авантюрата на човешкия живот, тя следва духа на комплексната биологическа оперативност, нееднородното компромисно навързване на повече в името на някакво надхвърляне.

Спирам дотук поради дисбаланса между конкретни знания и набъбващо общо положение, което не бива да ги подменя. Така или иначе, липсата на конкретни знания непременно завършва с една или друга лоша прекаленост, лесно разпознавана по това, че твърденията й се оцветяват радикално оптимистично или песимистично. Току-що казаното вече зазвуча оптимистично. Да, но то не е такова. Аз не смятам, че т.нар. надхвърляне в земния биологичен живот се увенчава от човешкото съществуване. Човешкото е само вариантно модулно постигане. То зависи остро от разбирането на откриващата се пред погледа му необятна среда, която в края на краищата може да го помете и да го изличи от лицето на земята. 

Вярвам, че може да има такава кротка нелъжовна светска идеология. Без идеология обаче, което е идеологията на съвременната наука, смятам, че не може. Както няма най-добра реч, така няма и наука, която да не се опира на някаква не- пред- или следнаучност. Това и правя в момента. Опитвам се да произведа липсващото в книгата на Уинър умерено по-общо разбиране, което без да бъде научно в тесния смисъл на думата, би станало опора за неговото разгръщане. Съзнавам, че отговорите ми са по-неубедителни от въпросите, които повдигам. Знам, че има и такава възможност – не само да не се отговаря, но и да не се поставят подобни въпроси. Човек може да се задоволи с тази проблематика и в нейната форма на чувства и просто опиране на близки хора. 

Убеден съм, че това, което споделих с думи, формули и по-дълъг (дано и свързан!) текст, е само вариант на онова, което изпитваме всички и което, проявено по различен начин, можете да усетите в стила на особеното деконструктивно конструиране в коментарите на Петър Димитров или в напора към истина в коментарите на Веселина. Е, говоря и пиша, но имам и своите изпадания в доверия. Най-често това ми се случва, когато гледам прекрасен филм. Преди не много време изпитах прекомерно доверие към прекрасния филм на Терънс Малик «Дървото на живота». Ще нарека по него този текст и заради доверието и мъдрия образец за обемно разбиране, който предлага Малик, но и заради нещо формално и фигуративно – така ще свържа този край с началото за чинарите по склоновете на Саос в Самотраки.
 


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата

Проф. Богданов пита:Кое е собствено моето?

Струва ми се, че е пропуснал един възможен отговор. "Собствено моето" е онова, което назовава.А онова, което назовава трябва да остане неназовано при всяко назоваване. Назоваващото свързва и различава, но ще бъде дълбоко погрешно да се мисли, че то е свързване и различаване. Защото как да минем зад неговата собствена дейност. Винаги сме изправени пред резултатите от тази дейност, пред назоваващото свързване и различаване. Независимо дали гледаме "навън" или "навътре".

Биологичното не е нито свързващо, нито различаващо, нито надмогващо. То е реагиращо. "Свързването" и "различаването" са начини на назоваващо осмисляне на това реагиране, което не е присъщо на самото биологическо.

С други думи изпитвам съмнение относно привилигироването на едни логически и граматически операции пред други и свързаните с тях оценностявания. По повд на Ницше Хайдегер беше казал, че преобръщането на метафизиката с главата надолу не е излизане извън метафизиката. Нещо подобно откривам в този и други текстове на проф.Богданов.

Привилигироването на свързването и различиването пред тъждеството; на сложното и съставното пред простото; на биологичното пред менталното и т.н. ми се струват смислени само в прагматичен контекст с оглед на конкретна задача за решаване.Мога да ги приема като педагогическа стратегия от страна на проф.Богданов с оглед на ситуацията в българската хуманитаристика, в която обективисткото мислене е все още твърде силно.

Това, което казвам за текста на проф.Богданов важи и за моите няколко изречения. Те са назоваващо свързаване/ различаване, което се опитва да привилигирова, да "окупира" позиция, ако използвам израза на проф.Богданов. Правя го,за да разсея илюзията(на която и аз съм податлив), че в един текст, в който се говори за "свързвния" и "напластявания", а не за "трансцендентална аперцепция" например, ни се е открила привилигирована гледна точка към реалността(биологическа или ментална).
Тема № - 46 Коментар № - 5053 Стефан - 2011-07-31 14:27:47
Затрогнат съм от върховния музикален фон, в какъвто ни потапяте. Сигурен съм, той въвежда към нови достигания в същинския ход на форума. Благодаря Ви.
В своята непотопяема шеговитост аз пак ще си позволя да ви отнема минутка. Току-що окончателно в мен узря решението да си набавя от онези джаджи, с които младите колеги-велосипедисти си слушат тяхна музика, а защо да не предположим - и меси, докато кръстосват не много угледните, но все пак тръгнали и у нас велоалеи. Като начало своето вело-музикално-пътуване аз наверно ще започна с това
неувяхващо старичко:

http://www.youtube.com/watch?v=E8XXS1v2TNQ&feature=related
Тема № - 46 Коментар № - 5052 DeKarabah - 2011-07-31 11:12:09
И аз ти благодаря Monsieur de Karabah за настроението и енергията, които излъчваш. Днес май ще правиш крос с велосипеда. Като отговор на хубавата музика, към която ни препрати, предлагам един Crucifixus от великата меса на Бах в си минор. Фрагментът е крусиален в буквалния смисъл на думата. Бах успява с няколко къси фрази да визуализира онова, което тонове теологическа литература не е успяла да направи по отношение на Разпятието. Съвременното протестанство е далече от метафизиката на Бах, колкото и да флиртува с нея. То иска една теология без теофания като си мисли, че посредством музиката успява да я постигне. Езикът на Бах обаче, ни извежда face a face с непостижимото Лице на Абсолютната реалност.
http://www.youtube.com/watch?v=JU-MsV1kF7c
Тема № - 46 Коментар № - 5051 Velin Belev - 2011-07-31 09:30:33

Добра ми Веселина,
Благодаря за вълшебното одеало !
Бях се загледал във филм с Ал Пачино и разни местни предизборни напъни по кабеларката... Та, преди да си хвърля и аз телевизора през балкона и да се завия през глава с одеалото на форума, искам да разкрия още нещичко от своята
вече достатъчно оголена идентичност на форумец.
Маркизът също се хванал с един вид наивистична приложна дейност - нещо като хоби, което запълва нарастващото му
по време на рецесионното прехождане свободно време. Само че
се е насочил към по-груби и тежки материали - камък, гранитогреси, теракота и прочие. Върху тях той се опитва да
дава по-дълготраен живот на чужди и свои естетически послания... Както и да е, въпросът е, че във форума по неочакван /най-вече за самотната в своята материалност,превъзходна Нинел/ се оформя нещо като кръжок по ръчен труд, за чиито производи скоро може да се наложи да потърсим и пазари. Смешното е, че и в тази си позиция маркизът отново /засега/ е единственият участник с адамово самочувствие...Но да не се отказваме от дори най-малкия възможен материален успех на иначе незасегнатата от кризата духовност във форума.
Поднесеното от Велин отново попълва силната ми заинтригованост към философските и духовни начала и паралели на Ориента. За което сърдечно му благодаря!

Спокойни и цветни сънища на всички.
Тема № - 46 Коментар № - 5050 DeKarabah - 2011-07-31 01:21:01
Понеже текстът на проф.Богданов предизвиква със своето заглавие, искам да ви предложа малък фрагмент от един текст на средновековния андалуски мистик Ибн Араби, който цитирах няколкократно в предишната сесия. Този визионерски текст интерпретира символа на най-известното дърво в Близкия Изток, палмата. Не съм в състояние да опиша тук всичките асоциации, които предизвиква в съзнанието ми този изключителен текст. Описана от Ибн Араби картина е едно метафизично утешение за мен. Искрено се надявам и за вас то да бъде такова скъпи приятели. Маята от която сме забъркани е една, независимо от конфигурациите, които образуваме. Говоря с езика на исляма не защото смятам, че това е най-добрият език, просто това съм учил през годините по стечение на обстоятелствата. Земята, за която става въпрос е тази на активното въображение, на онзи свят, който е ситуиран между сетивността и чистите форми на интелекта. Земя, изпълнена с невероятни образи, които имат истинско, а не мнимо битие. Понякога насън ние бродим в тази разломна територия на съзнанието без да си даваме сметка за това. Палмата според Ибн Араби е символ на този свят и нейният биологичен статут е между растителното и животинското царство. Към нея пророкът Мухаммад се е обръщал дори като към човек. Наричал я „леля” (нещо като Лелята на Сократ). За Ибн Араби тя е символ още на духовния водач, но в женски род, нещо като женски Имам на човечеството, като мистична Ева. Текстът е силно редуциран, за да не обременявам участниците във форума с моите фикции. Не бих си позволил да ви го предложа, ако не виждах някаква връзка с текста на проф.Богданов и ако не смятах, че по някакъв начин в думите на арабския визионер нямаше нещо, което дълбоко да засяга всички нас.

ЗА ЗЕМЯТА, КОЯТО Е БИЛА СЪТВОРЕНА ОТ ИЗЛИШЕКА НА АДАМОВАТА ГЛИНА

Знай, че когато Бог сътвори Адам – първото човешко тяло, архетипът на всички човешки тела, от маята на глината останал един излишък. От него Бог създал палмата, сестрата на Адам, която ни се пада своего рода леля по бащина линия. Религиозният закон, шариатът, я наричата така и я оприличава на вярващия. В палмата се съдържат тайнства, които не се съдържат в нито едно от останалите растения. След сътворението й, в нея останал скрит излишък глина с размерите на сусамово семе, от който Бог разпрострял необятна Земя. Бог поместил в тази Земя Трона, и своя Престол, поместил Небесата и всички Земи, подземните светове, райските градини, и Ада. Всички те обаче били спрямо нея подобни на захвърлен в пустинята пръстен, толкова необятна била тази Земя. Тя е изпълнена с неизброими чудеса и странности, преди които въображението изпада в смут. В тази Земя Бог е отредил за всяка душа множество вселени, които Го възхваляват безпир денем и нощем, тъй като в нея величието Му се проявява пред съзерцателя, съобразно силата на неговото въображение. На тази Земя има многобройни неща, за които разумът свидетелства, че са несъвместими с реалното съществуване. При все това на нея те наистина съществуват. Тя е необятно пасбище, където знаещите мистици се разхождат на воля..Когато един от тях съзерцава тази вселена, той съзерцава всъщност собствената си душа….Там има райски градини, животни, минерали, чийто брой знае само Бог…Всичко, което се намира там е живо и може да говори…Надарени с живот и слово, съществата там са досущ като в нашия свят, с тази разлика, че там пребъдват и не изтляват..
Тема № - 46 Коментар № - 5049 Velin Belev - 2011-07-30 23:16:09
Едно одеяло за Маркиза...

http://www.youtube.com/watch?v=PNIiPBsnftI
Тема № - 46 Коментар № - 5047 vesselina vassileva - 2011-07-30 22:03:13
Надявам се, че Анета и Роси не са се разсърдили за вчерашния ми коментар (и че ще се разсърдят от днешния:-). Интерпретацията ми със сигурност не е вярна и професор Богданов, разбира се, им казва точно това, което им казва - но един друг професор Богданов - казва това, което аз провиждам в текста, защото го казва на мен. Представяте ли си какво означава да постигнеш недоизказано твърдение - това е буря, буреносен ред от плюсове и минуси, привличане и отблъскване - постигането се вижда, недоизказаното не се вижда, твърдението се вижда... Що за постигане е недоизказаното?! Що за твърдение е?... А всъщност е напълно обратното – вижда се само недоизказаното... Тази сутрин се събудих с ясен образ на това, което професор Богданов харесва. Слейте двете изречения и проследете в тях движението на две неща - 1. на цветовете, 2. на звуците - и ще видите как ще изглежда американското сватбено одеяло на професор Богданов -

< дългите свързвания на образи, цветове и звуци и постигнатите с тях неизказани твърдения - дискретното прогонване на шума на пряко и непосредствено изпитваното в името на по-дълбинното, което поради това е трудно доловимо, защото много повече време отделяме за утвърждаване на повърхностното себе си >

цветовете и говоренето бавно преминават едно в друго, образувайки нови цветове така, както, например, жълтото и зеленото се преливат в синьо, така както се сменят цветовете, когато пътуваш дълго и след сребърното сиво на поляната с глухарчета виждаш златното окосено на житото, пътувайки толкова дълго, че пролетта да преминава в есен, а всичко, което ти си постигнал, да не можеш да го изразиш и да изкажеш твърдата му красота, сигурността на несигурното – това е първата част на харесваното – тогава изведнъж, без да видиш от какво всичко се разлетява – виждаш щъркелите, накацали в ожънатото жито как крачат, литват, отиват си – отива си шумът – защото ти си затваряш очите и вече няма нужда да гледаш навън, защото започваш да отиваш, с друго пътуване, при по-дълбинното, при онова, което е много вътре в теб – защото реално погледнато - теб не те радват глухарчета, жито и щъркели, а едно някакво друго пътуване, в някаква друга есен – толкова отминали, че вече можеш да ги чувстваш неописуемо. Не можеш да ги разкажеш, но и няма нужда, защото всеки ги има, може би.

Цветовете, образите и звуците изгряват и дълго преминават по хоризонта, докато се намаляват наполовина, а след това се разпиляват, и ги виждаме как се разпиляват – става тихо и остава само дълбинното, което е трудно доловимо – и от това – нежно, истинско и истинско... Нямаше какво да питам професор Богданов къде е любовта в неговия текст – аз зная къде е – в него – но точно заради това не може да се каже, че е извънтекста, защото тя е и в текста и в него – и понеже е така – тя е и в нас. Текстът и извънтекстът не са противопоставяния, а свързани неща – както и образите, цветовете и звуците не са противопоставяния на недоизказаното, и на онова, което провиждаме.

Представям си колко безумно звучи и колко не се разбира – така е защото за интерпретацията на този коментар използвам разни техники, които по принцип се използват от стихознанието, и то само за тълкуване на поезия, за тълкуване на крайно специализирани речи, в които всяка буква, всеки звук си имат клонче и прашинка навън в света. Измислила съм си този метод още в един от първите коментари във форума – да правя стихознание на прозата, защото професор Богданов нали не обича поезията и трябваше да се преквалифицирам. Мисля, че методът "стихознание на прозата" е много разкриващ и много добър, но въпреки това – съм сигурна, че не е истинен и че като професор Богданов си харесва Роси – значи си я харесва – но няма как, ако харесва онези две фрази – да не харесва и Анета – защото, професор Богданов, “шуменето около чувства, намекването кого обичаме и кого мразим, бързото напъхване на тези чувства в това, за което мислим, и разкъсването му в името на това обичане и мразене”, не е ли именно онзи дълъг ход, в който стават дългите свързвания на образи, цветове и звуци – и ако този момент, този ход – го няма – то след това няма да има кой шум да се прогонва, какво да се недоизказва и какво да се превръща в наша дълбина?

Искам да премина и по друго нещо – коментара на Нинел – невероятен е – онова нейно изречение “Еретично е, да даваш възможност на подчинените си да обсъждат изповедите ти. Изповедта е тайна!” – прави бурята на харесваното още по-силно и макар, че Нинел не се занимава с литературни анализи – тя намира много точни ходове. Представете си какво прави – онова дълбинно и недосегаемо в дълбината си наше състояние на недоизказаност, от което провиждаме – представено от професор Богданов в последния коментар и което абсолютно може да се отнесе към състоянието на целия заглавен текст, който аз си представям като човек, който върви по дивия морски бряг и си мисли – Нинел го отваря, т.е. - Нинел открива, че то не е затворено – то е отворено и съществуващо за нашето разбиране, докосване, споделяне или каквото и да е там – отворено е за нашата недоизказаност и провиждане. Вървящият мислещ човек среща друг вървящ мислещ човек. Ето тази среща е Третото, тя е голямото Трето, но тя вероятно е и задължителното Трето, което трябва да го имаме, когато имаме харесването на първите две неща – то е недоизказаното Трето.

Питам се какво се случва в такива моменти – когато се срещат две недоизказаности – дали отново можем да наблюдаваме онзи дълъг ход, в който цветовете, образите и звуците се свързват – без това да означава връщане назад в еволюцията – а по-скоро начало на ново надхвърляне?

Пиша, а си мисля за три неща, които не могат да излязат от главата ми, и понеже в последно време съм станала безобразно буквална (не обичам думата “честна” – но използвам “буквална” в този смисъл), ще ги кажа:

1. Не вярвам в това, че Роси не е разбрала коментара ми преди. И ето тези думи:

“Веси, не мога да отмина въпросите ти към самата тебе, защо никой не ти е отговорил на коментара. Аз съответствам на групата на неразбиращите. Отговори по първия ти голям коментар от мен трудно можеш да очакваш, защото аз трудно и много слабо разбирам по-голямата част от него, а авторовата парадигма – съвсем не ми е по силите. А, както изглежда, и това, което си мислех, че разбирам, и коментирах, се оказа, че не разбирам. Чувам, но не разбирам.

Можеш да ме мразиш колкото ти душа иска, но не можеш да искаш от мен (и от всеки друг) повече от това, което съм в състояние да направя. Не защото е забранено, не защото аз не искам, а защото не умея или не мога, ако искам да съм жива. По-полезно е, ако се отнасяме по-пестеливо към приятелите, защото ако им излапаме всичката храна набързо, те бързичко ще си отидат – от нас конкретно (за да си оставят нещо и за тяхно ядене) или от този свят изобщо (ако са толкова всеотдайни, че да не си оставят храна за тях самите).
Аз не искам да проявяват милост и състрадание към мен едва след като умра, както във филма, който ни поразказахте с Ани. Имам нужда, полза и смисъл да проявяват милост и състрадание към мен сега, докато съм жива на този свят. Искам да съм динозавърчето.
На тази възраст би трябвало да можем да се храним и сами. Храната от приятелите е дар-празник, който е по-добре да приемаме с радост и благодарност, когато могат и когато пожелаят да ни го подарят.”

са опасен унес, който извежда говоренето извън контрол. Аз ги разбирам, Роси, както и да са казани – с поучителен, с царски, или с най-добрия тон на света. Правят неверен свят. Ще кажа само, че никога нищо, застрашаващо живота ти не съм искала и няма да поискам. И че това за мен, дори когато е метафорично – не е игра – никак... и човек трябва да знае колко може да си позволи - не само спрямо приятелите, но и към всички хора. Все пак - дано да съм ги разбрала грешно.(От друга страна, събраните накуп “милост” и “състрадание” ме върнаха към нещо хубаво - онази хубава бележка на Анета за милостта, която не е състрадание - а грешен превод. Така е. Ако има два пътя в живота, единият, от които - е природата, то другият е именно милостта. В един от разказите си Селинджър казва, че в Библията има само една божествена дума и тя е “помилуй”.)

2. Не искам Анета да спира да пише.

3. Искам Георги да започне да пише. Зная, че наблюдава какво се случва във форума и крои планове, че иска да ме прогони от форума (но не иска), че понякога говори с гласа на професор Богданов, че си измисля несъществуващи разкази, че разказва, че пиша с правописни грешки, че обича да манипулира... Ние винаги и постоянно сме във вечна война – обаче искам да пише (освен, че преподава:-). И... отвреме-навреме има хубави просветлявания... като, например, втората част на текста за Иполит, за която няма да се отрека, че е велика. Зная, че е много злобен... Но... и аз съм много злобна. А в този форум постоянно някой се сърди и не иска да пише. И това, Георги, вече не е модерно. Освен това - виж колко е хубава песента на Карабах! Прегази онова “себе си” и се връщай на Буги Стрийт – ще се радвам, наистина. Дори - ако искаш - може да ме нападнеш първо мен:-)))
Тема № - 46 Коментар № - 5046 vesselina vassileva - 2011-07-30 20:43:58

С голямо колебание, но и с провидяна надежда
се обръщам към уважаемия Георги Гочев, а и към всички
благородни рицари в херцогството,

Няма как да не осъзнавам, че в досегашното си прехождане като форумец Ви идвам доста вповече. Старая се да намеквам за това в така наречените си коментарчета. Какво да се прави, хлъзнах се по тази неподозирана и непредвидена и за мен плоскост без two-way ticket. Подкрепете, братя рицари, бедния маркиз. Ролята му на паркетен шегаджия сред чудесната компания на придворните дами е суетливо примамлива, но това е все едно да оглави и,примерно, Кралското дружество на въздържателите.
С това се надявам да не Ви досаждам и ангажирам с какъвто и да е отговор. Освен с очакваните от мен ваши
коментари. Успех в творческите ви дела!

http://vbox7.com/play:68f5a066
Тема № - 46 Коментар № - 5044 DeKarabah - 2011-07-30 11:02:27
Анета, преди да продължа да коментирам по нормален начин, искам да ти кажа нещо. Днес цял ден мислих за коментара на професор Богданов - и като един рак с тигър, който по всички възможни астрологии може да разбира един скорпиони с дракон - открих нещо. Професор Богданов има някаква - така да се каже - имплицитна идея за нещо трето - той всъщност не говори нито за това, че не харесва твоите коментари, нито за това, че харесва тези на Роси. Трябва да се търси третото. Погледнете например изречението “На мен не ми харесва НЕЩО.”, което се появява и след това се препотвърждава от следващото изречение, в което “нещото” става “то” (“Вие сте умен и мъдър човек и знаете какво е ТО.”), движейки се между различните интуиции на положителното и определеното, като също така определено подчертава нещо, което има и някакви елементи на единственост и важност - но то не се разкрива, няма образ. Все едно – професор Богданов не харесва нещо, което пречи/заплашва някакво друго нещо, което той харесва и пази. Но това не са коментарите, ако бяха коментари – нямаше да е нещо и нямаше да е то. Най-странна е връзката със стиловете – те са тези, които се харесват или не се харесват, а те са мъглявини - може би пак по същата причина - да се пазят-запазят. Да не говорим за “постигнатите неизказани твърдения” в края на абзаца. Следващият абзац започва с “Това харесвам”, което уж трябва да тече надолу, но заради недоизказаността в края на първия абзац, се получава усещането за връщане, за някакъв синхрон между “не харесвам” и “харесвам”, затова сякаш изразът се завръща, за да компенсира – една инверсия на колебанието - която излиза извън изречението: “Харесвам дългите свързвания на образи, цветове и звуци и постигнатите с тях неизказани твърдения.”

Интерпретацията нататък е вълшебна, заслужава си да я гледам сама, но ще я продължа, за да може да се види поне веднъж нещо подобно, което е написано така, че да заблуждава все едно е текст, който се държи безчувствено от край до край.

Трябва да си го представяте: “Това харесвам, а заедно с него и дискретното прогонване на шума на пряко и непосредствено изпитваното в името на по-дълбинното, което поради това е трудно доловимо, защото много повече време отделяме за утвърждаване на повърхностното себе си.”. Предполаганата инверсия на колебанието се указва вярна, защото нещо трябва да е “заедно”, заедно са: “дискретното прогонване на шума на пряко и непосредствено изпитваното в името на по-дълбинното” и “дългите свързвания на образи, цветове и звуци и постигнатите с тях неизказани твърдения”. Ето това харесва професор Богданов, но забележете – тези две неща, те не са дадени заедно, макар че в плана на смисъла те са “заедно” в един друг план – те са разделени в два отделни абзаца и освен това – първото е “недоизказаност”, а второто е “прогонване” и е “трудно доловимо” – макар, че тези белези се носят заради неговата по-голяма дълбинност – неговата невъзможност – идва от неговата сила. Но това второ, което прави едно общо с първото, то е трудно доловимо, не само заради дълбината си, но и заради нещо друго – за това, защото “много повече време отделяме за утвърждаване на повърхностното себе си” – не се знае кое е това себе си – собственото или някое друго, но то като Нарцис гледа себе си.

Сега идва ред на Роси. Точно когато професор Богданов е обвинил образа на “повърхностното себе си”, което поради стремежа си да се утвърждава – не може да постигне дълбината на нещо – изведнъж прави един пълен обрат и казва: “Харесвам дългите ходове, в които изпада Росица и в които усещам как тя се разправя с малкото “себе си.” Каква е разликата между “повърхностното себе си” и “малкото себе си” и какво означава “разправя се” – грижи се за себе си, самоизучава се, утвърждава се – или се кара със себе си – защото “разправя” има странни значения обхващащи голяма смислова верига от говоренето с цел разбиране, през разказването, до пълната караница, когато думите спират да значат. Каквото и да е обаче – ако е с утвърждаващо значение – не е добре, ако е със значение на караница – пак не е добре – защото шумът трябва да бъде прогонен. (Обичам прогонването на шума, защото това разкрива леко цветовете на значенията.) А дори има и още по-лошо възможно значение, което моето успокояващо тълкуване вижда – ако дългите ходове се изравнят с дълбинното – занимаването със себе си – направо си става нещо лошо. Може и да е само на подсъзнателно ниво, но според мен, тази връзка я има, така както тя вече видима, се появява в изречението към Велин, образувайки връзките – по хоризонтала: дълги ходове-дискретни ходове; по вертикала – дълги ходове – дълбинно; дискретни ходове – дискретно. Така голямата картина на харесваното от професор Богданов се снабдява с примери – а това снабдяване се потвърждава от началните “Харесвам”. Снабдяването с примери обаче, не си мислете, че е добре – защото професор Богданов не иска видимото - иска превръщането на образа да стане в нещо много по-обхватно именно чрез това, че е невидимо, че е представимо.

Професор Богданов не иска виждането – а ПРОВИЖДАНЕТО.

Много е странно, но е много хубаво – защото сега чета коментара изречение по изречение, спирам се на думи – но не бързам напред и тъкмо се чудех за един израз, който днес постоянно виждах като в просъница – т.е. провиждах (провиждах означава да виждаш надалеч, да виждаш и докато виждаш да разбираш, да виждаш някак в тунел от светлина, докато наоколо значенията са черни – от това, че не те интересуват. Провиждането обаче е и проглеждането – започването да виждаш. Достигането на едно друго ниво.) дали е от този коментар, дали съм го запомнила от този коментар или сам се е образувал някъде по съзнанието ми: “провиждането на този ход в този живот като възможна схема, която поне мен ме радва повече от възможността да я изживея”. Провиждахме се цял ден в различни цветове. И си казвах “този ход и този живот са мои, този текст той не е за смъртта, а за мисленето, за това което провиждаме като минало и като бъдеще”... и си казвах тихо – “и на мен ми харесва повече от възможността да я изживея”... докато казаното се превръщаше в едно ярко червено и светещо “на мен ми харесва възможността да я изживея”.

Това е една от хубавите възможности, която форумът дава - публикуваш коментар, но преди това мислиш този коментар, нито един коментар не може да бъде кратко мислене, дори когато е кратко казване. Представете си каква голяма част от нещата, които искаме да кажем - в крайна сметка ги запазваме само за нас - но... има случаи, в които човек успява да използва онази специализирана реч, която не е поезия, кино, наука - а е речта, която може да бъде разбрана - не от всички, но от този, от когото именно искаме да бъде разбрана. Най-интересното е, че в такива случаи - хем, от една страна, не може да сме сигурни дали тази насочена специализирана реч е била разбрана - хем, от друга страна, тя не само, че се разбира, но и тези, към които не е била насочена и за които се предполага, че не могат да я разберат - в действителност - малко я разбират, все едно я усещат. В крайна сметка значението е от значение, когато е такова, каквото ние го виждаме – иначе няма значение.

В тази връзка искам да кажа и на Марта, че много харесвам нейния начин да вгражда скрити речи и че според мен, това става толкова хубаво заради безупречната й ориентация в характерите на хората - дори на непознатите хора!:-) Лично аз, Марта, с радост ти давам малко (ама не много) време - защото твоят по-голям коментар върху текста на професор Богданов ще ми е безумно интересен.

Остана ми – да не забравя да кажа на Анетка - какво ще сложа и аз на "американско сватбено одеяло" - точно до нейната джунгла ще е подходящо да избродирам – нали трябва да се избродира това, което ти е най-важно - думи: "Всички лъвове и тигри стоят под дъжда!".

И имам един въпрос към професор Богданов, който също ми се провиждаше тези дни, днес и дори сега - къде във вашето “Дърво на живота”, професор Богданов, е любовта, онази любов, която, ако не я изживеем-провидим – животът ще ни подмине и която във филма само веднъж беше изказана по-пряко - в онази сцена, която започваше с: “Чрез теб той ми проговори и чрез него аз те познах.”?
Тема № - 46 Коментар № - 5043 vesselina vassileva - 2011-07-30 01:42:12
Благодаря на проф.Богданов за отговора, би било наистина чудесно да бъде представен такъв текст, за който споменава. „Третостта” като някаква универсална форма на изход от дуализмите винаги ме е привличала, тъй като 3 = 2+1, т.е съдържа и сложността, и простотата. Третото е хем иманентно на сложното и простото, хем ги трансцедира. За мен то е символ на интегралното познание, което понякога прилича на отказ от самото познание – черна светлина, която премахва демаркационната линия между субект и обект, и едновременно с това ни дарява върховното различаване. Как се постига обаче това свръх-умно и същевременно пределно-умно състояние на битие? Отговорът според мен е в самият въпрос – третото се постига чрез третото, след като милиони пъти си умът ти е давал „тилт”. Ето защо третото се внушава и не може да бъде проповядвано от катедрата рациото. Изисква се воля за абдикация, но и това не е достатъчно. „Искам да не искам”, казва един ислямски мистик, но друг му отговаря: „да искаш да не искаш е пак искане”, т.е отново акълът ти дава „тилт”. Ето защо само Той (третото лице!) знае кога ще настане Часът.
Тема № - 46 Коментар № - 5042 Velin Belev - 2011-07-29 14:01:16
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116054

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128166

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20190

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32775

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134392

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94491

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29169

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17835

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180946

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60844

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA