БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЕРОС ТИРАН или За любовното прекаляване и пораждането на идентичности
Прочит на Еврипидовата трагедия “Иполит”

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Срещам се с Х. Поради скорошен инцидент и последвала го раздяла разговаряме за отношенията ни. Търсим изясняване и опитваме по най-прекия път да изкажем истината какви сме. Не се получава, бавим се, разговорът се разсейва и удължава. Лесно откриваме нови теми, развиваме ги донякъде, после ги изоставяме и се връщаме на основния въпрос – доколко сме сами по себе си, при условие че искаме да сме едно, – чиято важност в един случай драматично подчертаваме с издигане на глас, влизайки в кресчендото на изказваните принципи, в друг, когато си припомняме обща случка, сякаш напълно забравяме, умилявайки се и потискайки за момент думите в плътна прегръдка и целуване. И дали от редуването на лирични и прозаични настроения, дали от съпротивата да говорим постоянно в равен тон, дали от изстрелването на късите, наострени истини на емоцията при приближаването на телата ни, дали от успокояването, че се намираме в стереотипа на каращите се влюбени, не достигаме до решение за събиране или раздяла. Х постепенно се свива, умълчава и прибира принципите си. Аз още малко разпъвам своите и настоявам над тях, но като не срещам отражение в ответната истина, губя желание да споря, позамлъквам, после заговарям по-продължително и свързано за други неща. Изреченията ми стават по-обстоятелствени, плъзват се от височината на твърдите различавания към привидно ниското на сходствата и вероятностите. Успоредно с това насочвам вниманието ни от търсената спряна ситуация в отношенията – ситуация без никакви обстоятелства и нюанси – към подвижния и смесен ред около нас. Така истината на принципите се заменя в разговора ни от истината на преливащите едно в друго вътрешно и външно, правилно и неправилно, вярно и невярно. Усещам одобрението на Х в начина, по който наглася лицето си, разтворено и отпуснато, под светлината от отражението на отворения до нас прозорец, в мекотата, с която се сгушва и оплита около рамото ми, в нежното упорстване на гласа, с който ми казва на няколко пъти, че много лесно прекалявам.

По-късно се замислям върху изречението на Х, което не ме оставя. Защо прекалявам така лесно, когато съм влюбен? Кое поражда тираничния бяс, с който се опитвам да овладея любимия човек и заедно с това да запазя себе си по-малко завладян от него? От една страна, знам, че Х чисто и просто изпитва радост от констатирането. От друга страна, се досещам, че в тази радост се преплитат по сложен начин по-дълбоки и по-общи нагласи: тя иска да вижда в степента, в която прекалявам, верен знак за степента на чувството, което изпитвам към нея, но и знак, че щом така ожесточено споря за това какви сме и как трябва да живеем, непряко признавам правото й да бъде личност и да притежава своя истина. Пренасям това предположение върху себе си и си отговарям така на въпроса за прекаляването: прекалявам, може би поради това, че виждам и усещам в любовта мощен източник за пораждане на идентичност – мощен, защото, поставяйки на изпитание границите ми на отделен човек, любовта същевременно се опитва да ги запази и разшири, като представя това, което желая да съм, изцяло чрез болезнения копнеж по другия, който не съм, и същевременно чрез някаква истина, която, за да го спечеля и подчиня, трябва да наложа на мястото на неговата.

Та според това разбиране любовното прекаляване се състои, струва ми се, от две движения: движение на свиване и изтъняване на идентичността, породено от страданието по невъзможността да стана като любимия човек, и ответно движение на нейното разгръщане и усилване, породено от грижата да се преборя за монопол над начина, по който обектът на моята любов мисли, говори, чувства и действа. Другояче казано, неумереното поведение на влюбения сякаш се задейства и поддържа от особеното смесване между логиката на театралното пораженство и логиката на учителския оптимизъм: като не мога да стана онзи, когото желая, ще направя от него себе си.

2. Чета трагедията “Иполит” на Еврипид, потопен в желанието да разбера повече как тези две движения се отнасят едно към друго.

Иполит, син на цар Тезей, прекалява с почитането на Артемида и следващото от девствеността, символизирана от нея, непочитане на Афродита, срещу която още с появяването си на сцената започва да реди софизми, най-блестящият и най-обидният между които този, че не го е грижа за божество, на което хората се дивят на тъмно (ст. 106). Афродита, богиня с много силна идентичност, е засегната от пренебрежението и обидите на младия мъж. Затова е намислила план, предаден подробно от самата нея в началото на трагедията, според който ще погуби Иполит, като накара мащехата му Федра да се влюби в него. Когато Федра се представя – първо чрез думите на хора, а после и сама – виждаме, че планът на Афродита е задействан с пълна сила. Царицата страда поради любовта, която изпитва, и текстът на трагедията отделя немалко място, за да ни опише нейното състояние: не става от леглото, лежи с покрита глава, омаломощава дни наред тялото си с будуване и глад (ст. 131-140), така че се нуждае от подкрепа, за да стои на крака и да се движи (ст. 198-202), впуска се във виденията, че е поклонничка на Артемида, че отдъхва край изворите и по поляните, по които Иполит бере цветя за богинята, че ловува заедно с дружината му по планините (ст. 208-211; 215-222), после със същата болестна енергия се вкопчва в убеждението, че върши нещо срамно, изходът от което е смъртта, междувременно загубва разумната си преценка и споделя на своята дойка името на онзи, поради когото се измъчва (ст. 351-352). Нещастието, което се стоварва върху нея след това, е пълно: дойката й на своя глава открива на Иполит, че Федра е влюбена в него; той отхвърля разгневен домогването; за да запази поне донякъде пред Тезей честта си и тази на своите деца, на Федра не й остава друго, освен да се самоубие, но освен това в писмо наклеветява Иполит, че се е опитал насила да се свърже с нея. Правейки това, тя вярва, че му дава урок по смиряване и разумност (ст. 729-731), докато в действителност само втвърдява възгледа му, че жените са голямо зло (ст. 616-668), и ускорява неговата гибел, вече замислена от Афродита. Изпъден от дома и проклет от разгневения Тезей със смъртоносна клетва в Посейдон, когото царят счита за свой баща, Иполит умира наранен под ударите на конете си, подплашени от морско чудовище, което богът е изпратил срещу тях. Трагедията все пак завършва и с малко добро на фона на всички разрушени поради неумереностите на Иполит и Федра човешки свързаности: Артемида, която се появява в края, за да се прости с издъхващия Иполит, урежда помиряването му с Тезей и учредява в негова памет култ, в който младите момичета, преди да встъпят в брак, ще му посвещават косите си с оплакване на девствеността, която следва да загубят (ст. 1425-1427).

Сюжетът на трагедията не може да се развие до щастлив край – постигнато любовно свързване между Федра и Иполит или отърваване на Федра от страстта й. Първото е невъзможно, защото обиквайки Иполит, Федра е обикнала не само това, което не може да бъде, ако желае да остане такава, каквато очевидно се гордее, че е – съпруга на прочутия герой Тезей и поради това доведена майка на Иполит, но и това в човешкия живот – сексуалното въздържание – което влиза в противоречие с цененето на самата любовна страст. Оттук и тежестта на страданието, което я сполита. Но поставяйки под въпрос нейната идентичност, в същото време то я усилва, като замества единия традиционен за свободната жена от онази епоха източник на идентифициране – семейството на съпруга, с другия – семейството на бащата и майката. Това заместване обаче на свой ред също попречва на Федра да прекрати любовта си към Иполит. Защото гибелното любовно прекаляване, което й се случва, вече се е случвало, както си припомня в един от разговорите с дойката (ст. 337-341), по сходен начин на нейната майка Пасифая, наказана от Афродита със страст към бика, който Посейдон изпратил в знак, че признава властта на нейния съпруг Минос, а също и на сестра й Ариадна, в която се влюбил Дионис. Така, свързана чрез нещастието си по-тясно със своя род, Федра се явява свързана и с типичните за тази общност действия и претърпявания, които и поради повторителността във времето, и поради намесените в тях божествени сили придобиват облика на по-цялостна истина и на житейски принцип; който изглежда още по-верен, тъй като се оглежда и сблъсква в житейския принцип, представен от Иполит, на свой ред повтарящ чрез начина си на живот и свързаността с Артемида типичното за рода на своята майка, амазонката Иполита, странене от любовните отношения и ценене на живота в дивото пространство и перифериите на полиса.

3. Според сюжета на трагедията истината, представлявана в божествен план от Афродита, а в човешки от Федра, не може да се преплете с истината, представлявана от Артемида и Иполит; двата принципа на живот не могат да се срещнат и помирят в трети – както и двете богини, обяснява Артемида в края на трагедията (ст. 1328-1330), избягват взаимно да се бъркат в работите си, подчинявайки се на установения в това божествен обичай. Същевременно обаче текстът на трагедията сякаш не прави постоянно разлика по отношение на смисъла между страстта на Федра и страстта на Иполит: макар и с толкова различен обект, и двете са крайности, изпълващи изцяло идентичността на тези, които ги проявяват, и поради особената сладост от това изпълване – сладост дори в моментите на възможно или настоящо страдание – водещи неудържимо към нещастие. Затова един от най-убедителните общи символи на трагедията е възпетият от хора Ерос, бог тиран (Eros tyrannos, ст. 525-542), който самоволно решава дали да пусне само няколко капки желание в очите на хората и малко очарование в душите им, или като ги потопи неумерено в страстта по нещо и някого, да ги съсипе и унищожи напълно.
 
Текстът на “Иполит” обаче не стои изцяло зад твърдението за неуправляемостта на Ерос и символизираната от него невъзможност за диалог на воюващите принципи и получаване на по-умерена истина. От една страна, дадено ни е пряко предписание за справяне с прекаляването: прагматично настроената дойка на Федра казва (ст. 253-257), че хората не трябва да се привързват до мозъка на костите си, ами обичта им да прилича на нещо като овладяно дишане – да умеят свободно да изтласкват и привличат към гърдите си това, към което изпитват желание. От друга страна, разбирането, че принципите и истините са винаги смесено, а не чисто проявени в действителността, е заложено имплицитно и на нивото на основните значения, с които работи текстът на трагедията, и на нивото на неговата композиция, и на нивото на стила му. Първо, на нивото на значенията чрез това, че основните думи, с които героите наричат своите и чуждите поведения, за да се различат едни от други, имат подвижен и многопластов смисъл, който позволява създадената чрез отделната фраза разлика да се стопи лесно в по-дългия поток на речта. Така например и Федра, и Иполит, за да се различат един от друг, наричат себе си чисти и неопетнени (hagnoi), като тя има предвид това, че въпреки пожелаването на своя доведен син, не е имала телесно отношение с него (напр. ст. 317) и не е нарушила брачната си вярност спрямо Тезей, а той това, че като поклонник на Артемида изобщо се грижи да запази девствеността си (напр. ст. 1003); и понеже всеки от двамата мисли с различен смисъл за чистотата на другия, всеки от тях много убедено смята, че на другия трябва да бъде даден урок по разумност (sophronein, ст. 667; 731) – настояване, осмислено по друг начин от боговете, които виждат и Федра, и Иполит като не съвсем чисти поради неумереността им и по тази причина като заслужаващи еднакво наказание.

На нивото на композицията разкриването на многото пластове на смисъла се осъществява с отваряне на следващи епизоди, в които доизясняването на нещо поражда нов набор от въпроси и проблеми, а с него и един вид скрито опровергаване на онзи, който желае, като пусне в ход своята истина, да надделее над всички останали истини в ситуацията и сякаш да замрази нейното време. Така трагедията, която постоянно се занимава с липсата на компромиси у своите герои, показва, че те така или иначе се случват, че истините, колкото и да биват изправяни, устоявани и противопоставяни, се оплитат една в друга и от обратното движение на разплитане пораждат нови ситуации и с тях нови разкази: Федра, влюбена безкомпромисно силно в Иполит, намира все пак пролука в страстта си и го наклеветява, с което добавя към разказа за нейното нещастие разказа за раздора между Тезей и Иполит; той пък, макар и толкова възмутен от това, което му е разкрила дойката, та я заплашва, че само на думи се е заклел пред нея да мълчи, докато сърцето му не е обвързано с такова обещание (ст. 612), все пак не нарушава клетвата си и не разкрива на Тезей какво се е случило, дори и когато той го проклина и изпъжда.

Най-сетне, на нивото на речта преливането на смислите и умножаването на ситуациите се моделира като редуване на различни стилове на говорене, съответно и на различни субективни интонации, като по този начин през целия текст се поддържа усещането, че истинността на казваното от героите е всъщност по-сложна и нюансирана поради залепената за нея друга истина на начина, по който те се изказват, особено пък когато той ясно се разпознава като краен. Когато например в ст. 209-211, 215-222, 228-231 Федра говори емоционално напрегнато, образно и някак неправилно, тъй като употребява някои форми на дорийския диалект, необичаен за диалозите в трагедията, към прекия смисъл на съобщението, вложен в нейните фрази – че иска да я отведат там, където прекарва времето си Иполит – се добавя и нещо като коментар, с който се намеква и за нейното душевно страдание, пораждащо нереални видения, и за стихията на любовта, сама по себе си красива, но и разкрасяваща това, което виждаме. В друг един случай, реторически издържаните слова, с които Иполит отговаря на обвиненията на баща си, както и проявеното от него хладнокръвие в ситуация, в която катастрофата е налице, разгневяват още повече Тезей, който, като свързва това поведение на сина си с немалко будещите подозрение други негови занимания, тутакси ликвидира възможността за оправдаване и намиране на друга истина и бърза да се укрепи зад разбирането, че Иполит просто му прави магии и поругава бащиния му и царски авторитет (ст. 1038-1040).

4. Несъзнателно може би искаме любовните ни прекалявания да завършват по начина, по който завършва известното прекаляване на Вертер – с пълното му потапяне в Лоте, след което вече няма какво повече да се направи или каже. Но пък последните страници в романа на Гьоте, който прочитам успоредно с “Иполит”, са много трудно поносими. Навярно не толкова поради лошото чувство от самоубийството на Вертер, грозно с петната от съмнителното недоглеждане на Лоте и Алберт, колкото поради силното отблъскване от идеята, че движенията на идентичността ни, глезенето на тирана Ерос, което всъщност толкова ценим, понеже ценим промяната и волята да я постигнем с оглед на изцяло наша истина, могат да бъдат спрени. Затова и някак по-верен и човешки ми се струва финалът на “Иполит”, в който Артемида обещава, че ще отмъсти за смъртта на своя любимец, като покоси със стрелите си някой от любимците на Афродита (ст. 1420-1422). Сега идентичността на Артемида е намалена и от движението към изпълване ще се породи нова история.


Изображение: Паул Клее, “Прегръдка”, 1939 г., частна колекция в Хановер.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Няколко кратки бележки по темата за гнева – към Дьо Караба (изписвам името ви така поради класицистично посребрения начин, по който се изразявате.)

1. В старогръцкия език има няколко думи за гняв: а) mēnis (употребявана у Омир – първата дума на “Илиада” е mēnin (mēnis във винителен падеж); в лириката, в трагедията, доста по-рядко в прозата), с която се означава гневът, траещ по-дълго време, затова и някои древни и модерни автори свързват етимологията на mēnis или с глагола menō, оставам, трая, или с memnēmai, помня; б) orgē, това е кратковременният гняв, ядосването, което избликва навън срещу някого или нещо, за разлика от в) holos, саркастичният, жлъчният гняв, който по-често тлее и гризе отвътре и затова прилича по проявите си на кисело настроение (holos означава и “жлъчка”, оттам холеричен, меланхоличен и т.н.); г) thumos, при Омир означава вътрешният дух (думата, впрочем, е етимологически свързана с бълг. дума “дим”), душата, сърцето, оттам цялата гама реакции, които днес бихме нарекли душевни; в частност означава и гняв (особено в езика след Омир), но онзи гняв, в който има и възмущение, и смелост, и дързост.

2. Трудно е да се каже дали гърците свързват гнева с някаква трайна и дълбока нагласа на човешкия характер или го смятат за остро моментно настроение спрямо външна причина. До времето на Елинизма, изглежда, е по-скоро второто: човек може да се гневи за едно или друго, но не и да бъде напълно идентичен със своя гняв, който, първо, винаги се отнася до някакво неприятно външно събитие, и, второ, винаги има временен характер. През елинистическата епоха обаче в литературата вече се появява представен типът на постоянно гневният и кисел човек – гневен и кисел поради собствения си характер, а не поради външните обстоятелства. Пример за такъв е героят на Менандър Кнемон от комедията Dyskolos (“Темерутът” или “Киселият човек”).

3. Гневът със сигурност се счита от елините за прекаляване, което в редица случаи води до нещастие. Затова и той се противопоставя на сдържаността и по-общо на разумността. Обаче още в поемите на Омир гневът има и собствена логика, собствена дълбока разумна причина, поради което и не може да бъде определен като напълно неразумен. Героят по необходимост трябва да е прекомерен, иначе не би бил герой, и ако на всяка крачка той обуздава своя гняв, това означава да обуздава и своята жертвоготовна смелост, тъй като двете качества са принципно неделими в онази епоха. Тази двойственост на гнева се запазва и в по-късно време. За нея свидетелства красноречиво Платон, който, когато описва частите на душата в Четвърта книга на “Държавата” (439е и сл.), се колебае къде да постави гнева, thumos, и сродните му чувства: дали при неразумната или при разумната част; и в крайна сметка стига до компромисното положение да обособи отделна част на душата, отговаряща за гнева, казвайки, че в него се съчетават неразумното и разумното, първото, разбира се, в повече от второто.

Дано, Дьо Караба, съм ви бил донякъде в помощ по въпросите, по които мислите.
Тема № - 44 Коментар № - 4909 ГГ - 2011-07-09 23:05:49
Ами да. Have a nice dey!
Тема № - 44 Коментар № - 4908 Дмитрий Варзоновцев - 2011-07-09 20:19:37
Този път поне мога да Ви отговоря веднага.
Аз се досещам за стройната сграда на форума отдавна и,
макар и бавно, прониквам в нея. Пак ви моля да приемете
сериозно и , ако Ви е възможно, с доверие моите
искрени извинения. Желая Ви нови творчески постигания!
Смятам да изпълня и обещаното от мен да Ви опозная като
изследовател и наистина креативна личност.
Може пък да се случи един ден да стиснем ръце и да станем
приятели, както обикновено се случват хубавите приятелства.
След малка битка или спор.
Още един път - извинение и за предизвиканото от мен занимаване на форума с ненужен словесен баласт. Дано поне се се позасмяхте. Все пак е по-добре от гневенето.
Обичам Ви!
Тема № - 44 Коментар № - 4906 DeKarabah - 2011-07-09 19:43:05
Наистина в трудно положение ми поставяте ..DeKarabah . Отговорите са най-малко два.
Единият-ама няма нищо, пак заповядайте. То се казва Welcome.
Другият- все пак форумът има своя традиция, реторика и дедактика.
А тя е -съжалявам!
Тема № - 44 Коментар № - 4905 Дмитрий Варзоновцев - 2011-07-09 19:06:22
Уважаеми господин Варзоновцев,
Часът наближава 16, поемам си дъх, след преход с велосипед
в днешната горещина и сядам да Ви отговоря.
Стана тя каквато стана. Както обичаме да казваме в Болгарийка, никога не е късно човек да стане за резил. Точно това ми се случи. И със зачервени уши, но без театрално изпъчване на сцената, казвам - съвсем заслужено! Тя хубаво моята изключително скъпа на сърцето ми спътница в живота /впрочем с наполовина руски произход/ ми казваше: Дъниш се с тези глупости и превземки във форума и накрая ще се о.каш.
Така и се получи, тя предсказа участта ми. При това, в кръга на шегата, дойде ми направо от Москва. Ирония на съдбата.
Винаги съм бил русофил по свой мил, сигурно отново пожарникарски, начин. По същия начин благоговея пред
руската литература и някои черти от руския характер, и някои моменти от руско-българската съвместимост в историята. Но стига. Грехът е само мой, почитаеми Дмитрий.
Аз ще го изкупвам.
В последователен ред искам да помоля за прошка за:
- объркването в изписването на Вашата фамилия;
- фаталното и докрай провинциално словоплетене, в което
напирах уж нещо да кажа или попитам;
- недискретното влизане във виртуален диалог с личност,
а в случая, което е и най-смешното в моето падение, със социолог, натрупал очевидно сериозна научна практика и
обществена тежест.
Тук ще кажа и, не за да Ви омилостивявам, че след като
пратих "пожарникарщината" снощи, най-сетне си направих труд
да попрочета нещичко за Вас и от Вас. И затова ушите ми са червени не от отварянето на отговора Ви преди малко, а от
23 часа на отминалата злополучна за мен вечер. Разбира се,
не сте длъжен да ми вярвате. Както и в това, че когато попаднах на think-tank корабите и флибустерите, поне вътре в
някакво дълбоко предчувствие ми се яви Вашия възможен отговор. Имам предвид, че и аз в скромните си и провнициални впъхвания във форума някъде се опирах на
кораба-образ...Нещо си и бля-бля, от моя страна. Просто
Ви моля, не ми вменявайте обвинението, че съм участник в
масовки или някакъв културно-масовик. Провинциален самодеец
- да. Но през бедния си живот аз сам режисирам, поставям, а
а и май сам играя пиеските си. При това имам властта да кажа кога точно да се появят пожарникарите. Обикновено те не се появяват. Защото, както държа да ми повярвате, аз
играя сам.
Както и сам си карам колелото. Както и не съм питал много
много откъде и как да мина през живота си дотук. Както и не съм марксист-ленинец. Предполагам, разбирате, че по подобни причини ушите ми няма да са червени за цял живот оттук-нататък. Старая се отново да вдигам глава и доколкото ми се отдава да се уча от грешките си. Което не е много лесно, поне за мен.
Още веднъж по мъжки Ви моля за прошка! Ако не я получа, знайте поне, че аз не само не Ви се сърдя, но и съм, с цялото си уважение, благодарен за бързия и точен отговор.
Ще се постарая да прочета много повече от Вашите книги и публикации. Тук навреме ми идва да помоля за извинение и всички Ваши студенти, съмишленици и приятели. Както и за
извинението на участниците в този форум, който по своему
искрено, макар и пожарникарски, много обикнах и ще продължавам да следя.
Ваш покорен.
Тема № - 44 Коментар № - 4904 DeKarabah - 2011-07-09 17:00:47
По повод на двете последни бележки на колегата DeKarabah сетих се за един много стар театрален руски виц. Ето го в свободната ми трактовка

В один провинциальнй русский городок (а действие происходит в середине ХІХ века) приехал на гастроли театр. Но для того, чтобы сделать представление, театру потребовалась массовка. И режиссер решил обратиться за помощью к местному начальнику пожарной службы-брандмайору. Мол так и так, не поможите ли с массовкой? Брандмайор уже самой этой просьбой благорасположенный к иницативе согласился помочь, но попросил объяснить, в чем будет заключаться конкретно задача массовки. Режиссер ,как ему казалось, очень просто объяснил. Пожарные, какие должны были играть роль массовки, во-первых должны быть одеты "граждански", а не в униформах. А во-вторых должны будут свободно прогуливаться на заднем плане около кулис и тихо повторять одну и ту же фразу "Что говорить, коли не о чем говорить". Этим они должн, изобразить шум толпы. Брандмайор установку понял и заверил режиссера, что все будет сделано точно.
Идет вечер, представление начинается и вдруг на сцену с громким топотом выходит пожарная команда, переодетая в гражданское. Выстраивается лицом к публике на авансцене и в один горос громко рапортует -"Что говорить, коли не о чем говорить!". Представление, естествено, на этом и заканчивается.
Тема № - 44 Коментар № - 4903 Дмитрий Варзоновцев - 2011-07-09 11:49:58
Простете,
едно допълнение: не бях и не съм марксист-ленинец, в смисъла на правоверник и "хаджия" на Учението.
Какъвто, сигурен съм, не е бил никога и уважаемият учен Дмитрий Варнозонцев.
Винаги съм се стремял да разбирам обаче, гласа на левите интелектуалци. А те, по онова време, почти като хор в антична трагедия, пееха, иначе самотната си песен, някак всички полуобърнати наляво. С едно-две изключения, околкото знам, поне в Европа. Поначало, доста интересен е "митът" за лявото и дясното в интелектуалното. Но вие май и това сте обсъждали. Ще отгърна назад...
Ако първото влезе в публикация, вземам глупавите си наноси назад. И искам да го приемете като болка от стара рана, от която съм изпъшкал без да го прикрия от вас.

Лека нощ! Дано утрото ми е по-мъдро, мъдри мои задочни приятели.
Тема № - 44 Коментар № - 4902 DeKarabah - 2011-07-08 22:28:07
Здравейте,
От самия първи ден на т.м., а и изглежда от самото встъпване в „Иполит”, който засега чета чрез Вас, освен в едно бедно и откъслечно познание за трагедията,
в мен се е загнездило казаното от г-н Дмитрий Варзоновцев: „… особеното положение на герои- те са царе, царици, князе. Не могат да действат безразсъдно и ...прекалено.В нито едно отношение, камо ли по отношение на любовта.” И „…любовта тук е нещо като лакмус за разкриване на недопустимото поведение на властника, на княза, на царя, на благородника. Любовта е прекалена, защото нарушава неговото достойнство, принижава го, сближава с долното. Лишава от необходимия за властника разум.” А и цялостната теза на Дмитрий от 01.07.
Аз нямах /може би по-добрия/ шанс да уча история, античност и литература без да опозная и инструментариума на марксистко-ленинското виждане за наследствата на
Човечеството. Не мога и да се отърся от неговия самар, поне в този си живот на читател. Да ми прости Дмитрий, но, може и само заради моята неизлечима нагласа и натрупаност от младите години, той ми звучи разпознаваемо, вярно четливо, невъзможно за пренебрегване. За което задочно стискам ръката му, ако приеме.
Към това обаче, ми се иска да добавя другите, мои, схождащи се донейде, според мен, с неговата интерпретация на значителни ключове към Еврипидовия текст, въпроси около „Иполит”- овите смисли. Погледът ми върху цялото и същинско протичане на вашия форум все още е немарливо непълен. Но нов съм – простете! Имам предвид, че със сигурност на някои от въпросите, които искам да сложа, вече е бил даван един
или друг по-пряк, или по-междуредови отговор. Даже съм изпълнен с такава неудобна за самия мен интуиция. Но хайде да опитам.
За мен проблематиката на Гнева – в митичното,в трагедийното от Елада и в дошлото оттам до днес, е много съществено поле за прочит. Всички сте повече вещи, със сигурност блестящите класици, както и ерудитите от всяка област в този форум. Позволете да открия Америка, за собствено утешение.
Гневът – божествен, царски, на благородните граждани, на покорното простолюдие, на боговете и богините, на адамовците и евите – е гняв с общо ДНК. И с общ знаменател: прекосена и заплашена граница на наложена власт върху парцел вселенска територия; заплаха за отнемане на източници за подхранване на властта с потомствени или чисто материални завоевания; отнемане на по-малки, но иначе
справедливо придобити, средства за продължаване на съществуването; преотливане или малки пробойни в колективни състояния на трансово или религиозно отдаване; И , да кажем, на последно, но внедрено отгоре-надолу в посочените стъпала с друг, още по-неразбиваем днк-код, състояние на ГНЕВА В РЕВНОСТ. Дотук с Америка.
Истинският начин, по който Георги Гочев ме обхвана още с началото на прочита си, е около това. Не пускаме ли наистина Ерос да вилнее тиранично в неща с друга,
може би по-сътворителна, по-исконна и по-обнадеждаваща кристална решетка?
Не го ли правим най-често притворен съюзник в моментните си полети над тленността, във властовите си пориви, в сънищата си за единение с друг и с други?
Не сте длъжни да ми отговорите, но ако стане, не ме жалете.
Е, поне не ви щурмувам със стихчета…

Хубав и по възможност – морски уикенд – на всички!

Тема № - 44 Коментар № - 4901 DeKarabah - 2011-07-08 20:54:42
Благодаря за допълването, Анета. Иполит действително прекалява и в това, в омразата си към жените, и така може би скрито се противопоставя и на своята богиня Артемида, която закриля родилките. Друг и сложен въпрос е обаче защо тя ги закриля. Дали защото има отношение собствено към женското у тях, което може да ражда, или има отношение към проливането на кръв по време на събитието; впрочем, по-скоро поради второто, в което девствеността на момичето е някак поставена под въпрос, Артемида е закрилница и на жените в менструация (вижте например двусмислените стихове 161-169 в нашата трагедия).

Обаче нагласата на Иполит не се припокрива напълно с типичната нагласа на елинската култура към жените. Ето какво общо казва в монолога си в ст. 616-678: жените са зло и точка; е, има и някои нюанси като този, че умната жена е по-голямо зло от глупавата, но те не изменят особено картината. Докато по-популярният в литературата възглед (изключвам ямбическата поезия) е по-компромисен: че са зло, зло са, но са, първо, красиво зло, което те радва така, както те радва хубавата вещ; и, второ, необходими са като другар в поддържането на дома и създаването на поколение. Последните две положения Иполит ликвидира още в началото на своя монолог със съжалението, дето Зевс не бил направил тъй, че мъжете да си купуват готови детски зародиши (paidon priasthai sperma, ст. 622) от храмовете – всеки такова дете, каквито са му възможностите – за да могат иначе да си живеят спокойно без жени у дома.

Че Иполит говори срещу жените крайно и поради това трябва да бъде опроверган, бива показано и по следния начин: той настоява, че жените са “прикрито зло” (kibdelon kakon, ст. 616) и това е същностната им черта като жени; да, обаче по-късно в трагедията Тезей обвинява самия него в същото лошо качество (в ст. 925-931 царят се ядосва, задето няма сигурен начин, по който истинският приятел да се различи от престорения, например, продължава той, хората да имат два различни гласа – единият за истината, другият за неистината).

Завършвам с това, Анета, което написа проф. Богданов в една от предишните сесии: че има разлика между идеологията, която казва, че жените са с по-малка стойност и сила от мъжете, и действителното положение в немалко елински домове, където мъжете са командвани, че и понатупвани от своите жени.

В неделя ще пусна обещания разгърнат текст. Включвам се и аз към пожеланията за по-постоянно лято!
Тема № - 44 Коментар № - 4897 ГГ - 2011-07-07 19:03:37
Тези дни се питах как да се гледа на това, че освен всичко друго, Иполит почитател на Артемида и т.н., е някой, който силно не харесва жените, но в степен по-висока: мрази жените. И напълно разбирам, че в онова антично гръцко общество това, че някой е женомразец, е просто малка подробност или направо, нищо. Нещата са стояли така: смятало се е, че има ХОРА и жени, роби и т.н. Но ако трябва да кажем в какво се различава последователят на Артемида от своята богиня, то тази омраза към жените може би не е редно да се подмине. Богинята на лова, например е покровителка на родилките и макар и да защищаваща девствеността, няма крайно отношение нито към мъжкия нито към женския пол. Като говоря за Иполит с термина на женомразец, има предвид не Иполит след нещастието, което го сполетява, а този, който е в началото на трагедията. Иполит, който е почитател на Орфей и участва в обществото, филията на орфиците. Всички знаем, че това означава една твърде негативна позиция спрямо жените.
Пиша всичко това след чудесния коментар на Георги за това как идентичността на Иполит като почитател на Артемида е всъщност една много по-сложна и противоречива идентичност, която не е никак лесна за разгадае. С моето допълнение за Иполит-женемразец само обръщам внимание на нещо, което кой знае, може пък и да свърши някаква работа на Георги в неговия цялостен анализ на текста.

Радвам се, че Леля се включи със своето откритие и направи този красив коментар. Веси, убедена съм, че когато нещо от антични текстове оживява, това се случва заради някакъв нов смисъл, който трябва да дойде точно сега.

От моя страна желая на всички хубаво лято.
Тема № - 44 Коментар № - 4895 Анета де ла Мар - 2011-07-07 17:09:02
1  2  3  4  5  6  7  8  9 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116051

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128164

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20189

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32773

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134391

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94485

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29165

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17835

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180944

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60843

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA