БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

България е по-отворена навън, отколкото вътре в себе си
Разговор на Орлин Спасов с Богдан Богданов

Мнозина твърдят, че гражданското общество не се е случило през времето на прехода след 1989 г. В употреба се въвеждат силни метафори - например, че гражданското общество е мъртво. Как бихте коментирали подобни крайни тези?

Кратките твърдения са по принцип неточни. Такова е и твърдението, че у нас няма и не може да има гражданско общество. Оттук и нуждата казаното накратко да се каже по-разгърнато. Естествено не е без значение какво се разбира под гражданско общество. Според моето по-широко разбиране то определено се случва у нас. Между многото му белези е и развилото се в последните години публично говорене. Имам предвид най-вече ставащите все повече добри говорители от трибуната на Народното събрание. Като казвам добри, имам предвид и общото построяване на словата им, но и нарастващата конкретност на това, което се твърди в тях. У нас е налице и другият по-основен белег на гражданското общество – нарастващият брой на граждански сдружения.

Някои превърнаха това в бизнес.

Да, но има сдружения, особено в провинцията, които съществуват не заради привлечените средства. Предполагам, че ако някой проучи сериозно дейността примерно на многото сдружения по темата здраве, ще установи, че повечето от тях съществуват именно обществено – свързват хора по интереси и оказват помощ не само в реален, но и в идеален план. Този тип сдружения са действителни среди на обществен живот у нас. Гражданското общество е и това – да се живее общностно в по-широк кръг, надхвърлящ малката частност на семейството, приятелството и непосредственото съседство.

То като че ли обаче няма достатъчна видимост.

Наистина няма. Журналистите не се интересуват от тази тема, привлича ги не наличието, а повече липсата и нямането. В подобни сдружения, за които говоря, се съществува топло - хората се познават, пишат си, пътуват, летуват заедно. Това живеене заедно е може би най-реалната проява на разгърналата се у нас обществена свобода след 1990 година. Сериозна задача е тя да се проучи и представи. Именно в тази насока на вътрешно отваряне на българското общество допринесе не малко дейността на Фондация „Отворено общество”. Разбира се, гражданското общество у нас е проявено повече на по-ниско равнище. По-високото, особено онова, което опира до голямата политика, остава  неразвито. Средният българин продължава да се държи равнодушно по социалистически и да не реагира по макрообществени и политически теми. Да, но броят на хората, които се оплакват и се обръщат към съд, също и срещу държавни институции, расте. Същевременно продължава да е жива обществената структура от източен тип – едрият дележ на българското общество на народ и горен обществен слой. Което в не малка степен се поддържа от реално забавеното европейско развитие на страната ни. Оттук и големият въпрос – дали у нас ще се реализират по-съвременни стандарти на обществен живот, или по модела на Турция ще развием мощно горно европеизирано съсловие отворено към света, с отлично образование и своя особена традиция, противопоставено на масата обикновени хора, които живеят по друг начин, с друга традиция и като че ли в друго време. Това е едно от основанията за ширещото се недоволство от българския политически живот, който в по-висока степен от допустимото е поприще, осигуряващо предимно и само влизане в споменатото горно съсловие. Една от големите задачи на съвременното ни политическо развитие е този едър дележ да се усложни и да се постигне, ако не друго, поне междинността на т.нар. средна класа.

Това, което казвате, е много интересно. Средната класа може да бъде обсъждана като фундамент на гражданското общество. Но има ли я изобщо у нас?

Образуването й е започнало, но като реален масив тя не е налице. Добър пример за страна с масивна средна класа със свой особен живот и култура с определени ценности, поддържани от мощна литература и кино, са САЩ. Познаваме добре тези ценности и най-основната между тях - семейството. Именно най-вече по неговото състояние се разбира, че оформянето на т.нар. средна класа у нас е започнало. Българското семейство се стабилизира, повиши се раждаемостта. В погледа се набиват малки битови промени като разхождащи се семейства или семейства, които ходят на театър. Като казвам семейства, имам предвид не само децата, майката и бащата, но и голямото семейство с техните родители и други роднини. Заражда се и българската средна култура и литература. Разбира се, в унисон с нашия комплекс за малоценност започналият да се оформя тукашен среден вкус разчита все още повече на преводна литература и чужди филми.

Споменахте за ролята на държавата. Как се развиха у нас отношенията между нея и третия сектор след 1990-та година?

Третият сектор е гражданското общество в тесния смисъл на думата. Отношенията между него и държавата са неравностойни. Силната страна е държавата, лоното на горното съсловие у нас. Произхождащо от голям свързан с една партия обществен кръг, то, разбира се, е много по-сложно и разслоено, отколкото беше в социалистическото време. По-сложна и вътрешно разслоена е и днешната държава. Но, така или иначе, държавата продължава да бъде най-масивното професионално поприще у нас, най-сигурният източник на средства. Което и поражда неравностойното положение на третия сектор. Две са неговите проявления. От една страна са слабите, които не получават нужното и престават да съществуват или се отдават на споменатото по-горе идеално битие. От друга страна е привидният трети сектор, създаден за близки на тези в лоното на държавата. Второто се супервизира от Европейския съюз, когато субсидиите идват от него, и всъщност е възможно и поради прекалено бюрократичната държавна нагласа на самия Европейски съюз.

От думите Ви следва, че гражданското общество в България се случва въпреки държавата?

Така е. Затова реалното гражданско общество  у нас е предимно провинциално, и то в по-малките градове. Големите като Варна, Пловдив и Русе имитират столицата и съответно държавата. Разбира се, това е хипотеза, която трябва да се подкрепи с факти и статистика. Някой трябва да прецени, да види, да заснеме. За съжаление като че ли няма журналисти, кинотворци и литератори, които да се интересуват от този живот. Идва ми наум положителен пример – филмът “Източни истории”, в който е показана провинцията в София с прекрасен разказ и истинна предметна среда. Истинна, но все пак интелектуално тезисна. Нашият свят е може би такъв, но не е по същество мрачен. Такъв е, когато се говори за него. Но ако погледнем самия живот, няма как да не забележим немрачността на интимно частното и на поникващата от него гражданственост.

Ако отместим поглед малко по-назад, да речем към късния социализъм, дали няма да открием и там това, което описвате? Тогава също имаше различни форми на сдружавания…

Имаше, но предписани от горе. Тогава не беше възможно някой, без инициатива от горе, да направи сдружение. Поради подозрението, че във всяко сдружаване има нещо политическо. Сега не е така.

В края на социализма възникнаха различни неформални движения като Русенския комитет и др.

Да, но бяха политически и с кратък живот.

Културни също. Например кръгът „Синтез”, който съществуваше от 1985-86-та година.

Аз участвах в него.

Затова Ви питам.

И той не беше особено дълготраен. Събирахме се да разговаряме за литература и философия, но говоренето ни беше напрегнато. Своеобразен компенсаторен знак за политика.

Мнозина казват и алтернативно?

Липсваше му немрачината и непоказността на действителното гражданско сдружаване, на естественото събиране и правене на нещо заедно в общност, надхвърляща непосредствено частното. Обществото тръгва от там. Голямото високо общество става мимикрично и затворено, ако не стъпва на едно или друго общество отдолу. Това беше и съдбата на високата социалистическа култура. Нестъпила на естествени по-малки общества, тя беше мимикрична и затворена. Държeше се като висока, но беше по същество средна. Такава е и още в мисленето на голям брой творци от онази епоха, които, закачени за сегашното горно съсловие, продължават да я поддържат. 

Вие сте един от най-реномираните и авторитетни коментатори на идеята за отвореното общество. Да поговорим за това. България отвори ли се, може ли да се говори за отваряне на обществото у нас?

Отговорът ми е уклончив. Отвореното общество е силна идея, която Фондация «Отворено общество» защити и направи обществено достояние у нас, като допринесе и за реалното отваряне на българското общество и навън, и вътре в него. Особено във второто големият проблем беше, че трябваше да се атакуват едновременно две затворености – на държавата и свързаното с нея горно съсловие и на редовите българи, затворени в своята частност, най-сигурното спасение от обществения фалш на онова време. При толкова трагедии - физически разправи, отнемане на земи, имоти и имущества, изселване, лагери и прочeе, след непоправимо изкривената идея за истина, най-голямата беда на социалистическото време беше, че редовият българин попадна в «затвора» на частния живот. Не по-различно беше и битието на нередовите българи от тогавашното горно съсловие, които обитаваха затвора на мимикричната висина. Въпреки значителните промени в последните двайсет години, тази поляризираност продължава да е налице. Затова и поникващото в тези години гражданско общество отдолу, независимо че е по-отворено и по-обхватно, е все още по-скоро апликация на частното отколкото действително обществено.

Но описаното така гражданско общество не е ли твърде ограничено?

Ограничено е. Това се усеща ясно в сегашния правов ред у нас и още по-ясно в ролята на юриста. Разбира се, има юристи, които се занимават действително със защита на права. Но по-силната по-добре печелеща страна е на юристите специалисти по регламентирано заобикаляне на закони. Социалистическото време, а и постсоциалистическото създадоха лабиринт от противоречащи си закони и наредби. Оттук и тежката задача на все още предстоящата политическа промяна - да се прочисти този законово-наредбен лабиринт, който подтиква към бездействие или корупция, към постоянно подмяна на общественото с частно. Оттук и едрата структура, която имаме пред очи – неискреният обществен, но всъщност частен държавен ред, крайно бавно разгръщащото се гражданско общество и масата от редови граждани, които се опитват да се възползват от първото, ползват, когато го има, второто, но продължават да съществуват частно като поданици. 

Ако развием логиката на това, което казвате, следва извод, че гражданското общество структурно не е идентично с формалните институции на неправителствения сектор.

Разбира се, че не е идентично и че колкото по-голяма е една недържавна институция, в толкова по-висока степен се заплита в споменатия законово-наредбен лабиринт. Казвам го с опита, който имам от дългогодишното финансово-стратегическо управление на Нов български университет.

А не бяха ли тъкмо външните донори факторът, който в силна степен диктуваше дневния ред на третия сектор в България? Големите фондации, които дойдоха тук със свои представители. „Отворено общество”, но и много други.

За другите не съм сигурен как е било. Що се отнася до Джордж Сорос, първоначално той държеше да има диалог между фондация “Отворено общество» и държавата. В момента, в който този диалог стана прекалено близък, Сорос стана недоволен. Което доведе до сменянето на изпълнителния директор Георги Прохаски, на когото “Отворено общество» дължи във висока степен цялото си административно изграждане и особено разрастването си като мрежа в столицата и провинцията.

Предполагам, че и държавата е поставила своите тежки условия?

По-скоро Сорос реши да балансира и ограничи онова, което сам поддържаше – диалога с държавата. Когато усети, че този диалог става прекален и че фондацията заприличва на държавна организация, той смени ръководството – отначало изпълнителния директор, после и управителния съвет.

Вашата собствена траектория премина през „Отворено общество”. Как се вписахте там и какви политики можехте и съответно не можехте да следвате?

Аз не можех, а и не исках да провеждам своя политика. Настроен градивно идеологически, направих опит да внеса известна корекция по голямата тема отворено общество. Корекцията беше, че няма чисти отворени и затворени общества, а че всяко общество съчетава едното и другото. Чистата отвореност и затвореност според мен са понятия фикции и етикети, които служат, когато се действа практически. Но те са всъщност неверни. Наричаме затворено обществото, което е предимно затворено. Добрият пример беше социалистическото общество. Отварянето му е дълъг процес, който води до външна, но и до значителна вътрешна промяна. Отваряне означава обаче не разграждане и влизане в друга система, а ред на участие в по-голяма система, което не разрушава по-малката. Това неразрушаване между другото означава пазене на определени белези на затвореност. Това беше моята корекция по темата отворено общество. Аз работех и мислех ...

През тази философия?

През тази философия. Естествено не нея поставяха под въпрос добре организираните нападки срещу фондацията в последните години на моето председателство на управителния съвет. Нападки, а всъщност обикновено журналистическо бърборене по етикетните теми разграждане и отродителство. „Отворено общество” не беше никакъв враг. Жестовете му бяха станали по-скоро държавни. Добрата критика би трябвало да се насочи натам.

А селекцията, предпочитанията за финансиране на определени неща, а на други не, не изкривяваше ли в някои случаи дневния ред на гражданското общество в България? Имам пред вид избора на един или друг изпълнител или институция, които да бъдат подкрепени, а самите предпочитания на донора към финансирането на определени групи. Да вземем известното предпочитание на Сорос към спонсориране на активности, свързани с ромите. На тази основа може би са възниквали определени дисбаланси.

Към това Сорос се насочи по-късно. Първоначално погледът беше към образованието, към образователните институции.

Да, но много бързо точно там тръгнаха и големите съкращения във финансирането.

След това, да. След големия проект по образованието по времето, когато председател на управителния съвет стана Стефан Попов. Този проект забуксува. Причината беше не в проекта, а по-скоро в смяната на преференциите на Сорос.

Това вероятно поражда проблеми, тъй като е форма на натиск над хората в локалните фондации да се съобразяват с бързата смяна на курса и дори понякога да я предвиждат.

Хората бързо се прегрупираха и насочваха към новото.

Но така или иначе „Отворено общество” беше тази фондация от времето на прехода, която най-солидно присъстваше у нас и в най-голяма степен определяше разбирането за това какво е фондация въобще.

Да, така е. Фондацията наистина работеше с идеи, които можеше да защити. Това беше много положително – срещата на средства, ясни идеи и критерии. Нямаше задържане, нито субективно насочване с оглед на личен, а и дори на личен обществен интерес. Давам себе си за пример. Не ползвах средства на фондацията при създаването на Нов български университет. Това, което се казваше и все още се мисли, че НБУ е израснал със средства на Сорос, е невярно. Сорос осигури и осигурява известен брой стипендии по линията на Централноевропейския университет. Но такива стипендии, и то повече, той даваше и на Софийския университет. Основното добро, което НБУ дължи на Сорос, е осъществилото се негово разбиране, че за да бъде успешна, една университетска институция трябва да се научи да се самоиздържа. В което НБУ успя и което, доколкото знам, е все още задача пред основания от Сорос Централноевропейски университет.

Наскоро в България беше доскорошния му ректор Йехуда Елкана, който работи по темата „Университетът на 21-ви век”. Една от водещите идеи на Елкана е, че съвременният университет трябва да формира граждани или, както той се изразява, млади хора, които чувстват необходимост сутрин да си купят вестник и да го прочетат, да са постоянно информирани и ангажирани, да схващат какви са проблемите на света.

Да, така е. Но в това гражданско образоване има момент, за който не съм сигурен, че говори Елкана. Гражданското поведение не се преподава и научава, както трябва, ако в един университет няма вътрешно разгърнато общество със свои малки среди, правила и ред, които се ползват от студентите. Точно към това са насочени усилията в Нов български университет – да бъде не гимназия, в която само се учи, а вътрешно разгърнато малко общество.

В България се чуват песимистични гласове – може би в иронично съзвучие с прочутата фраза на Маргарет Тачър „няма такова нещо като общество” – които настояват, че не само гражданското общество е под въпрос, но че е много трудно да се говори въобще за общество.

Обществото в единствено число действително е абстракция. За това Маргарет Тачър има право. Обществото обаче е сложна отворена система от по-малки общества. Обществото е общества. Въпросът е дали тези общества са хем вътре в едно общество, хем извън него, не в негова вреда, участват и в други общества. В този смисъл е редно да се питаме дали в Софийския университет или в НБУ има подобни по-малки общества и как реагират двата университета, когато някои от тях участват в други външни обществени структури, дали ги тормозят и потискат, или напротив ползват енергията, която се поражда от това отваряне. Това е същината на въпроса дали едно общество се държи затворено или отворено.

Много често се смята, че третият сектор се реализира само там, където има финансиране. В същото време виждаме да възникват все повече малки организации и общества, които не търсят непременно спонсориране, които дори не търсят регистрация. А просто действат, така да се каже спонтанно, за решаването на някакъв проблем.

Тъкмо това е гражданското общество, за което говорих. 

Но не възниква ли напрежение между политиката, налагана по линия на донорите и тази на все по-активните спонтанно възникващи и действащи без външна подкрепа организации?

Възможно е да се поражда такова напрежение. Голямата задача е да се проучат и представят и едрите форми, и подвидовете на сдруженията с идеална цел у нас. Разбира се, не бива да се пропускат и онези, които съществуват нелегитмно, независимо дали това е случайно или е станало с умисъл. Това описание е крайно наложително, за да може да се твърди по-сигурно дали у нас има гражданско общество и какъв е неговият облик. Не бива да се работи само с примери и частични картини. Ето, да речем, аз съм настроен оптимистично, такава ми е нагласата, веднага намирам положителни примери. Друг е настроен песимистично и моментално намира отрицателни примери.

В плана на вашия оптимизъм, способно ли е гражданското общество да оказва натиск и върху политиката - в посоката на по-добри политически практики? Защото в крайна сметка това е може би централният въпрос.

При условие, че българското общество развие сериозен висок слой, не мимикричен и затворен, а отворен към други форми на живот, които са в обмяна и помежду си, и с него.

Възможно ли е това да се случи?

Би трябвало да е възможно. Но за да се развие горен слой, трябва да се развие и среден. Едва когато те се очертаят, обществото може да се заеме по-успешно с т.нар. по-добри политически практики. Правенето им е комплексно социално действие, а не нещо техническо. То не може да се осъществи без нужната отвореност на двете съсловия едно към друго.

И все пак в това, което казвате, има доста песимизъм. Защото средната класа се произвежда и с икономически средства, трябва да има солидно производство. Като че ли няма добри изгледи в България това да се случи скоро?

Средната класа ще се оформи, когато държавата и свързания с нея едър финансов капитал се свият и се развият сдружения и фирми от по-среден ранг. Именно те най-вече ще породят средната класа. Фирми, които произвеждат и търгуват и в широкото пространство на Европейския съюз. Защото при сегашната предимно пасивна търговска дейност, този тип фирми са нетрайни, изложени на нарушения и корупция. Съответно и животът, който се развива край тях, е белязан от мимикрия. Средната класа по-скоро отсъства. Мнозинството е на бедните. Голям е и броят на хората у нас, които живеят несретно. Две са бедите на т.нар. несретност. Едната е, че несретните не знаят, че живеят несретно. Разбира се, ако някой ги пита, те се сещат и казват. Другата беда е много по-голяма – тя е, че несретните са извън обществото. Така че, когато се казва, че живеещите у нас българи в последните двайсет години са намалели с около милион и половина души, това е неточно. Намалели са много повече, ако включим вътрешно изхвърлените. Оттук и генералната политическа, обществена и икономически задача те да бъдат обществено приобщени. И то не само заради самите тях, а заради българското общество, което се нуждае от тяхната човешка енергия, за да стане съвременно общество.

Това ли е вътрешното отваряне, за което говорите?
 
Да, това е. Отвореното общество е нещо хубаво, но не бива да се разбира само като отворено навън. България е по-отворена навън, отколкото вътре в себе си. Вътре наблюдаваме маса от обществено отхвърлени, а също и от малки затворени общества, които не се интересуват от другите и останалите. Разбирането и още повече наблюдаването на това неравновесно отворено-затворено има нужда от университетски подготвени специалисти, от компетентни журналисти, които не ползват лесната реч в стила на колективния комплекс за малоценност. По начало комплексът за малоценност няма стойност и когато отделният човек се пита за себе си. Защото, за да каже по-точно какъв е, трябва да изброи. И отделните хора, и страните, и народите са повече неща.

Значи липсва самоанализ и знание?

Липсва знание. Разбира се, има прекрасни сдружения с идеална цел, които трупат експертно разгърнато знание. Такива са двата икономически центъра – единият на Георги Прохаски и вече покойния Александър Божков и другият, основан от Красен Станчев. Такъв е ръководеният от Иван Кръстев Център за либерални стратегии. Такава полезна изследователска дейност развива Институтът за близкото минало. Между другите книги, издадени от този Институт, изпъква появилата се напоследък обемиста биография на Тодор Живков, дело на журналиста Христо Христов. За миналото добре, но липсват изследователи и таланти, които да покажат сегашното българско общество, разгърнато, без опростяващата горчивина на малоценността.

Вярвате ли, че млади хора, образовани навън в реномирани университети ще се върнат в България и тук чрез тях ще стане промяната?

Едни се връщат, други отиват, след това пак се връщат. Така е. Българската среда е привлекателна. И поради други причини, но и защото в нея има съхранена традиционност, която прави общуването топло.

Смятате, че това привлича обратно хората, видели и една по-студена, по институционално опосредена среда?

Да, това привлича.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Градът е общество, за което даже М.Тачър не би възразила, че го има.
София за малко да стане изключение, но все още се задържа на границата. Това показват дългогодишните ми наблюдения, както и наблюденията на студентите ми от курсовете в НБУ.
Наблюденията са били ориентирани към всекидневните ситуации – развлечения, места, често посещавани от младите хора изобщо, хипермаркетите и кварталните заведения.
Статичната част на всичките тези наблюдения, разговори, обсъждания и дискусии по повод на наблюдението се очерта през всичките години на наблюдението – това е „центърът”. Останалото постепенно от 1999 до 2009 загуби някаква конкретност, превърна се в сивата „периферия”, за която почти нищо не би могло да бъде казано освен че там се намират „комплексите”. Още през 1999 г., обаче се открояваше една специфична градска територия – полите на Витоша, място на скъпите „резиденции”, обитавано от „неживущи в града”. Самият град тогава беше населен от ...туристи, продавачи на сергии, бездомни клошари и кучета. През 2009 г. това население някак си изчезна, препокри се с „движението изобщо” – коли, транспорт, „хора изобщо”. За тези хора изобщо се говори като за „тях”. „Те” се движат и си пречат един на друг. Но на преден план излезе транспорът, задръстванията, шумът и боклукът. Боклукът присъства навсякъде, макар и в различна пропорция. Другият настойчив елемент на градските движения е транспортът.
Луксът не влиза пряко в полезрението, но се споменава по отношение на отделни зони и територии на града - има го в центъра, има го в престижните райони, но той никъде не доминира като особена черта на конкретното място. Дори в центъра.
Центърът постепенно се редуцира до „старина”, „хубава архитектура”, която пак не е от днес, а от началото на съвременния град. Това са главно църквите, музеите и хубавите стари сгради. Центърът се очертава от Хр.паметник Св.Александър Невски, Ректората, Пармамента, Коня, ЦУМ, Президенството, бул Витоша, НДК, БНР( Драган Цанков) и Орлов мост с езерото Ариана. Царската градина влиза само с тази си част.
Вътре в различна комбинация се среща Докторската градина, градинката пред „Кристал”, Руската църква, Графа, Св. Седмочисленици, „малки улички в Центъра”.
Центърът граничи на Север с една рязко негативна зона – Централна Гара, бул. Мария Луиза и Женски пазар. На Юг центърът се отграничава от престижните южни квартали с амбивалентния образ на НДК и х-л Хилтън.
Още една подробност. Ако през 1999 центърът е бил свързан с присъствието на властта - политическа и икономическа, то през 2009, той остана територия за „разходки” и култура-теартрите, музеите и градинките. Търговията напусна бул. Витоша и се укрепи в новите молове по границите между центъра и без-образната периферия.
Във всичките наблюдения и разговори липсва домът, изобщо частното, интимното.
Публичното обхваща повечето маршрути, по които се движат и „хората” и студентите-наблюдатели. А те се редуцират до маршрутите от дома на работа и обратно, но покрай молове, хипермаркети, дискотеки и ресторанти. Кварталът също почти изчезна от образите на града - там се намират някакви служебни, неважни места, кварталните магазинчета и „заведения”.
Изобщо сферата на частното някак си се премълчава, остава извън полезрението. Съдържателно се говори за работата/респективно ученето.
Покупките, разходките и забавленията са маркери на публичното, но то остава бедно откъм съдържанието. И когато задавам въпрос – все пак какво правите там, какво се случва. Отговорът е нищо. Но не в смисъла че не се прави нищо, не се прави нищо което не би се правило от всички, това е подразбиран ред на действията, тяхното съдържание място и време. Студентите много се затрудняват да опишат това нищо - не разчленяват и не осъзнават конфигурацията и реда на действията, трудно забелязват и странностите.
Когато получиха задание специално да опишат нещо странно... започнаха да описват именно стандартното, започнаха да го рефлектират, да изваждат от всекидновното нищо.
От друга страна, публичното също не е разгърнато, то е фон на който се провеждат по-весели неща - срещи с приятели, разходки, бира и други пак всекидневно естествени, не изпадащи от инерция и интуиция за мястото и времето, в които се намират.
Само театърът, а сега и киното остават някак си различни, намират се в по-друго място и време. Тук центърът наистина престава да бъде хоризонтален, а леко се извисява.
Иначе всичко в спомените, образите на града е плоскостно и концентрично. Център събира малкото споменати позитивни неща и дейности, но и ограничен и притиснат от все същия боклук, транспорт и пазарите/сергиите. Периферията през 10 години наблюдения се лиши от каквато и да било образност, оставена е пак на боклука, кучетата и транспорта.
Тема № - 20 Коментар № - 1836 Дмитрий Варзоновцев - 2010-02-18 11:32:43
Мен като че ли не ме изненада този преход - от Херодот и Омир към съвременните актуални, явни, общи, лични и обществени проблеми. Логично е - защото има обединяващи нишки, проблеми, въпроси, отговори. Не е съвсем логично - защо пишат пак същите форумци (изключение прави само Dandy), като темата на интервюто е отворена и провокира да пишат повече хора, това разделяне класици – не-класици (тук) не е актуално.
А иначе мен ме впечатли обилието от динамични противопоставяния - отворено-затворено, ново-старо, преди-сега, отиване-връщане, народ-горен обществен слой и още, и още...
Специално отбелязах за себе си две неща, които доста ме замислиха.
Ако има коефициент на повтаряемост, може би най-често в интервюто става дума за нашия си, български комплекс за малоценност. Това ме препрати към съвсем пресен спомен – едно заглавие от наш ежедневник „Как Гърция изигра България с блокадата на границата” и едно телевизионно интервю пак там – от границата, в което един грък със завидно самочувствие каза (на български), че българите сме потиснат народ.
Та като стана дума за нашето лично и национално самочувствие оптимистично се „хващам” за една дума от интервюто на проф. Богданов. Тази само наглед обикновена дума е „въпреки”. В интервюто конкретно става дума за гражданското общество, което се случва въпреки държавата. Май е често срещана практика в България нещата да се случват не „благодарение на”, а „въпреки”. Всеки може да даде десетки примери (дори без да се замисля) за това колко събития точно така са му се случили...въпреки – въпреки всичко или въпреки всички.
Накрая завършвам с цитат от интервюто – „Точно към това са насочени усилията в Нов български университет – да бъде не гимназия, в която само се учи, а вътрешно разгърнато малко общество”. Защото – има защо :-)
Тема № - 20 Коментар № - 1835 Erato - 2010-02-17 12:36:46
Последният коментар на Анета е много вълнуващ, но аз и тук не мога да се изкажа "професионално", доколкото никога не съм и помисляла да отида някъде за повече от няколко месеца (едва напоследък приемам абстрактно това за възможно), което приемам по-скоро за своя слабост.
Иначе, Крадла, гениално е това за предпоследния отговор!, но все пак: България като Итака, или, напротив, като другия неизвестен (див или хиперцивилизован, няма значение) остров, на който да отидеш за малко и откъдето после да си тръгнеш? За Сократ и Агатон - ами все пак си е репрезентиране това, но от онова "вътрешното", при което и малко се рефлектира върху репрезентирането и движението на самия диалог; или пък от онова, дето директно поражда рефлектиране, каквото би трябвало да е и съвременното в интервюто; за гражданското общество в Мрежата сигурно си права, но аз някак не се осмелявам да го опозная, макар да знам, че би могло да е наистина добре отворено-затворено и ефективно-комуникативно, но май твърде често нахлува някой пиян Алкивиад (но пък и той е пълноправен свободен гражданин, от друга страна)...
Тема № - 20 Коментар № - 1832 НП - 2010-02-16 10:36:02
Браво, Весе К., бивате да задаваш въпроси, за които няма отговори.
(“За теб кое е по-силно от “топлото общуване”, та предпочиташ да си стоиш в Колумбия?“)

Ако можех да ти кажа с една дума, защо съм тук и не съм там, би било нещо много, много хубаво и полезно първо за мене. Би ме избавило от толкова безсънни нощи питане: “какъв е смисъла на всичко това...?“ Но не мога да намеря такъв отговор, колкото и да го търся. . Нямам тази дума, фраза, текст, дето могат да обединят и да дадат смисъла на 14 години от живота ми. Например, не мога да обясня как това, че не съм в България промени така дълбоко живота ми и аз искрено се радвам, че така се случи. Но, забележи, Весе, най-ме радва, че продължавам да бъда аз, Анета, Ани..., че не съм станала някоя друга, която никой не може да разпознае, макар да съм била така далече и толкова откъсната от България (от преди ерата на скайпа, дори). Това, че не загубих българския, е една от най-големите ми гордости, но и досега не разбирам защо аз говоря що годе смислен български и някои хора са го забравили дори за малко години живот вън от родината. Някой път съм склонна да мисля, че по това се разбират много неща: ако забравиш езика, не искаш да се върнеш там, от където си тръгнал, искаш да си в новата среда, да се изразяваш по различному, да станеш друг и хората да те видят друг, сиреч, да се убедиш външно, че си друг, защото иначе, ни си вярваш, че можеш да станеш друг. Но не съм сигурна дали това обобщение не е едно повърхностно опростяване на нещо, което е далеч по-сложно, ала не знам как да го подхвана за да намеря начин да го разбера.

Макар да изглежда, че искам да се измъкна от въпроса и от дискусията, имам наистина нужда от време за да разбера, макар това да правя от 14 години насам. Но има неща, които виждам доста по-ясно. Някои наши сънародници излизат от България затръшвайки вратата на държавата, че става напълно ясно, че не мислят за никакво завръщане, каквото и да става там, на другото място. Искат да оставят България зад гърба си, нещо им тежи, не могат да дишат повече въздуха тука или имат “биг план“ ,“биг илюзии“, “биг предложение“, “биг идеи“. Няма значение, какво става, постигат или не своя план, не се връщат и не искат да мислят за това. В единия случай, защото са постигнали това, което са търсели или нещо близко до това, но в другия случай, е защото не са го постигнали и ще се бъдат в очите на другите хора, които не са успели.

За разлики от първите, други тръгват, не защото имат някакъв план, ами ей така, изведнъж се случва и решават да тръгнат за да видят, за да знаят, като се каже свят, за какво става дума от собствен опит. И вървят и вървенето прави пътя им. Нямат предварителен план, не знаят къде ще стигнат, но вървят и зяпат, правят нещо, работят, много работят и над себе си, и над разбирането си за света. Някои от тях отсядат само в една държава, но става така, че след време постигат сериозно познание за света и не само за тази държава. Аз обикновено казвам за такива хора: “оставят се на обувките им да ги водят и ако се объркат, няма проблем: светът е голям и вече знаят, че няма къде да се загубят. Който се е намерил, не се губи, дори и когато се обърка по пътя тук или там“.



Весе К., питаш защо някой се е върнал/невърнал? (реално и метафорично)? И аз това се питам.
Някой път си мисля, че ще бъде добре един ден да дам форма на някаква книга есета или пътни бележки, с фотоси и CD с latino musica: tango, salsa, bolero… или направо да напиша романа. Така ще се опитам да разбера много неща, дето изпускам. Писането е като даване на отговори на въпроси, които дори не сме си задавали. Например, искам да разбера моето поколение, това, което завършвайки университета проходи в новостта: безработица и емиграция. И аз тръгвайки за една година, да уча, предпочетох да остана, ей така, без да му мисля много, вече 14 години вън от България. Но за разлика от много, избрах да живея в държава, в която има една много жестока война, няма Европейски Съюз, има американски военни бази и те съвсем не са така безобидни и положителни, като тези, които ще се появят в България. Колумбия е една голяма бъркотия, за престъпността - да не споменавам, за мизерията, също, за корупцията, още по-малко, за “непоносимостта към чистотата на образеца...“ ще взема да цитирам Любомир Милчев от неговото изброяване на българските недостатъци да видя, колко от нашите недостатъци ще се окажат и колумбийски. Бъдете уверени, че нито един от тези грехове е бил привнесен от България, нито обратното.

1.Шизофренната сдвоеност на нормативното и на това, как нещата вървели от само себе си, ей така. Открива се тук необозримо поле за шикалкавене.
2. Корупционната несъстоятелност на политическото.
3. Биг-брадърната обсебеност от чуждия поглед
........

Не, няма да цитирам повече. Ще помислите, че Колумбия е като България и България е като Колумбия. И че затова съм тука, защото си приличат. Освен това, каквото и да кажа, ще бъде лоша слава за България и още по-лоша слава за мафиотска Колумбия, която живее така в представите на средния българин. Няма да увеличавам нито лошата слава на една държава, нито ще търся обяснение защо нещата могат да се видят така негативно, че по-негативно от това, дори не може и да бъде.

Макар сравнителният метод да е велико нещо, тука не му е мястото. Винаги съм мислила, че ако искам да разбера къде съм, не е въпрос да сравнявам постоянно държавата с другите модели държави, няма значение дали ще го правя в положителна или отрицателна план. . Това беше и първото нещо, което направих, когато стъпих на колумбийска земя. Гледах страната и в началото я виждах така странна, чужда и толкова различна от това, което познавах. След време започнах да я гледам с поглед пълен с въпроси: защо е така и разбира се, нямаше кой да ми каже. Тогава разбрах, че има две възможности: никога да не разбера, защо тази държава е такава и има такава лоша слава, сиреч, да остана в плен на субективни ми представи за нея и другата възможност беше, да се опитам да видя по-далеч от това, което съм свикнала да виждам и да разбирам за света. Има държави които са тихи и спокойни, там има високи заплати и това действа като истинско успокоително, че светът е хубав и много от хората забравят да проверят какъв е всъщност света. Други държави, като Колумбия, така те тръшкат на земята и изваждат извън представите за нормално и обикновено, че човек вече не е същия и нищо вече не може да бъде както преди. Представите ми за нормално, цивилизовано, разумно вече не са същите.

След време открих, че вече не слагам етикети на това, което виждам, още по-малко, приписвам лоша слава на която и да е окаяна държава в света. Вече не мисля, че има някакъв център в света, който непременно е по-важен, от това, което се разбира като периферия и като маргиналност.

Дали искам да се върна в България? Искам. Но не, защото България е повече или по-малко от това, което познавам в света и не защото чувствам топлина, когато съм с българи. Когато общувам с латинос и те разпознават в мене своята култура, която е вече и моя втора култура, също ми става топло и много се радвам, че имам втора култура, която ми допада по сърце и по някакъв начин ме е обогатила. И макар тука да споменах желанието си да се върна в България, нямам думи да кажа защо го искам. Така както, когато заминах, почуствах, че е добре да замина, сега по-същия начин, чувствам, че е добре и да се върна. Освен това знам, че има неща, с които мога да бъда полезна на България, благодарение на това, което съм разбрала за света погледнат от нестандартни места за мисленето на българина. Но все още нямам яснота как ще стане това и кога.

Благодаря, Весе К., за хубавия въпрос.

Сега може би ще е добре да зададеш на Дмитрий Варзоновцев същия въпрос за да разберем защо предпочита България, ако я предпочита, разбира се.
Тема № - 20 Коментар № - 1830 Анета де ла Мар - 2010-02-16 05:17:51
НП, предпоследният отговор не ти ли прилича на "Одисея"?

Това, че "Сократ толкова се бъзика с Агатон и неговите реални/ актуални изяви пред цялата общност" какво е - репрезентиране или рефлектиране? А съвременната ситуация в интервюто - същото ли е, или напълно обратното?

Че ние ще сме диалогичната рамка - е ясно, но какво става с безбройните други интервюта, в които репрезентирането не се отчита, защото то не се отчита, дори когато медиите имат форуми, дори когато една тема се отрази на няколко места...

В същото време от опит зная, че в интернет има "гражданско общество", повече отколкото в реалността. Обяснимо е... но това означава и друго - че всеки може да си набави необходимата доза топло общуване по скайпа и да не се върне:-). Разбира се - ще му липсва пирът...
Тема № - 20 Коментар № - 1829 Kradla - 2010-02-16 00:51:52
Да, аз не мога да се включа професионално тук, въпреки че смятам подобни текстове за особено важни. Не знам дали бих ги обвързала с конкретни съвсем актуални неща като молебена вчера (доста маргинално отбелязан по новините впрочем), по-скоро за мен те попадат сред юбилейното обговаряне на 20-те години от 1989-а насам, което самото не се случи достатъчно пълноценно сякаш... може би отново по линията на заглавното изречение на интервюто на проф. Богданов: говорихме повече и по-развълнувано за падането на Берлинската стена, отколкото за това, какво се е случило тук... но ето че в това интервю има наблюдения не само за някои отделни случвания, но за цели процеси като развитието на Фондация „Отворено общество”, повлияла в някои отношения и върху моята биография през втората половина на 90-те. Но всъщност исках да кажа нещо по малко неочаквания за мен – т.е. не би беше хрумвал – паралел между формата на интервюто и тази на (античния, Платонов) диалог: откриват се и доста разлики, като се започне от ролевата – тук отговарящият изобщо не е формална фигура, а напротив: той е хем отговарящ, хем водещ на разговора; освен това в случая ми се губи и поводът, диалогичната рамка, в която е било взето интервюто – не се съмнявам, че тя е без значение за съдържанието на отговорите, но дали продължаването на диалога в такава среда като форумната е било имано предвид? Но да, това интервю прилича на добрите примери за диалогична атмосфера по Платон, в която разговарянето е не-напрегнато, немрачно и непоказно, т.е. то е топло и (затова) затворено – да, говоренето, което Платон описва и в което въвлича (истинския?) Сократ, е определено по-скоро затворено, но не единствено затворено, защото все пак завършва (както в известен смисъл завършва и това интервю) апоретично/малко песимистично, но отворено към продължаване на диалога, към продължаване отвъд диалога с някакво действие... именно обаче по-затвореното, (по-традиционното) добронамерено/ топло говорене предлага среда, подготвя аргументи/ дискурс/ теми/ техники/ политики, и аз не знам какво, за по-масово „гражданско” разсъждаване и вършене на неща. Не съм се замисляла дали има/няма комплекс за малоценност в старогръцката литература, но дали не е, въпреки всичките й логични тълкувания, и нещо такова и прословутата (Сократова, но не само) самоирония? Иначе си говорят за собственото време при Платон, дори в „Пир” сякаш – нали Сократ толкова се бъзика с Агатон и неговите реални/ актуални изяви пред цялата общност, но именно благодарение на разграничаването от тази отворена публика става възможно и тяхното високо, но по-затворено философстване, в рамките на което те се държат по-отворени навън (и нагоре), а не към самата Атина... А явно можем и да претендираме за някаква кръговост (и свързаност) на отделните теми тук, защото нали проф. Богданов все настоява да се внимава с неразграничаването на понятията като любов от означаваните с тях неща, а точно около това, че „свобода” не е просто понятие, се върти много хубаво и един от първите коментари, този на Анета де ла Мар.
Тема № - 20 Коментар № - 1828 НП - 2010-02-15 23:54:12
Към Анета де ла Мар - 2010-02-15 15:57:00

Преди няколко години имаше една класация, за която 12 журналисти от големи медии номинираха най-добрите книги на седмицата, та когато нашата “В градина с рози - 1” (НБУ) беше на първо място, “Името ми е червен” на Орхан Памук беше на четвърто място:-) – пазя си вестника още:-). Това може би е добър знак, нищо че Орхан Памук ни изпревари с Нобеловата си награда!

Есето е хубаво, Анетка, а за теб кое е по-силно от “топлото общуване”, та предпочиташ да си стоиш в Колумбия?

По отношение на интервюто на професор Богданов... ми харесва елипсата “Аз не можех, а и не исках да провеждам своя политика.”/..../ Аз работех и мислех ... Как човек от тази ситуация може да използва “традиционността”?

Май всеки има какво да каже по този въпрос – защо се е върнал/невърнал? (реално и метафорично)
Тема № - 20 Коментар № - 1827 Kradla - 2010-02-15 22:49:38
Надявам се, не възразявате скромно и аз да отбележа, че може и така да ми се е сторило, но зад дисбаланса отворено-затворено, ще да се съглежда смесната китка на българските греховце, които аз ще изброя вкратце, ала, обещавам, со кротце, и съвсем без опрощение всех грехов. Надявам се да не се обезкуражите много в една епоха на тъй голяма позитивност и здравомислие всякакво!

Един от най-страшните грехове ще да е:

Непоносимостта към чистотата на образеца. И умилната многотърпеливост и грижовност към сурогата. Ерзациране, но не многоловко.

Тази непоносимост се подпомага от:

Шизофренната сдвоеност на нормативното и на това, как нещата вървели от само себе си, ей така. Открива се тук необозримо поле за шикалкавене.

Ей на как съвсем „естествено” иде:

Кратковременност на построенията при мегалидея за древност. Неспособност за преоформяне на кое да е значимо наследство на миналото в проект. Всякакви преходности и временности се лансират като облигатни, а ресурсът на българската вечност се оказва запечатан.

Нещо много страшно и непреодолимо:

Корупционната несъстоятелност на политическото.

Както и, ох, аман, аман:

Несъстоятелността на концепта за европейско. И двете се оказват спекуларни величини. Западната мисловност и изкуство, трябва да отбележим, поддържат сложни и фантасмагорични конструкции, за да се съзерцава нещо безискусно просто, ала неуловимо и недоставимо с натиск. Тук усилия се прахосват да се зачудим на построението, превръщащо се в лабиринт, в който непременно да се загубим, наместо да възмогнем внезапно съзерцание на неуловимото. И политическото се оказва лабиринт, в който нищо не може да се съзерцава.

Следва, простете:

Пренебрежението към вещното при имитативно развити метафизични нагласи. Зле разбран снобизъм. Това не било онова. Вещното какво било в „държавата на духа”! Спиритуализъм и суеверие…

В лествицата на греховете много злокобно е:

Периферизирането на естетическото като същностно метафизична дейност. То се оказва винаги гарнитура, украса и е „за разкош” там, гдето съзерцанието няма стойност, а обскурното не вълнува, Липса на усет за илюзорно-измамното, убегливото, повърхнинното, заблудното, тромпльойното дори, за иззетото от илюзията на достоверността, даващо се в поредица от пренагласявания, от предприетата дезинфекция на странното, което не е самотно, а в което владее липсата на всеобщото като свързваща връзка към него, от това, че опустошаване, разруха, самоопепеляване и нищеене е немислимо да се мислят като сърцевина. Неподдаването на фасцинозума на естетическото като същностно метафизическа дейност. Разбира се, всеобща съвременна тенденция е анестезията на болезненото. Борави се само с обезопасени ерзаци.

Много актуални и шикарни грехове:

Биг-брадърната обсебеност от чуждия поглед.

А също и:

Толерирането на инфантилизма. Вечен екзерсис.

Окайна е и:

Липсата на усет за мащаб. Не нещо малко, но добре поддържано, а гигантическо и което подлежи на запустение.

Един демократичен грях:

Склонността към постоянно и в крайна сметка безплодно алтериране. При това при девалвирал концепт за другост.

Последствията:

Разхитителност и всепоядност. Всичко се приема временно при едно условие – да не се засегне болезнената тема за липсващата традиция. Това минава за свобода. Равноредно и обезопасено всепосягане към всевъзможни мисловни построения без екзистенциално основание и нагласа. Бидейки безблагодарна, защото подобава мисълта да се отблагодари на своя предмет, тази нагласа се увенчава с особен вид безрадостност, хербаризирала куп културни занимания. Интензификациите и оптиките на окцидента са за екстаз, не за мъртвина, която всякак ни е в кърпа вързана. Както впрочем и екстазът, чието протежение следва покорно да се съставлява и изстоява търпеливо във всякоя точка и туй е то, человечята съдба. В неизбежна, ала единствено уместна тавтология…

Липсваща невинност на погледа. Липсващо Belvedere.

Фарисейщина. Всяческо избягване на екзистенциалното основание.

Така нашенското се оказва сурогатна величина на гузността. Това не е онова, което е, а онова, което остава, когато решим какво няма да го бъде, поради раздразнителност, докачение, сръдливост и инат.

Незаплатени с кръв свобода, демокрация, вяра, дори и… литература. Оттук бързина на обезсмисляне, която наподобява разрушително природно бедствие. Дотам са я докарали с оестествяването на неестественото… Не обезсмисляне, открояващо ценността на друго и от което лъха пръвна свежест, а уронване на всичкото и вяла задръстня на разронени в нищожност, боклукчиви останки. Никаква дързост.

Нормализиране на мизерията. Поради недовиждане на благосъстоянието под носа ти.

Богомилско неразпознаване на богоявлението. Богоявление, не мемориално, не и месианистично-профетично, а в напасване на времената в пунктума на настоящето.

Липса на ритуал като животворене на символичните връзки, в което човешкото подлежи на внезапна трансформа и обожание.

Липсваща интуиция за грях. Как да обезискусим нашата изкусност. Как да я върнем обратно в природата и да я почерпим оттам като въздаяние.

Може и да не съм особено систематичен, но амбицията ми винаги е била да бъда сюпрематичен. В тази връзка ми е любопитно как българите правят секс - може би не правят, а узнават, че са правили, от жълтата преса и се възбуждат от описани в чуждост обстоятелства. А трябва да добавим, че имат свойството да превръщат кажи-речи всичкото в чуждо обстоятелство, напоено, направо сиропирано в интимитет. Вероятно социалното облобизание и слуз са единствена сладострастна възможност тъдява.

Любомир Милчев Dandy
Тема № - 20 Коментар № - 1826 Любомир Милчев - 2010-02-15 18:47:07

“Във времето на озападняването и бързата модернизация, основният въпрос – не само за турската литература, но и за всички литератури извън Запада – е свързан с трудността да се описват мечтите за утре с цветовете от днес, да се мечтае за една модерна страна с модерни ценности, като същевременно се приемат удоволствията на ежедневната традиция.”, казва Орхан Памук в своето есе “Моята турска библиотека“ (Много хубаво есе, Крадла). И сякаш го казва за да влезе в нашия разговор и да ни подсети, че се налага да бъдем по-смели в мечтите си, да не се чувстваме малоценни, а да открием това, което сме, правейки го сега и тук, където се намираме - до “удоволствията на ежедневната традиция“, сиреч, където се чувства топлина.

Всяка традиционна култура по някакъв много свой собствен начин е топла, дори културата на ескимосите, там горе на север, се прави като култура, която да е топла, ала не всеки който ходи на гости на ескимосите го възприема и живее така. За мене топлина е човещина на ниво: всички ние като човешки същества видяни не някъде там от горе, не от долу, не от страни, а от единственото място, където няма място за малоценност, където се чувстваме добре както със себе си, така и с другите. Едно естествено място, макар да е както реално така и въобразено, построено от нашата култура от вчера и днес, но едно място така специално, че не знам как да го назова. Може би за това е така трудно да бъде намерено, видяно, разбрано, живяно...
Тема № - 20 Коментар № - 1823 Анета де ла Мар - 2010-02-15 15:57:00
Поздравявам ви с "Моята турска библиотека" на Орхан Памук

http://www.librev.com/index.php/bg/arts/literature/461-2009-06-15-15-10-19
Тема № - 20 Коментар № - 1817 Kradla - 2010-02-15 00:08:29
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116170

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128210

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20242

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32837

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134467

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94643

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29244

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17893

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181019

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60900

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA