БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Чинарите по склоновете на Саос в Самотраки. Разнообразни форми на свързване с какво ли не, с камъни, с неживо, преминаващо в живо. Дървото, вкоренено в земя, дишащо и поемащо влага от въздуха. Спускащите се привечер на морския бряг от склоновете на Саос кози. Опитвам се да разбера себе си чрез едното и другото. Естествено приличам повече на козите – движа се, храня се и отделям като тях. И чинарите се хранят и дишат, само че са вкоренени и не се движат. Да, но и аз съм свързан, също завися от среда. С тази може би незначителна разлика, че моята среда е по-обхватна и не само материална.

Изобщо кое е собствено моето? Мога да загърбя по-общата категория с козите и още по-общата с чинара и да остана при човешкото. То обаче е с много области и прояви. Обичайната реч и практиката на средата, в която живея, позволяват да се приютя в някоя от тях и да смятам, че тя е цялото човешко. Там е въпросът - дали за човешкото, а и за областите и проявите му, трябва да мисля поотделно като за различни неща, или е по-съответно да смятам, че цялото човешко заедно с всичките му области и прояви и цялото живо извънчовешко образуват в мен дълбина, в която прониквам само донякъде. Изглежда е второто, щом като не съм възможен без работата на клетките, органите и организма ми oт вида homo sapiens, проявен и в свързана с него разгръщаща се материална и символна среда.

Такъв съм, какъвто си мисля, че съм, защото съм в тази среда и завися от нейните промени. Между нея и мен границата е размита. Разбира се по това, че тялото ми е ту вън от мен като първа непосредствена проява на тази среда, ту се слива с мен и средата е всичко друго, което остава извън мен и моето тяло. В какво по-нататък е проявена тази средa? Изброяването би било дълго и трудно. В земята, въздуха, температурата и храната, после в особеното място, на което живея с предметите и навиците на един вид култура. Това изброяване се прави по различни начини. Единственото, което е по-сигурно, е, че и човешката среда е устроена дълбинно напластено, както  е устроен и всеки човек. И както той може да избере едно, а да загърби друго от своето сложно, така и човешките среди могат да смятат за свои само някои от проявите и страните си.

Това се отнася и за самото разбиране. То също е закачено за другото на някакво предразбиране, което не се отнася точно за разбираното. Слушам симфония, тя ми звучи елементарно като музика на акордеон, смятам, че е на Хайдн. После разбирам, че е 14-а симфония на Моцарт. Изслушвам я отново и вече не казвам, че звучи акордеонно. Което означава, че в преценката ми се намесва предикатът на определено предзнание за музиката на Моцарт. Същото отместване и при всичко друго. Някой смята, че прави именно това. Да, но прави и друго, защото като човешко същество участва в по-общо с по-широк обхват, в което влиза и това друго.

Хомосексуалистите експериментират чрез тялото си върху човешкото тяло, като го ползват не по предназначение. Което всъщност правят всички - изместват предназначението на човешкото тяло. Оценката и самооценката обикновено е отрицателна. Тя става неочаквано положителна в плана, че човешкото тяло е несъвършен хардуер, който, така или иначе, трябва да се промени. В тази промяна влизат и обичайните усилия на спортистите, и напредващата оперативна подмяна на органи, и все по-разпространяващото се оперативно поддържане на телесната външност. Влиза и идеята за непорочното зачатие, но също и практиката на изкуственото осеменяване.

Защо не разполагаме с предикат за улавяне на подобно общо? Защото то не засяга обичайното практическо съществуване и редовата реч не развива предикат за него. Оттук необходимостта от друга реч, която да го назове, когато се наложи. Което е породило речите на философията, поезията и науката и продължава да умножава езиците в човешката среда. Това затруднява. Затова, от една страна, си служим с обичайната реч, която е такава, каквато е, защото с нея не само се разбира, но и се върши нещо, а, от друга страна, ползваме коригиращи обичайната реч специализирани речи, зависими от нея. Което също затруднява. Единственото градивно, което можем да направим, е да осъзнаем, доколкото може, зависимостта на специализираните речи от обичайната реч и нейните градивни недостатъци. Градивни, защото освен разбиране са и вършене на нещо, но и недостатъци, защото прекалено често смятаме вършенето за разбиране.

Имаме подкрепа да осъзнаем това в самата реч - разликата между кратките и дългите казвания. Краткото казване спира до определен предикат-истинен смисъл. Ако живеенето го постави под въпрос, казалият се обръща към ново кратко казване, което спира в нов предикат-истинен смисъл. Какво правят тeзи спирания? Задържат да не се продължава нататък. На старогръцки това се нарича katoсhe, на новогръцки думата е стеснила значението си и означава «окупация». Така е, постоянно изпадаме в «окупация» в името на определени истини и смисли. Защото са ни нужни, за да се опрем на тях и да постигнем нещо, но и защото просто не ни се продължава нататък.

Нататък е разширяването на казаното с един предикат с друг, който превръща предишния предикат в субект на ново казване. Така се оформят свързаните казвания на многото видове дълги текстове. Разбира се, те също спират в един момент. По-съществено е другото им спиране – свеждането им до кратки текстове, които се считат за същността и истинния смисъл на дългите свързани текстове. Да, но това е само практическа операция. Същността и истинният смисъл на дългите свързани текстове е в пълното им протичане, в породения в неговия ход модел за реалност, в постигнатото съдържателно време на някакво прехождане към друго. А то защо ни занимава? Основанието не е практическо. Занимава ни, защото сме прехождащи живи същества. Което означава появили се, съществуващи и преминаващи в друго.

Можем да го назовем накратко и спиращо смърт или безсмъртие. Можем да го назовем и по-разгърнато, ако го представим не като преминаване от едно просто към друго просто, а като разгръщане на сложно едно-цяло в други подобни. Можем да постъпим като нашата биологическа и развита върху нея според нас небиологическа природа, които ни свързват с това друго по няколко начина – като умиране, но и като пребъдване с различни краища. Откъдето и моята идея, че онова, което ни се струва духовно и по-висше от биологическото, всъщност е частична катохична не толкова ценна истина в сравнение със сложните дълги многосъставни истини на биологическото протичане. Отдавна мисля за това, без да мога да го подкрепя с нужните по-конкретни знания.

Наскоро по повод на посещението на Джонатан Уинър в Нов български университет прочетох неговата прекрасна книга «Странната наука за безсмъртието». Някои от липсващите ми знания се попълниха, възхитих се на стила на изложението, препоръчах книгата на мнозина. Благодарение на тази книга разбрах, че проблемите на човешкия вид изглежда не са в остаряването и умирането, нито в натрупващия се в клетките боклук, който довежда до края ни, а по-скоро в трудността да си представим, че като повечето видове живот на земята човешкото съществуване е своеобразно промъкване през обстоятелства, в което, с оглед на по-дългото оцеляване, един вид живот става друг.

Гледната точка в прекрасната книга на Уинър е отделният човек и по-точно това, че на никого не му се остарява и умира. Но човешката среда с толкова много средства е удължила индивидуалния живот не само за да отговори на това желание, а защото отделното живо същество отдавна се опитва, като се закача за друго като него, за среда и за какво ли не, да поражда компромисно трето, което да го усилва. Това не непременно става, но като че ли то е целта-смисъл на биологическото съществуване заедно с други в среда. Оттук и моята идея, че безсмъртието и по-дълговечната младост са само повърхностни названия за отпушилото се на земята сложно правене на цялости, започнало с появата на клетъчните микроорганизми, продължило по много допълващи се начини в многоклетъчните и преминало в експеримента на човешкия живот.

Книгата на Уинър ме убеди,  че и една конкретна толкова напреднала наука като клетъчната биология може да не разбира, че биологическото, колкото и да е затворено в определен като че ли фатално определящ го вид, е опит за надхвърлянето му с влизане в протичания, в които той се навързва, но и наслагва с други видове, за да усили по този начин някои от тях в името на други, които погиват. Това според мен е голямото особено в толкова дълго оцелелия на земята човек – че неговата история е всъщност история  на прехождането от един към втори, а защо не и към трети вид. Мисля си, че това прехождане би продължило по-убързено и по-успешно, ако човекът не смята, че е надхвърлил биологичното, а разбере, че това надхвърляне му е зададено от самото биологично и че духовността му е по особен начин свързана с него. 

Това, което наистина няма общо с биологичното промъкване през различни видове и цялости, е лесната страна на човешката духовност – тази, за която се мисли, че е в твърдите идеи, принципи и стабилни символи, в радикализма на кратките казвания с ясни предикати-крайни истинни положения. Докато другата духовност, която ценя и която смятам, че е проявена в авантюрата на човешкия живот, тя следва духа на комплексната биологическа оперативност, нееднородното компромисно навързване на повече в името на някакво надхвърляне.

Спирам дотук поради дисбаланса между конкретни знания и набъбващо общо положение, което не бива да ги подменя. Така или иначе, липсата на конкретни знания непременно завършва с една или друга лоша прекаленост, лесно разпознавана по това, че твърденията й се оцветяват радикално оптимистично или песимистично. Току-що казаното вече зазвуча оптимистично. Да, но то не е такова. Аз не смятам, че т.нар. надхвърляне в земния биологичен живот се увенчава от човешкото съществуване. Човешкото е само вариантно модулно постигане. То зависи остро от разбирането на откриващата се пред погледа му необятна среда, която в края на краищата може да го помете и да го изличи от лицето на земята. 

Вярвам, че може да има такава кротка нелъжовна светска идеология. Без идеология обаче, което е идеологията на съвременната наука, смятам, че не може. Както няма най-добра реч, така няма и наука, която да не се опира на някаква не- пред- или следнаучност. Това и правя в момента. Опитвам се да произведа липсващото в книгата на Уинър умерено по-общо разбиране, което без да бъде научно в тесния смисъл на думата, би станало опора за неговото разгръщане. Съзнавам, че отговорите ми са по-неубедителни от въпросите, които повдигам. Знам, че има и такава възможност – не само да не се отговаря, но и да не се поставят подобни въпроси. Човек може да се задоволи с тази проблематика и в нейната форма на чувства и просто опиране на близки хора. 

Убеден съм, че това, което споделих с думи, формули и по-дълъг (дано и свързан!) текст, е само вариант на онова, което изпитваме всички и което, проявено по различен начин, можете да усетите в стила на особеното деконструктивно конструиране в коментарите на Петър Димитров или в напора към истина в коментарите на Веселина. Е, говоря и пиша, но имам и своите изпадания в доверия. Най-често това ми се случва, когато гледам прекрасен филм. Преди не много време изпитах прекомерно доверие към прекрасния филм на Терънс Малик «Дървото на живота». Ще нарека по него този текст и заради доверието и мъдрия образец за обемно разбиране, който предлага Малик, но и заради нещо формално и фигуративно – така ще свържа този край с началото за чинарите по склоновете на Саос в Самотраки.
 


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Вече доста време стоя в бездната, отворена от текста на проф. Богданов. След като се опекох и ожалих ,мога да започна и да мисля (дали?). (В това виждам, че връзката биологично - духовно едва ли е линейна). Пропадайки в бездна е трудно да се мисли. Това е първата задача - трябва да си събереш ума в “пищящо състояние”. Защо си мисля, че проф. Богданов иска да ни тренира в това? Да не спираме да мислим където и както да се намираме - в бездна, посред лятото...
Търся опора. Нещо познато, за което да се хвана и да спра да пропадам. Пробвам - Маркес, да Маркес. Да сравня текста на проф. Богданов с онази изповед-равносметка за смисъла и съдържанието на собствения живот и Живота - на Маркес... Но не е това, за Бога. Нито е Exegi monumentum aere perennius. Не това е текстът на проф. Богданов. И това е, обаче, да и това е, но и не е. Но е нещо оригинално и дълбоко равнозначно, и дори …. по-високо. Еретично, нали! Ерес ли казах? Да, текстът на проф. Богданов е “ерес”. Като си помисля и върна нещата назад към това, което съм чела от него - всичко е “ерес”. И те кара да мислиш също така еретично. Много “прихващаща” ерес. Еретично е, един неизкушен в литературния анализ човек като мен да сравнява текста на един български учен с текстове на Маркес, с ода на Хораций и да го вдига на мястото им....
Еретично е, да даваш възможност на подчинените си да обсъждат изповедите ти. Изповедта е тайна!
Аз съм човек, който винаги е имал твърда опора в Божието слово. И като учен винаги съм вярвала, че Библията е светата и непоклатима истина - всичко писано в нея, всички забрани, които, вярвам, Бог ни е дал и заплашил, че не бива да нарушаваме, за наше добро. Ето - споменатото от Росица научно откритие с митохондриалната ДНК. Това е изследване, което е от преди много години. И то … потвърди писаното в Библията- че има една Ева и един Адам, от които произхождаме всички ние - както пише в Библията. Аз съм човек, който вярва, че колкото повече се развива науката, толкова повече тя ще потвърждава писаното в Библията. (Противно на твърдението, че където има вяра, няма наука). Дори това е пробния камък за мен за “наука”, както впрочем е било за Айнщайн. тази “научна вяра” може би дължа на него. Да но, и той е бил еретик в науката....която ерес го е довела до потвърждаване на Бога. Същото е и с Нютон. Били са еретици, но много дълбоко вярващи-над определенито за вярата. Еретици, които обаче са се доближили в и с ереста си до Бог, повече от всички канонично-правоверни.

Ето какво е текстът на проф. Богданов. Ерес, доближаваща се в много по-голяма степен до Бог от обичайната ни представа за тълкуване, разбиране и практикуване на вярата и на науката.
Ето каква ерес. Ерес, в която няма тайни и тайнства, ерес, която е следователно по-близо до Бога в откриването му, в Откровението си, от всичко друго правоверно и “канонично”. И заедно с това е наука, търсеща Бога, приближаваща се повече до него от канона, като “ереста” на Бруно или Галилей.

Каква е “темата”? Дървото на живота. Простете, но не знам от къде е дошъл този израз, “дърво на живота”. Знам, че има и дърво на смъртта-изглежда много древен мит, или пък просто в пустинята дървото означава живот (научно, материалистично и рационалистично обяснение). Всъщност темата е фундаментална и строго научна. Първо - разбирането на съществуването, разбирането на начините на съществуване, разбирането на формите на съществуване и отношенията помежду им . Второ - идеята за общия корен на науките и общия корен на съществуванията - биологично и духовно, както и Трето - начина да бъдат разбрани първо и второ. Ученият търси науката чрез Бог. Да, в това вярвам и имам научни доказателства. На него не са му достатъчни тълкуванията на обичайната “права” вяра, защото Бог не е постигнат от човешкия ум. А Бог му е дал този ум, за да го търси - ето това е основна идеология на вярата. Той прехвърля или “надхвърля”. В края ще кажа, че и “надхвърлянето”, термин от текста на проф. Богданов, използван според мен от него в неоптимистичен контекст, е термин, който е най-големата грижа за нас, екологичните счетоводители. Той изразява при нас превишаването на реалните ресурси, с които разполагат народите, с цел поддържане и повишаване на жизнения им стандарт. Надхвърлянето се превърна в нашето проклятие, защото както и при историята с ядрения сентез, създаден в служба на почтени дела, а използван за унищожение, така и откриването на методите и използването на екологичното счетоводство, в крайна сметка доведе до увеличаване на надхвърлянето - т.е. все по-нарастващо изземването на ресурси от едни народи за сметка на други. Това е голямата грижа на създателя на екологичното счетоводство - проф. Грей (моя професор). Това е също толкова неоптимистично, както на мен ми се струва, колкото е в текста на проф. Богданов (въпреки, че може би другиму би изглеждало оптимистично). За мен звучи неоптимистично защото всъщност енигмата, неразгаданата тайна е как и дали става това преходжане и надхвърляне на биологично зададеното. Но и също, макар и не толкова, оптимистично, защото има в някого сила, сила в отделни хора, да понесат дела на еретици и да изповядат ереста си публично, без тайни, в Откровение, отправено към всекиго, което всеки може да обсъди, да критикува или замеря с камъни. (Дали пък това има значение за тези хора?) Да, тя се върти, да има четвърто измерение, да има двойни звезди, които …. не се се сблъскват....
Та значи има общ корен дървото на живота и това е и корена на науката. “Защо не разполагаме с предикат за улавяне на подобно общо?” - пита проф. Богданов. “Единственото градивно, което можем да направим, е да осъзнаем, доколкото може, зависимостта на специализираните речи от обичайната реч”. Има значи термин (дума, знак, мярка е при нас също) като “надхвърляне”. С това “надхвърляне” проф. Грей се превърна в еретик. При това на пръв поглед - еретик спрямо собственото си учение, но не и еретик към корена, към изначалността на общата ни вяраи общата ни наука - тази на създателя на счетоводството фра Лука Пачоли -”може да има печалба, само ако се използва за благородни дела (honores causa)”. Та какво има в този корен на вярата и науката, което за мен е все едно. Смелостта, “ереста” да търсиш Бог с начините, с които Той ти е дал да го търсиш. На такъв “еретик” му трябва нечовешка смелост и вяра вън от обичайната. Вкл. силата да виси в клетка за посмещище на тълпата като Св. Йеремия, но да не спира да пророкува, замерян от правоверните и покорните. И там, в корените има едни и същи понятия на вярата и науката, които “прехождат” в клоните на дървото на живота - “митохондриалната ДНК” или “разгръщане на сложно едно-цяло в други подобни” (проф. Богданов). Един баща и една майка на всяка вяра и всяка наука, които говорят на прехождащите от тях с едни и същи думи, които се чуват в шумоленето на листата. Остава ни не по-лека задача. (Функционално, както казва Веселинка за мен, всичко свеждам до задача). Да разберем кой пророк е истинския и коя пророческа “ерес” се доближава повече от обичайното ни възприятие, до истинския Бог, Бога на Силите. Само от нея произтича истинската идея за истинското дърво на живота. Иначе може да объркаме дървото на живота с дървото на смъртта, от което излизат злите демони-убийци.
Тема № - 46 Коментар № - 5041 nkioseva - 2011-07-29 10:32:08



Уважаема Росица, вдъхновени форумци,

Ще опитам на сутринна глава да Ви дам някакво разширение по „провидението” с
папура…Предварително си знам, че то ще ме вкара в нови мъгляви и половинчати
сапиентщини. Но на маркиза, освен нежна стихоплетска душица, не му липсва и
обръгналата провинциална кожа на балканец. Имам предвид умението за измъкване
без драскотини от всякакви комични ситуации и речеви провали. Каквото, впрочем,
се наблюдава в цялостната нашенска политическа и изобщо комуникационна среда.
Към този отговор ме инспирира и приетото от Роси - Сократово - подхождане към всяко ново писане с „Аз знам, че нищо не знам”. Също и мой настолен принцип.
Но преди моето омъгляване, искам да отбележа с безрезервна и най-искрена нота:
Веси и Анета, аз разбирам и гълтам храната на всяко ваше словоподнасяне. Намирам
го умно и ръзвълнувано утоляващо, непотворимо с мириса си на презморски подправки. На ваше място не бих губил нито миг за съмнения и малки пропадания.
Съвсем друго е обаче, какво по-високо искане и даване ви е заложил уважаемият
проф. Богданов. Там работите не опират до оценките на свободния обезземлен
маркиз.
Именно оттук ми е удобно да встъпя и в нещото като отговор на Роси. Просто
един вариант на копнатото в нейния коментар мое „наукообразно” изричане.
Там, под „по-бързото съвършенство /на сетивата/ на по-нисшите биологични
видове”, имам на ум неща като примерно способността на кучето да запомни
50-60 хиляди различни миризми, което би рекло, че веднъж подушило всеки от
хората на стадиона, то би ги запомнило безпогрешно за целия си
кучешки, с извинение към този благороден род, живот. Съмнявам се някой от
сапиенсите и неандерталките да разполага с такова информационно сечиво.
Е, като оставим милите ни питомци да си попълват запасите от човешки и всякакви биологични миризми, притискани в новата ера от ежеминунтата поява на
нови химически, а вече и генно-инженерни ухания, можем да кажем, че и на
тях май вече свят им се вие. Представете си Артемидиния Лайлап, кучето на
Павлов и кучето на съседите – какво дълго и нелеко прехождане. И май се оказва,
че Бари на съседите е по-интелигентен от „богоизбрания” Лайлап ?
Второ. Какво е положението при нас, по-висшите? Същият необозрим преход, дори
по-дълъг. А сетивата ни едва ли са по-остри от тези на древните. Подкрепяме ги
с очилца, слухови апаратчета, спрейове за нос. Не сме по-силни вероятно и в
сенса на кожите си, като си спомним какво направи Парис с Елена в круиза на бягството от Спарта към Троя. Ха-ха…Останаха ни едни „голи” мозъци,
при това май смаляващи се, което според някои изследвания крачи успоредно
с нарастващия брой на земляните.
Та, тия мозъци имам предвид, когато казвам, че сме „осъдени от Някого или
Нещо на неповторимост”. Прегръщайки отново споменатия Сократов принцип,
ще се осмеля да изведа следната теза: „Нека да разчитаме на смаляващите се
наши мозъци /то, впрочем, и с компютрите така се получи/, защото за разлика
от чиповата серийност при нашите силиконови събратя, ние разполагаме с
НЕПОВТОРИМОСТ”. Ето на нея трябва да заложим, обединявайки, пак ще кажа,
самотните си търсения на духовни и етични пространства, за да постигнем
спокойното, доверчиво и дружелюбно живеене на нашите питомци с умни
очи. Разбира се, с уговорката, че ние сме техните богове. И прочие, но ще
спра дотук.
И ще кажа – Вашият патрон ни поведе в грамадна история.
При това красива и лечителна.

С благодарност за търпението.

Тема № - 46 Коментар № - 5040 DeKarabah - 2011-07-29 10:11:18
Различни по дух, но прекрасни оцветени лично коментари. Дано да е помогнал моят текст, а и вече оформеният с участието на всички характер на форума! Права е Веселина. Това оформяне става най-напред с участие, после с отстояване на някакъв начин на разбиране и мислене, но и отстояване на себе си, което не непременно е свързано с първото отстояване. Именно от различните свързвания на тези две отстоявания се поражда и тази мъглявина, която нарекох стил.

Стиловете, Анета, са различни. Те са тези, които се харесват или не се харесват. На мен не ми харесва нещо. Вие сте умен и мъдър човек и знаете какво е то. Не ми харесва шуменето около чувства, намекването кого обичаме и кого мразим, бързото напъхване на тези чувства в това, за което мислим, и разкъсването му в името на това обичане и мразене. И в “Дървото на живота” сте останали повече при нежностите, незачитанията и смъртите, при това, което прилича и се различава от еди-какво си, но не сте се впечатлили от дългите свързвания на образи, цветове и звуци и постигнатите с тях неизказани твърдения.

Това харесвам, а заедно с него и дискретното прогонване на шума на пряко и непосредствено изпитваното в името на по-дълбинното, което поради това е трудно доловимо, защото много повече време отделяме за утвърждаване на повърхностното себе си. Харесвам дългите ходове, в които изпада Росица и в които усещам как тя се разправя с малкото “себе си”. Харесвам и кратките дискретни ходове на Велин като този в последния му коментар, в който той пита за т.нар. трето.

Отговарям му. Това трето е провиждането на дългия свързан ход, през който бихме преминали, провиждането на този ход в този живот като възможна схема, която поне мен ме радва повече от възможността да я изживея. В сравнение с това провиждане другото изброено от вас, Велине, са къси истини. Такъв е и иначе възвишенният nous patrikos. Това казвам в “Дървото на живота”. Упорствам по него и вече съм приготвил втори текст по темата за духовното, в който доразвивам, критикувам и мислите, и стила си, значи и себе си.

Та пак за стила. Виждате, Анета, че нашите стилове прогониха другите във форума. Между тях и тримата толкова добри – професор Димитров, Владимир и Георги. Не съм сигурен, че това е добро. Разбира се, може би не сме ги прогонили, а те прости си почиват. Но, така или иначе, няма как да не са огрижени около едни или други възможни стилове. Е, професор Димитров е постигнал определен стил, докато Владимир и Георги все още избират. Това, което правим тук, общо взето, едва ли ги задоволява. Може би, защото, макар и да е малкото антично, останало от моите антични занимания, то е определено немодерно.

Какво е модерното? Свобода, която не допуска повдигането на подобни заробващи вътрешното свое въпроси. Moдерното е простота, която се усложнява с лутане-знаене-установяване на възможно повече, с лутане-пътуване-ходене на повече места и фан-изпитване на колкото се може повече. Модерното не допуска свързвания на простото и сложното, а просто ги противопоставя. Е, този стил трябва да се уважава и аз, Анета, го уважавам. Дори съм решил да изразя уважението си с учена тема по конкретен античен сюжет. Например да се върна към митологичната тема за сменянето на пола на гадателя Тирезий и лапита Кайней, която ме занимаваше преди много време.
Тема № - 46 Коментар № - 5039 Bogdan Bogdanov - 2011-07-29 10:10:56
Прав сте, професор Богданов, не само съм пропуснала, ами съм и прескочила в мисленето си, посочения от Вас абзац. До там, че като прочетох коментара Ви изобщо не се сещах кое място визирате и си помислих първо, че е в по-предните части на текста, до които не съм се върнала още. Добре че Марта ми го посочи (благодаря!), та да съм напълно сигурна.

„Това, което наистина няма общо с биологичното промъкване през различни видове и цялости, е лесната страна на човешката духовност – тази, за която се мисли, че е в твърдите идеи, принципи и стабилни символи, в радикализма на кратките казвания с ясни предикати-крайни истинни положения. Докато другата духовност, която ценя и която смятам, че е проявена в авантюрата на човешкия живот, тя следва духа на комплексната биологическа оперативност, нееднородното компромисно навързване на повече в името на някакво надхвърляне.”

Като го прочетох и се попитах защо съм го прескочила, първо си казах, че съм била толкова съгласна с казаното и то толкова ми прилепва, че съм се приплъзнала по него и съм се спряла на някое по-трудно, неясно за мен, препъващо място или нещо, за което се колебая дали и как да се съглася. И все така, при второ, трето и четвърто препрочитане. Обаче си казвах, щом ме втропчвате там, значи сигурно има защо. След много препрочитания, разбрах следното, което идва от свързването с друг абзац:

„Имаме подкрепа да осъзнаем това в самата реч - разликата между кратките и дългите казвания. Краткото казване спира до определен предикат-истинен смисъл. Ако живеенето го постави под въпрос, казалият се обръща към ново кратко казване, което спира в нов предикат-истинен смисъл. … Така е, постоянно изпадаме в «окупация» в името на определени истини и смисли. Защото са ни нужни, за да се опрем на тях и да постигнем нещо …”

И още по-назад:
„Затова, от една страна, си служим с обичайната реч, която е такава, каквато е, защото с нея не само се разбира, но и се върши нещо, а, от друга страна, ползваме коригиращи обичайната реч специализирани речи, зависими от нея. Което също затруднява.”

При мен нещата стават наобратното на това, което Вие изказвате като общо положение (ако съм го разбрала правилно): обичайната реч, кратките казвания с един предикат-истинен смисъл, твърдите идеи, принципи и стабилни символи имат градивен смисъл при правенето на неща при практическо постигане.

Какво ми е наобратно?
Аз имам и ползвам „твърди идеи, принципи и стабилни символи”, „кратки казвания с ясни предикати-крайни истинни положения”. Не мисля, че бих могла да съществувам без да имам в ума си някакви принципи, ценности, които ми дават мрежа-база, на която се опирам и стоя стабилно. Но при мен те са абстрактните теоретични неща-„ориентири”, които винаги са „някъде там”, ако използвам израза на Искра. Когато действам практически, когато имам да решавам реална жива задача, свързана с хора и среда, аз не ги използвам ей така направо директно като непомръдваеми принципи, като кон с капаци, като да съм си назубрила формулите и да ги прилагам върху текста на задачата. Както и при изследванията, към които винаги подхождам със Сократовия принцип „Аз знам, че нищо не знам ...”, така и при практическите ситуации, в чието случване се налага да участвам, аз винаги започвам като на чисто, като да нямам никакви принципи, все едно съм извънземна. Целта винаги ми е ясна – ако не знам какво искам да постигна, ясно е, че няма да го постигна. Въпросът винаги е как да го постигна и то колкото се може по-успешно. Опипвам материала (като да „опипвам почвата”), оглеждам контекстите, докато добия усет за сложността на задачата, и според нея подреждам в конкретна моментна ценностна система някои от всичките си принципи, ако се налага и колкото се налага. Е, разбира се, имам и няколко по-непомръдваеми принципи, макар че като се замисля, и те не са съвсем. Например, мисля си, когато мисля абстрактно, че „Не убивай!” е такъв непомръдваем принцип за мен, но се сетих, че преди малко размазах няколко инсекти, които ми ходеха край ръцете с намерения да попият кръвчица. Значи щом дори и неубиването е с уговорки, какво остава за другите принципи ...

Какво става когато принципите и назубрените формули се прилагат без оглед и преценка на ситуацията най-добре мога да илюстрирам (и от собствен опит) с работата на лекарите, които са си назубрили учебниците и лекуват пациентите си според назубреното, без да огледат и преценят конкретния случай, който никога не е като по учебник. Сигурно повече от десет пъти в живота ми са ме набутвали по пътя към голямото прехождане, което пък ме принуди всеки път да изучавам задълбочено и колкото мога по-професионално проблематиката на всеки здравословен проблем, който ми се появява, така че да успявам да спирам зубърите с твърди принципи да ме изстрелват в отвъдното преди да ми е дошло времето.

Ще завърша с нещо, което си бях отбелязала, и което е било точно по тази тема. Написала съм си го като въпрос към Вас, но сега стана така, че аз сама си отговорих, поне що касае мен:
Можем ли да използваме „специализирани речи”, за да „правим”?
След всичко, което мислих и оглеждах, се оказва, че аз точно така и правя – „правя” практическите си неща по-скоро със „специализирани речи”, а „обичайната реч” ми е по-скоро само възможна теория, евентуален модел, който винаги се преправя във всеки конкретен случай.

Остава ми неразбрано как може това да помогне на приятелските ни отношения с Веси, но дано наистина да помогне.

Веси, не мога да отмина въпросите ти към самата тебе, защо никой не ти е отговорил на коментара. Аз съответствам на групата на неразбиращите. Отговори по първия ти голям коментар от мен трудно можеш да очакваш, защото аз трудно и много слабо разбирам по-голямата част от него, а авторовата парадигма – съвсем не ми е по силите. А, както изглежда, и това, което си мислех, че разбирам, и коментирах, се оказа, че не разбирам. Чувам, но не разбирам.

Можеш да ме мразиш колкото ти душа иска, но не можеш да искаш от мен (и от всеки друг) повече от това, което съм в състояние да направя. Не защото е забранено, не защото аз не искам, а защото не умея или не мога, ако искам да съм жива. По-полезно е, ако се отнасяме по-пестеливо към приятелите, защото ако им излапаме всичката храна набързо, те бързичко ще си отидат – от нас конкретно (за да си оставят нещо и за тяхно ядене) или от този свят изобщо (ако са толкова всеотдайни, че да не си оставят храна за тях самите).
Аз не искам да проявяват милост и състрадание към мен едва след като умра, както във филма, който ни поразказахте с Ани. Имам нужда, полза и смисъл да проявяват милост и състрадание към мен сега, докато съм жива на този свят. Искам да съм динозавърчето.
На тази възраст би трябвало да можем да се храним и сами. Храната от приятелите е дар-празник, който е по-добре да приемаме с радост и благодарност, когато могат и когато пожелаят да ни го подарят.

Сещам се за думите на професор Александър Фол, които прочетох в интервюто му в „Историята населена с хора” (в сайта на професор Вера Мутафчиева, който ти направи), което интервю прочетох за пръв път след смъртта на професор Ал. Фол. Когато очите ми минаха по въпроса „С кои свои ученици се гордеете?”, изтръпнах – дали ще се позная сред описаните от него. Отговорът, който ме разплака, е следният:
„С тези, които ме признават за свой учител. Учителят, ако е истински посредник между интернетната информираност и знанието-система не „изброява” ученици. Той смирено и с радост чува признанията на хора, които се смятат за негови ученици и могат да потвърдят какво им е дал той.”

Маркизе, благодаря, за споделянето на кладенеца, съвсем очевидно е, че наистина се пързаляме по едни и същи зеленясали камъни и имаме нужда от взаимопомощ. Бих се зарадвала, маркизе, да поразширите повече това привличащо, но все още много мъгливо за неандерталки провидение:
„Светът изглежда затова и се прехожда и надхвърля тъй мъчително внимателно. Сетивата ни не са стигнали по-бързото съвършенство на тези от по-нисшите биологични видове. Осъдени са от Нещо или Някого на неповторимост. Затова и усилията ни /на човешкия вид/ за по-сигурно и задължително, поне в ядрото си, общо съзнаване търпят болката на по-широкото неразбиране и дишат въздуха на самотността.”

Ани и Веси, благодаря Ви на двете заедно, че размислихте-разказахте неща от филма „Дървото на живота”, заинтригувахте ме още повече, дано успея да намеря начин да го видя.

Марта, не бях „гневна тъжна или възмутена”. За мен беше важно да се убедя, че онези думи на възмутен блюстител на реда и цивилизацията не са били Ваши (е, такъв ми е начинът, малко боцка, но пък върши работата бързо). Убедих се, благодаря! Радвам се, че се появи още един интересен форумец!

Останалите мои варианти-коментари на въпроса за колко-общото между биологичното и духовното пак остават за друг път.
Тема № - 46 Коментар № - 5038 Росица Гичева - 2011-07-29 06:51:13
Веселина, Анета и Росица, не ви познавам лично, но както много пъти съм го признавала, ви чета с голям интерес, уважение и размисъл, и независимо дали съм съгласна с вас, на първо място ми стои постоянството ви в "отглеждането" на този форум. Бих използвала една метафора, която преди години ми послужи, за да опиша приятелството - то е градина, която всекидневно трябва да се почиства, полива, обгрижва и най-вече, обича. Иначе има заявка, но не и осъществяването й, да не говорим, че "градината" ще остане безплодна. Същото е и с форума, и вие добре го разбирате. Но, моля ви, не бъдете така гневни, тъжни и възмутени - мисля, че е ясно, че професор Богданов е написал един сложен текст, който за съжаление, освен да се осмисли, е добре и да се преживее. Това изисква време. Моля, дайте ни го, за да се получат хубави коментари, а не просто отчитане на дейност. Освен това, нека лятото не се превръща във враг на форума, а в живителен извор, който да го подхрани на есен!

И понеже аз още не мога напълно да обхвана новия текст, следвайки подхода на Веселина, го разделям на малки парчета и се занимавам с тях по отделно (тук, разбира се, трябва да подчертая, че за мен нито едно разделяне не може да стигне дотам, че да се загуби контекста. Просто в този текст още не съм съвсем сигурна, кой е контекстът...). Та, засега съм се концентрирала именно върху пасажа препоръчан от професор Богданов на Росица: "Това, което наистина няма общо с биологичното промъкване през различни видове и цялости, е лесната страна на човешката духовност – тази, за която се мисли, че е в твърдите идеи, принципи и стабилни символи, в радикализма на кратките казвания с ясни предикати-крайни истинни положения. Докато другата духовност, която ценя и която смятам, че е проявена в авантюрата на човешкия живот, тя следва духа на комплексната биологическа оперативност, нееднородното компромисно навързване на повече в името на някакво надхвърляне."

Струва ми се, че след няколко прочитания, започвам да го разбирам, но освен това взех и радикалното решение да го изпитам на свой гръб, поне доколкото мога. Вместо да се наслаждавам докрай на свободното си време, след доста тежка година, се хвърлих в не дълго, но абсолютно обемащо ново трудово начинание. "Новото" в него е, че то въобще не се интересува коя съм, с какво се занимавам иначе и т.н. Накратко, духовният ми профил няма никакво отношение към едно, по-скоро, тотално биологическо трудене - ако някой от вас е участвал в снимане на филмов продукт, вероятно ще ме разбере: има един екип от хора, чиято единствена цел е да заснеме желания продукт. Тези хора участват на повече от 100 процента в работен процес, който е толкова съсредоточен, че сякаш изпада в собствен вакуум, за който останалият свят няма абсолютно никакво значение. Това е един обособен микросвят, със свои правила, комуникация и ценности. Но най-вече, време, в което биологическото е насилено до краен предел, в лицето на повече от 12 часов много напрегнат работен ден.

Експеритентът ми през тези дни беше да видя какво ще стане с духовността ми, когато я вкарам в такъв краен биологически контекст. Резултатът - лесната й част веднага се пречупи по много банален начин: трябваше два часа, в най-голямата жега, да обикалям магазини и сергии в търсене на разни нужни за снимките неща. За това не много дълго време видях как живеят, работят и издържат хора, за които рядко мисля. Простата истина, която си признах виждайки ежедневието им бе, че аз, независмо какви са принципите ми, няма да издържа живота им, на или много горещо, или на много студено. Подмисхнах се и си казах, май, ако съм го поразбрала поне малко, професор Богданов е прав. Тази духовност, която се отделя от билогическото, доста ме съмнява...

Тогава продължих да мисля за другата духовност, "за авантюрата на човешкия живот". Все още не съм много сигурна коя точно е тя, но именно мисленето за нея, ме вкара в свръх наситеното работно, биологичско преживяване, за което ви разказах. Но най-чудесното за мен е, че именно средата, която форумът отглежда, ме накара да пиша, въпреки крайното ми физическо изтощение. Бих нарекла това победа на духовността, която и писалите в 6.30 са усетили, както и всички, които отделят някакво време от интересния си, морски, летен, тъжен или весел живот, за да положат усилието да прозрат текст, кръстен на филм и пълен с повече въпроси, отколкото с отговори.
Тема № - 46 Коментар № - 5033 Marta Metodieva - 2011-07-28 22:53:24
Ако във филма “How to Make an American Quilt“ няколко жени заедно шият една голяма двойна завивка, която изработват от направени поотделно части-картини и накрая я сглобят с толкова любов в едно одеяло-подарък, то във филма “Дървото на живота“ Веселина има пълно право да каже, че трябва да накъсаме този филм за да го мислим, за да го разбираме. Аз допълвам: и за да го разкажем на тези, които не са го гледали, но може би вече са си запазили билети за тази вечер или изобщо няма да го гледат. Знам, че Веси обожава филма за американското одеяло, затова започнах този коментар така. Много пъти съм казвала, че пиша за да остана вярна на Форума. Но днес не пиша заради Форума. Днес пиша заради Веселина. Заради нея. Заради тебе, Веси.

Когато в коментара ѝ стана въпрос за такива форумци, които предпочитат да се занимават само с дисертациите си, отколкото да пишат във Форума, такива, които сякаш бягат от разговора, защото имат много по-важни неща за вършене или просто не искат да пишат, защото е по-лесно да се чете, отколкото да си събуеш обувките и да се натопиш в един разговор, знам защо Веселина мрази тези хора. Защото така се спира Форума и той не може да диша, да живее, да се храни, да съществува, да създава мисъл в текстове и смисли за мислене, а изгладнелите за текстове читатели няма да го отварят с нетърпение или просто ще го зарежат и ще отплуват нанякъде другаде. И както добре го е казала Роси: “сега сме гладни и сега ти можеш да дадеш храна на мен, а аз на теб“. Форумът се храни не от тези, които четат само или от време на време написват нещо, а от другите, които пишат за да могат тези, които са гладни да имат какво “да ядат“, няма значение дали са направили нещо или не за да заслужат този текст. И ето така идва място за думите на Веси“ “моята идеология допуска, че само, който е ял от тази храна и който е хранил с тази храна – може да чуе изгубените в миналото и бъдещето звуци и да ги намери.“

Но аз бях от тази, която казах на Веси, че не искам да пиша. Дори не искам да пиша за филма, който гледахме вчера вечерта заедно. Гледахме го и много хубаво беше нашето обсъждане на залез слънце с диня, пъпеш и бяло вино. Толкова ни хареса, колкото би ни харесало заедно да шием едно американско одеяло за някого. Аз не шия и както разбирате това няма никакво значение. Заради Веселина бих прошила и направила онова велико цветно American Quilt. Моята част от одеялото ще има Одисей в индиански дрехи, много зеленина – джунгла и залез над реката Амазонка, ще се чува и музика от одеялото.

Разбирате ли сега защо пиша този коментар за Веселина? Защото приятелите не се броят за такива, ако не могат поне един коментар да напишат в отговор на словото, което изнесе Веси за това, колко е важно да сме живи форумци тука сега, а не на теория някъде там другаде, слово и за това как един филм може да ни накара да мислим по трудната тема за връзката между биологичното и духовното, как не може да се живее без другите. Преди една седмица никой не писа нищо във Форума няколко дни. И затова много добре го каза Веси сега: мълчанието отпъжда.

И за да бъда вярна на създаването на смислени текстове ще кажа, защо не исках да пиша в този момент във Форума. Освен, че се уморявам, че си имам друг текст за писане и грижи за нещо друго, но има и нещо четвърто. От два месеца насам ме спохожда това, че аз пиша, а май се оказах невидима за коментарите на проф. Богданов. И не само това, проф. Богданов в разговор ми каза, че това, което последните седмици съм написала във Форума, с изключение коментара за “Иполит“, определено не му харесва.

Ето сега как ще се окажа в капан. Ако кажа, че ме интересува дали проф. Богданов харесва или не харесва моите коментари, ще скоча с двата крака в първата група, за която заговори Георги и определи като: някои, за които форумът е мястото, на което те задоволяват скъпата на всички ценност да изразяваш себе си; затова обичат искрено това място и неговия патрон и много искрено се сърдят, когато някой и особено проф. Богданов не обърне внимание на написаното от тях или пък не се съгласи с него.“ Значи си бил прав, Георги, че има две групи? Ами тогава? Ето това е, което аз написах преди една седмица в същия онзи коментар, в който предпочетох да не се разделяме на групи: “пишем, защото обичаме да пишем и да търсим разбиране чрез текстовете и пишейки в този Форум, уважаваме и дълбоко ценим проф. Богданов. Ценим го дори, когато ни е трудно понякога да го разбираме.“

Това е, Веси. Ти си права в един форум – мълчанието и некоментирането на това, което се казва, е равно на прогонване. Сега е моментът може би да се заяда с проф. Богданов и да питам защо така. И ще стане хубава картинка: лъв и скорпион, иначе два дракона, които се гледат в очите и... Бога ми, това направо е сценарий за филм!

Докато умувам как моята лъвска природа да не следва само природата, а да има предвид и нещо друго за което стане дума във филма “Дървото на живота“ ще заговоря именно за този филм. И така и ще благодаря на проф. Богданов, че ни подтикна косвено да отидем да гледаме един наистина много хубав и специален филм. Докато течеше филмът в празния салон си мислих, че ми се иска никога повече да не гледам онзи друг вид едноречеви изпразнени от сложността на живота филми и се реших, че няма да си пусна телевизора повече за да си почина от тях. После се сетих, че в момента нямам телевизор и отдъхнах с радост, че вече съм далече от това, което ме насилва да го гледам, а всъщност толкова рядко ми харесва. Добре, че имам голям екран на компютъра за да гледам заслужаващи да се видят филми.

Та за филма. Едно типично американско семейство и неговият живот в малък град може би през 50-те години на 20 век. Филмът не тръгва точно като разказ, а като усещане за миналото и как си го спомня този, който е разказвачът във филмовата история. Вратата на миналото се отваря, има една мисъл за кое избираш: пътят на природата или пътя на състраданието. На български думата “grace“ е преведена със “състрадание“. Но аз си мисля първо за значението на тази английска дума като “милост“. Връщам се на филма: миналото се нарежда в редица, но е надробено, сякаш няма значение какво става, какво се е случило, а как се е чувствало тогава там. Пренасяне в миналото например така: “Обичате ли да ядете скакалци?“ От кога никой не ви е питал това? Откакто не си задавате този въпрос, оттогава сте станели недеца и нямате връзка с миналото като нещо, което се чувства, не мисли и подрежда в редица.

Има и смърт във филма. Докато гледах филма се питах, кое от трите деца е починало. Няма да ви кажа за да не ви разваля филма, но ще Ви опиша кое е детето: най-нежно от всичките което, както разказа Веселина, когато баща му го учеше да се бие и го караше да го удари – не се съгласи да удари... и което, когато брат му в знак на извинение го целуваше по ръката – то си я бършеше. Затова има толкова много нежност в този филм. То е, което умира. А милостта, за която става дума в първите минути от филма се оказва, че идва, когато човек се остави да почувства другия като друг жив до себе си, някой друг, но който също го боли, когато му причиняваме болка. Понякога ние причиняваме болката нарочно. А с другият, когато споделяме щастие и горчиви дни, вече е част от нас и ние сме станали други, защото сме спрели да бъдем сами за себе си само.

Има една сцена: голям динозавър настъпва и иска да убие малък динозавър. Но се спира, нещо става - нещо видя в малкия или нещо му се случва, не с знае, но не го убива. Пожалва го. Така се е зародила милостта, състраданието на нашата планета. Един динозавър, една дива природа се е отказала да бъде дива и е разбрала, че другият също го боли.
Когато в едно семейство някой, който носи много любов и нежност на всички, умре някак нелепо, изведнъж, другите имат възможност да се отварят за милостта (състраданието) чрез любовта към този, който вече не е с тях. Разбира се, това не е правило - само някои се отварят за любовта след една такава неочаквана нелепа смърт и край на един човешки живот. Но вие знаете, има и досега хора-динозаври, които настъпват и убиват другите без да гледат какво правят; има други, които остават чувствителни за цял живот.

Но това никога не е само така, нещата са и други, както казва проф. Богданов. Понякога сме и двете неща - ту обичаме, ту не; ту сме нежни, ту можем и да пожелаем смъртта на другите, на тези, които ни насилват по някакъв начин и мразим затова. Понякога разбираме след години, че омразата не бива да е част от нас и искаме извинение. Разбираме, че дървото на живота е нашата връзка с другите завинаги. Но такива неща обикновено се случват само във филмите, в живота аз ги срещам много по-рядко.
Тема № - 46 Коментар № - 5031 Анета де ла Мар - 2011-07-28 18:06:08
Вярно е, че на човек не му се умира и не му се тръгва от тук, но ако се замислим на него не му се и остава вечно в кондицията на някаква биологична младост. Да бъдеш заличен, след като си се появил, е също толкова ужасно колкото и вечното биване в една лоша безкрайност без право на изход. Тези два демона ме малтретират от ранна детска възраст, но те са разбирам в последно време, моите най-големи доброжелатели. Не сме ли ние продукт, както твърдят античните текстове, от бракосъчетанието на нетлeнните субстанции, нашия небесен отец, nûs patrikos, и граничещата с небитието материята? Нито идеята за пълната анихилация на индивида, нито пък тази за вечното му пребъдване във времето мисля, че може да ни задоволи. Ужасна ми изглежда и биологичната въртележка на безцелното прехождане от един вид в друг. На това разбира се не искам да противопоставям каквато и да е конкретна телеология. Само предчувствам, че изходът е в нещо трето, което по-скоро „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало”. Това, „трето”, има ли нещо общо с „третото”, за което споменава проф.Богданов? Ето моят въпрос към него.
Блестящи мисли е изказал Бердяев в книгата си „Предназначението на човека”: „Всички рационални есхатологии (към тях, лично аз тук бих причислил не само религиозните – В.Б) са кошмарни. Кошмарна е идеята за вечни адски мъки, кошмарна е идеята за безкрайни превъплъщения, за изчезване на личността в божественото битие и дори идеята за неизбежно всеобщо спасение.”
Ето как се стига по естествен начин до някаква апофаза на щастието - nomen innominabile!
Тема № - 46 Коментар № - 5030 Velin Belev - 2011-07-28 15:02:59
Професор Богданов, от сърце Ви пожелавам наистина да намерите повече такива коментиращи като Роси. Отначало мислех да напиша това изречение със злоба, и дори - със завист, защото вчера цял ден чаках да напишете нещо по коментара ми, който писах цяла нощ - не с труд, а като все едно не го пиша аз - но нито Вие, нито някой друг отговори. Мислих си - защо. Дали никой не го е разбрал, дали звучи пак като истина - като онзи “мой” напор за истина, за който сте написал и в заглавния текст, защото затварям дискусиите и спирам коментирането ли... и защото може би правя големите картини от "Дървото на живота" - малки, сгънати, фрагментни и вътрешни - не можещи да се отнесат и към други хора... После си казах - може би не познават някои от нещата, които съм използвала и не могат да разберат идеята ми, че ако търсиш авторовата парадигма - значи искаш да излезеш извън текста, защото авторът е и вътре, но той е и отвън на текста и той е този, който е най-близо до мен – и като разбирам него – разбирам себе си, а значи – разбирам и другите. Може би не може да се разбере, че разбирането-правене - е и в текста, и отвън - и че текстът се прави, както се прави хляб от гладен за гладен. В един форум – мълчанието и некоментирането на това, което се казва, е равно на прогонване. Мислех си дали евентуалният успех на прогонването би донесло онова същото щастие, което носи възможността - да имаш с кого да си говориш. Разбира се, много мразех всички - всички, които искат да прогонят някого, всички, които пишат дисертации и затова не могат да пишат във форума, всички, които нямат собствено мнение и затова не пишат във форума, всички, които са на море, всички, които са на село, всички, които си почиват, всички, които само ни четат, всички, които биха ми казали - като Вас преди - Професор Богданов, "страхотен текст, ето това търся" - и да спрат, вместо да се заядат – като сега.

Искате отговори, които да не са отговори - дали продължаваме или не продължаваме след като умрем. Нямам идея - но имам идеология - за мен нищо не изчезва - точно като звука, всичко продължава да се носи в пространството, дори когато ние не го чуваме. Това е много важно, но по-важното е - какво се случва тук, когато сега в тази си биология и душевност се познаваме. В миналото може да сме се познавали - в бъдещето може да се познаем - но (ще използвам една от любимите метафори на Роси пак) - сега сме гладни и сега ти можеш да дадеш храна на мен, а аз на теб. Моята идеология допуска, че само, който е ял от тази храна и който е хранил с тази храна – може да чуе изгубените в миналото и бъдещето звуци и да намери.

Вчера гледах "Дървото на живота" - заедно с Анета де ла Мар. След това си говорихме за форума. Изпитвах адски угризения, че затворих заглавния текст - точно като момченцето, което преработваше словото на Библията и в свои малки сгънати реплики, вървеше и казваше: "Ти къде си? Ти къде беше, когато едно момче умираше. Ти не беше там. Ти не можа да го спасиш." и въобще като всички онези места във филма, в които пак същото момче блъскаше вратата силно и го наказваха 50 пъти да я затваря, за да се научи да я затваря леко - толкова пъти бащите (бог и истинският баща) го наказваха, че накрая той нарочно блъскаше вратата силно - защото искаше да я затвори силно. "Защо всичко, което искаме – не може?" - се пита във филма.

Човешкият живот с големите му картини (казах на Анета, че ще напиша във форума, че най-много са ми харесали динозаврите, защото знам, че пък на Георги му били дошли малко в повече) ни учи да разбираме - и като разбираме да променяме - и така да продължаваме. Но не големите картини са важни, а възможността да произнесеш Библията на собствен език, да претвориш словото й в своята реч, да видиш не космоса, а - зеления скакалец в краката си (да попиташ някого "Яде ли ти се скакалец?") и след скакалеца да можеш да видиш още по-малката картина на това, което се случва зад прозорците на собствената ти къща. Затваряш - за да можеш да отваряш. Точно така, както, професор Богданов, искахте всички на семинара да разкъсват големите старогръцки текстове на малки отделни моменти... да, така се прави голямото разбиране – Зевсовото виждане се прави на малки погледи, за да можем ние да видим през неговото голямо виждане.

Още си мисля по филма и още го късам, за да си го мисля и да го разбирам... След като успеем да видим какво се случва зад прозорците на собствената ни къща - какво трябва да се направи, за да може някой да види какво се случва - вътре в теб. Да види - какво се случва в онова: "Аз ви нося вътре в мен и вътре в мен вие се карате". Първата половина от това изречение е буквален фрагмент от Библията. Втората - от собствената ни реч - от собствената практическа реч на онова момченце, но и от моята, от вашата – от всяка... всъщност – дори от тази на Бог. Как може да се научим да правим и да виждаме тази втора половина на фона на голямото божествено – така, както може да се види едно магнолиево дърво – като ние да сме самото виждане, а Бог да е магнолиевото дърво – или обратното. Когато човек може да види едно магнолиево дърво – това променя живота му, променя сюжета на живота. И в случая, всъщност, кое е редовата реч, и кое специализираната?

"Аз ви нося вътре в мен и вътре в мен вие се карате".

С този филм - вече имам три сигурни неща, които завършват по един и същи начин – с много изчистен и простичък, та чак хубав в изчистеността си финал-безсмъртие: “Най-важното нещо на света е да обичаш.”. Казва се в края на "Да имаш и да нямаш" на Хемингуей, казва се в края на "Сидхарта" на Хесе и в края на “Дървото на живота” на Малик:

“Единственият начин да бъдеш щастлив е да обичаш. Ако не обичаш – животът ще те подмине.”

Невероятно е! Абсолютно като розово магнолиево дърво! Обръщаш се и го виждаш! И се изумяваш!

Преди да завърша ядосания си и отмъстителен коментар, искам да кажа нещо за приятелството. В последно време много често ми се случва да чувам разговори за моето приятелство. Сигурно се дължи на травма. Може и да не е така. На моменти обаче се чувствам прекалено безсмислена и празна в сравнение с редовите приятелства, които наблюдавам, също както се наблюдават надхвърлянията при другите хора...и човек си мисли, че те са възможни и при него. Друг път обаче – зная, че няма как да върна еволюцията – и че моето приятелство е на небето, че е много по-преизпълнено и високо – и че това е по-доброто. Точно както е в “Дървото на живота” чувам гласа на приятелството, който казва “Пусни ме при нея. Как да се върна при нея?”. Спомням си разказа на един истински сън от преди: “Сънувах ужасен сън – че съм на небето, че е страхотно красиво, но аз ти говоря - а ти не ми отговаряш, защото не можеш да ме чуеш - и това, че не можеш да ме чуеш - ме ужасяваше. Какво означава този сън? Разтълкувай ми го.” Тогава не го разтълкувах. След това разбрах защо – защото разбирането на съня не беше за този, който го е сънувал – този сън говореше на мен: “Да не си посмяла да не я чуеш. Отваряй си ушите и я чувай! Чувай!”.

Зная кое е полезно за едно приятелство – то е същото, което е полезно и за постигането на онези големи божествени картини в дървото на живота, в които нещо свети, и за това – дали в един евентуален бъдещ живот бихме се познали пак, а и за това – да не оставяме някой да страда като не го чуваме: важни са малките картини от тук и от сега. Затова ми се иска да говоря без никаква завист и злоба... и да бъда като другото момченце от "Дървото на живота" – онова с русата коса, което, когато баща му го учеше да се бие и го караше да го удари – не се съгласи да го удари... и което, когато брат му в знак на извинение го целуваше по ръката – то си я бършеше.
Тема № - 46 Коментар № - 5029 vesselina vassileva - 2011-07-28 12:54:54
Здравейте волни нимфи и всякакви водни духове от трети - кладенчов – вид! Добър да е денят на всички форумци! И да не вдигаме врява, за да поспи след живителното си „неандерталско” усилие Росица.

Самият маркиз от сутринта е далдисал в кладенеца и с папур в уста ще се опита, естествено сред рояци мехурчета, да в съобщи нови вълнения от своето сапиенсово лутане.

Първо, още не смея да гъкна по Дървото на живота на професор Богданов.

Както успокоително за мен споделиха всички, текстът е предразполагащо привличащ в своята пулсираща профетика, но застрашителен в неопределаната величина на вертикалата си. Не разбирам докрай какво избълвах, но и мен тръпки ме побиват и търся с крака дъното / на кладенеца /. Това обаче, което всички уважаеми дами, както за сетен път и аз се уверих – с по вакхански неудържими и устойчиви гени в благородната си кръв, без усукване хванаха и развихриха дотук, ме пълни с орфическа възхита. Самите техни текстове се увиха като силни бръшляни в грамадния чинар. Разбира се – заплашителна симбиоза. Ще видим…

И аз още не съм гледал филма. Прочетох една съкрушителна критика на определено ерудиран и виртуозен спец. Но и отзиви, които насочват към нещо, приличащо на вашето-нашето Трето. Светът изглежда затова и се прехожда и надхвърля тъй мъчително внимателно. Сетивата ни не са стигнали по-бързото съвършенство на тези от по-нисшите биологични видове. Осъдени са от Нещо или Някого на неповторимост. Затова и усилията ни /на човешкия вид/ за по-сигурно и задължително, поне в ядрото си, общо съзнаване търпят болката на по-широкото неразбиране и дишат въздуха на самотността. Какво да каже маркизът, с този папур в устата? Ха-ха…

На Веси, която пак по магьоснически задвижи въртопи, ще кажа, че не съм съгласен с категоричното отхвърляне на „двукамерното мислене” на Джулиан Джеймс. Там и наоколо аз виждам потвърждения и отговори на стари мои Догаждания. По скоро бих се доверил на оценка като тази на Ричард Докинс, не че съм чел каквото и да е от видния английски еволюционист, но тя в общи линии е такава: „Това е една от онези книги, които са или пълен бълвоч, или са дело на съвършен гений. По средата няма нищо! Вероятно клони към първото, но аз (никога) не бих се обзаложил.”

Това ми прилича, много обнадеждаващо, и на сегашната усложнена разсъдъчна ситуация във форума. И стига ми толкова. Ще се опитам да взема нагоре по хлъзгавите зеленясали камъни на общия ни кладенец.

Много, много Ви ценя!
Тема № - 46 Коментар № - 5028 DeKarabah - 2011-07-28 10:56:56
Росица, точно такива коментиращи търся като вас. Благодаря ви за точния ход и всичко казано, то добавя и разширява. Виждате, че сам съм поставил под въпрос отговорите си, като съм казал, че са прекалено общи, за да са по-трайно верни. Има обаче едно различаване, на което не сте обърнали внимание - за двата вида духовно. Обърнете му внимание, ще бъде полезно и за мен, но и за вас, а може би и за вашето приятелство с Веселина.
Тема № - 46 Коментар № - 5027 Bogdan Bogdanov - 2011-07-28 09:09:53
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116059

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128166

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20191

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32779

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134392

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94496

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29170

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17836

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180946

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60845

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA