БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЕРОС ТИРАН или За любовното прекаляване и пораждането на идентичности
Прочит на Еврипидовата трагедия “Иполит”

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Срещам се с Х. Поради скорошен инцидент и последвала го раздяла разговаряме за отношенията ни. Търсим изясняване и опитваме по най-прекия път да изкажем истината какви сме. Не се получава, бавим се, разговорът се разсейва и удължава. Лесно откриваме нови теми, развиваме ги донякъде, после ги изоставяме и се връщаме на основния въпрос – доколко сме сами по себе си, при условие че искаме да сме едно, – чиято важност в един случай драматично подчертаваме с издигане на глас, влизайки в кресчендото на изказваните принципи, в друг, когато си припомняме обща случка, сякаш напълно забравяме, умилявайки се и потискайки за момент думите в плътна прегръдка и целуване. И дали от редуването на лирични и прозаични настроения, дали от съпротивата да говорим постоянно в равен тон, дали от изстрелването на късите, наострени истини на емоцията при приближаването на телата ни, дали от успокояването, че се намираме в стереотипа на каращите се влюбени, не достигаме до решение за събиране или раздяла. Х постепенно се свива, умълчава и прибира принципите си. Аз още малко разпъвам своите и настоявам над тях, но като не срещам отражение в ответната истина, губя желание да споря, позамлъквам, после заговарям по-продължително и свързано за други неща. Изреченията ми стават по-обстоятелствени, плъзват се от височината на твърдите различавания към привидно ниското на сходствата и вероятностите. Успоредно с това насочвам вниманието ни от търсената спряна ситуация в отношенията – ситуация без никакви обстоятелства и нюанси – към подвижния и смесен ред около нас. Така истината на принципите се заменя в разговора ни от истината на преливащите едно в друго вътрешно и външно, правилно и неправилно, вярно и невярно. Усещам одобрението на Х в начина, по който наглася лицето си, разтворено и отпуснато, под светлината от отражението на отворения до нас прозорец, в мекотата, с която се сгушва и оплита около рамото ми, в нежното упорстване на гласа, с който ми казва на няколко пъти, че много лесно прекалявам.

По-късно се замислям върху изречението на Х, което не ме оставя. Защо прекалявам така лесно, когато съм влюбен? Кое поражда тираничния бяс, с който се опитвам да овладея любимия човек и заедно с това да запазя себе си по-малко завладян от него? От една страна, знам, че Х чисто и просто изпитва радост от констатирането. От друга страна, се досещам, че в тази радост се преплитат по сложен начин по-дълбоки и по-общи нагласи: тя иска да вижда в степента, в която прекалявам, верен знак за степента на чувството, което изпитвам към нея, но и знак, че щом така ожесточено споря за това какви сме и как трябва да живеем, непряко признавам правото й да бъде личност и да притежава своя истина. Пренасям това предположение върху себе си и си отговарям така на въпроса за прекаляването: прекалявам, може би поради това, че виждам и усещам в любовта мощен източник за пораждане на идентичност – мощен, защото, поставяйки на изпитание границите ми на отделен човек, любовта същевременно се опитва да ги запази и разшири, като представя това, което желая да съм, изцяло чрез болезнения копнеж по другия, който не съм, и същевременно чрез някаква истина, която, за да го спечеля и подчиня, трябва да наложа на мястото на неговата.

Та според това разбиране любовното прекаляване се състои, струва ми се, от две движения: движение на свиване и изтъняване на идентичността, породено от страданието по невъзможността да стана като любимия човек, и ответно движение на нейното разгръщане и усилване, породено от грижата да се преборя за монопол над начина, по който обектът на моята любов мисли, говори, чувства и действа. Другояче казано, неумереното поведение на влюбения сякаш се задейства и поддържа от особеното смесване между логиката на театралното пораженство и логиката на учителския оптимизъм: като не мога да стана онзи, когото желая, ще направя от него себе си.

2. Чета трагедията “Иполит” на Еврипид, потопен в желанието да разбера повече как тези две движения се отнасят едно към друго.

Иполит, син на цар Тезей, прекалява с почитането на Артемида и следващото от девствеността, символизирана от нея, непочитане на Афродита, срещу която още с появяването си на сцената започва да реди софизми, най-блестящият и най-обидният между които този, че не го е грижа за божество, на което хората се дивят на тъмно (ст. 106). Афродита, богиня с много силна идентичност, е засегната от пренебрежението и обидите на младия мъж. Затова е намислила план, предаден подробно от самата нея в началото на трагедията, според който ще погуби Иполит, като накара мащехата му Федра да се влюби в него. Когато Федра се представя – първо чрез думите на хора, а после и сама – виждаме, че планът на Афродита е задействан с пълна сила. Царицата страда поради любовта, която изпитва, и текстът на трагедията отделя немалко място, за да ни опише нейното състояние: не става от леглото, лежи с покрита глава, омаломощава дни наред тялото си с будуване и глад (ст. 131-140), така че се нуждае от подкрепа, за да стои на крака и да се движи (ст. 198-202), впуска се във виденията, че е поклонничка на Артемида, че отдъхва край изворите и по поляните, по които Иполит бере цветя за богинята, че ловува заедно с дружината му по планините (ст. 208-211; 215-222), после със същата болестна енергия се вкопчва в убеждението, че върши нещо срамно, изходът от което е смъртта, междувременно загубва разумната си преценка и споделя на своята дойка името на онзи, поради когото се измъчва (ст. 351-352). Нещастието, което се стоварва върху нея след това, е пълно: дойката й на своя глава открива на Иполит, че Федра е влюбена в него; той отхвърля разгневен домогването; за да запази поне донякъде пред Тезей честта си и тази на своите деца, на Федра не й остава друго, освен да се самоубие, но освен това в писмо наклеветява Иполит, че се е опитал насила да се свърже с нея. Правейки това, тя вярва, че му дава урок по смиряване и разумност (ст. 729-731), докато в действителност само втвърдява възгледа му, че жените са голямо зло (ст. 616-668), и ускорява неговата гибел, вече замислена от Афродита. Изпъден от дома и проклет от разгневения Тезей със смъртоносна клетва в Посейдон, когото царят счита за свой баща, Иполит умира наранен под ударите на конете си, подплашени от морско чудовище, което богът е изпратил срещу тях. Трагедията все пак завършва и с малко добро на фона на всички разрушени поради неумереностите на Иполит и Федра човешки свързаности: Артемида, която се появява в края, за да се прости с издъхващия Иполит, урежда помиряването му с Тезей и учредява в негова памет култ, в който младите момичета, преди да встъпят в брак, ще му посвещават косите си с оплакване на девствеността, която следва да загубят (ст. 1425-1427).

Сюжетът на трагедията не може да се развие до щастлив край – постигнато любовно свързване между Федра и Иполит или отърваване на Федра от страстта й. Първото е невъзможно, защото обиквайки Иполит, Федра е обикнала не само това, което не може да бъде, ако желае да остане такава, каквато очевидно се гордее, че е – съпруга на прочутия герой Тезей и поради това доведена майка на Иполит, но и това в човешкия живот – сексуалното въздържание – което влиза в противоречие с цененето на самата любовна страст. Оттук и тежестта на страданието, което я сполита. Но поставяйки под въпрос нейната идентичност, в същото време то я усилва, като замества единия традиционен за свободната жена от онази епоха източник на идентифициране – семейството на съпруга, с другия – семейството на бащата и майката. Това заместване обаче на свой ред също попречва на Федра да прекрати любовта си към Иполит. Защото гибелното любовно прекаляване, което й се случва, вече се е случвало, както си припомня в един от разговорите с дойката (ст. 337-341), по сходен начин на нейната майка Пасифая, наказана от Афродита със страст към бика, който Посейдон изпратил в знак, че признава властта на нейния съпруг Минос, а също и на сестра й Ариадна, в която се влюбил Дионис. Така, свързана чрез нещастието си по-тясно със своя род, Федра се явява свързана и с типичните за тази общност действия и претърпявания, които и поради повторителността във времето, и поради намесените в тях божествени сили придобиват облика на по-цялостна истина и на житейски принцип; който изглежда още по-верен, тъй като се оглежда и сблъсква в житейския принцип, представен от Иполит, на свой ред повтарящ чрез начина си на живот и свързаността с Артемида типичното за рода на своята майка, амазонката Иполита, странене от любовните отношения и ценене на живота в дивото пространство и перифериите на полиса.

3. Според сюжета на трагедията истината, представлявана в божествен план от Афродита, а в човешки от Федра, не може да се преплете с истината, представлявана от Артемида и Иполит; двата принципа на живот не могат да се срещнат и помирят в трети – както и двете богини, обяснява Артемида в края на трагедията (ст. 1328-1330), избягват взаимно да се бъркат в работите си, подчинявайки се на установения в това божествен обичай. Същевременно обаче текстът на трагедията сякаш не прави постоянно разлика по отношение на смисъла между страстта на Федра и страстта на Иполит: макар и с толкова различен обект, и двете са крайности, изпълващи изцяло идентичността на тези, които ги проявяват, и поради особената сладост от това изпълване – сладост дори в моментите на възможно или настоящо страдание – водещи неудържимо към нещастие. Затова един от най-убедителните общи символи на трагедията е възпетият от хора Ерос, бог тиран (Eros tyrannos, ст. 525-542), който самоволно решава дали да пусне само няколко капки желание в очите на хората и малко очарование в душите им, или като ги потопи неумерено в страстта по нещо и някого, да ги съсипе и унищожи напълно.
 
Текстът на “Иполит” обаче не стои изцяло зад твърдението за неуправляемостта на Ерос и символизираната от него невъзможност за диалог на воюващите принципи и получаване на по-умерена истина. От една страна, дадено ни е пряко предписание за справяне с прекаляването: прагматично настроената дойка на Федра казва (ст. 253-257), че хората не трябва да се привързват до мозъка на костите си, ами обичта им да прилича на нещо като овладяно дишане – да умеят свободно да изтласкват и привличат към гърдите си това, към което изпитват желание. От друга страна, разбирането, че принципите и истините са винаги смесено, а не чисто проявени в действителността, е заложено имплицитно и на нивото на основните значения, с които работи текстът на трагедията, и на нивото на неговата композиция, и на нивото на стила му. Първо, на нивото на значенията чрез това, че основните думи, с които героите наричат своите и чуждите поведения, за да се различат едни от други, имат подвижен и многопластов смисъл, който позволява създадената чрез отделната фраза разлика да се стопи лесно в по-дългия поток на речта. Така например и Федра, и Иполит, за да се различат един от друг, наричат себе си чисти и неопетнени (hagnoi), като тя има предвид това, че въпреки пожелаването на своя доведен син, не е имала телесно отношение с него (напр. ст. 317) и не е нарушила брачната си вярност спрямо Тезей, а той това, че като поклонник на Артемида изобщо се грижи да запази девствеността си (напр. ст. 1003); и понеже всеки от двамата мисли с различен смисъл за чистотата на другия, всеки от тях много убедено смята, че на другия трябва да бъде даден урок по разумност (sophronein, ст. 667; 731) – настояване, осмислено по друг начин от боговете, които виждат и Федра, и Иполит като не съвсем чисти поради неумереността им и по тази причина като заслужаващи еднакво наказание.

На нивото на композицията разкриването на многото пластове на смисъла се осъществява с отваряне на следващи епизоди, в които доизясняването на нещо поражда нов набор от въпроси и проблеми, а с него и един вид скрито опровергаване на онзи, който желае, като пусне в ход своята истина, да надделее над всички останали истини в ситуацията и сякаш да замрази нейното време. Така трагедията, която постоянно се занимава с липсата на компромиси у своите герои, показва, че те така или иначе се случват, че истините, колкото и да биват изправяни, устоявани и противопоставяни, се оплитат една в друга и от обратното движение на разплитане пораждат нови ситуации и с тях нови разкази: Федра, влюбена безкомпромисно силно в Иполит, намира все пак пролука в страстта си и го наклеветява, с което добавя към разказа за нейното нещастие разказа за раздора между Тезей и Иполит; той пък, макар и толкова възмутен от това, което му е разкрила дойката, та я заплашва, че само на думи се е заклел пред нея да мълчи, докато сърцето му не е обвързано с такова обещание (ст. 612), все пак не нарушава клетвата си и не разкрива на Тезей какво се е случило, дори и когато той го проклина и изпъжда.

Най-сетне, на нивото на речта преливането на смислите и умножаването на ситуациите се моделира като редуване на различни стилове на говорене, съответно и на различни субективни интонации, като по този начин през целия текст се поддържа усещането, че истинността на казваното от героите е всъщност по-сложна и нюансирана поради залепената за нея друга истина на начина, по който те се изказват, особено пък когато той ясно се разпознава като краен. Когато например в ст. 209-211, 215-222, 228-231 Федра говори емоционално напрегнато, образно и някак неправилно, тъй като употребява някои форми на дорийския диалект, необичаен за диалозите в трагедията, към прекия смисъл на съобщението, вложен в нейните фрази – че иска да я отведат там, където прекарва времето си Иполит – се добавя и нещо като коментар, с който се намеква и за нейното душевно страдание, пораждащо нереални видения, и за стихията на любовта, сама по себе си красива, но и разкрасяваща това, което виждаме. В друг един случай, реторически издържаните слова, с които Иполит отговаря на обвиненията на баща си, както и проявеното от него хладнокръвие в ситуация, в която катастрофата е налице, разгневяват още повече Тезей, който, като свързва това поведение на сина си с немалко будещите подозрение други негови занимания, тутакси ликвидира възможността за оправдаване и намиране на друга истина и бърза да се укрепи зад разбирането, че Иполит просто му прави магии и поругава бащиния му и царски авторитет (ст. 1038-1040).

4. Несъзнателно може би искаме любовните ни прекалявания да завършват по начина, по който завършва известното прекаляване на Вертер – с пълното му потапяне в Лоте, след което вече няма какво повече да се направи или каже. Но пък последните страници в романа на Гьоте, който прочитам успоредно с “Иполит”, са много трудно поносими. Навярно не толкова поради лошото чувство от самоубийството на Вертер, грозно с петната от съмнителното недоглеждане на Лоте и Алберт, колкото поради силното отблъскване от идеята, че движенията на идентичността ни, глезенето на тирана Ерос, което всъщност толкова ценим, понеже ценим промяната и волята да я постигнем с оглед на изцяло наша истина, могат да бъдат спрени. Затова и някак по-верен и човешки ми се струва финалът на “Иполит”, в който Артемида обещава, че ще отмъсти за смъртта на своя любимец, като покоси със стрелите си някой от любимците на Афродита (ст. 1420-1422). Сега идентичността на Артемида е намалена и от движението към изпълване ще се породи нова история.


Изображение: Паул Клее, “Прегръдка”, 1939 г., частна колекция в Хановер.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Простете ми за упорството. Стремежът ми е да обсъдим колкото се може по-внимателно онова, за което говорим. Радвам се, че това се получава. Не са много местата, където, както в нашия форум, такова нещо може да стане.

Разбира се, че, както твърдите, проф. Богданов, музиката е пълно организирано време. Аз също се стремя към постигането на реалността. Самият факт обаче, че я обсъждаме, говори за това, че тя е проблем. Проблем по-скоро на говоренето, на познанието, а не на самата нея. На познаващото говорене, а не на чувстващото и усещащото. Защото иначе ние спокойно си съществуваме в реалността. Познанието за реалността и самата реалност трудно се събират.

Напълно приемам точните бележки на DeKarabah за средновковната музика и фолклора. Там словото е освободено от своите познавателни, представящи измерения и има плътността на музикалния тон, плътността на протичащата реалност. Затова през ХХ в., а и днес, композитори като Стравински пишат музика на мъртви или малко разпространени езици. Когато не разбираш езика, той ти дава достъп до своята красота, която ни очарова у непознатите на улицата. Защо сме толкова учтиви с непознатите? Защото просто не ги познаваме. Този изплъзващ се от познанието уют е и реалността.
Тема № - 44 Коментар № - 4894 Морис Фадел - 2011-07-07 08:37:46
Тъкмо тръгнах да пиша коментар на DeKarabah и се появи Лелята на Сократ. Затова сега ги събирам заедно двамата в този кратък общ коментар, за да им благодаря от сърце за хубавите думи, а утре ще пиша по същество.

DeKarabah, аз също много харесвам коментарите ти, винаги се появяват, когато напълно съм изгубила ‘идентичност’, и дори тези дни около писането за култа на Иполит си мислех в знак на протест да напиша една възхвална ода за любовта на Федра, повлияна от твоите стихове.

Не зная дали и други усещат, но в тази сесия на форума постоянно имам чувството, че трагедията на Еврипид се съживява и при нас, като по силата на някакво предсказание от рода на ...

"...и нека текстът се събуди....
героите да оживеят
след много хиляди години...
и хорът нека да запее...
... и в тъмната му монодия
да видят старата магия..."

Създават се сходни ситуации и дори песента, с която ви поздравих днес, прилича на сюжета на "Иполит". Слава Богу, че вчера, докато четох текста на професор Богданов, разбрах трагедията като нещо съвсем друго и в много по-голяма степен способна да пренася модели.

За коментара на Леля - нямам думи. Тя наистина всеки ден отсичаше, че никаква любов нямало в "Иполит" и казваше на Влади "Е, щом е имал неуспешен брак Еврипид, това вече обяснява всичко в текста!". А вчера вече достигна до крайност с въпроса "А ти само лошите ли обичаш - Ксеркс, Алкивиад...", наложи се да и цитирам как Сократ казва на Алкивиад: “Моята любов е като щъркелче, излюпила твоята малка крилата любов...” – напразно, защото след това тя вече ме попита: "Ти кой искаш да бъдеш Сократ или Алкивиад?" - и когато от кротка скромност казах: "Алкивиад" - тя се разсмя победоносно и допълни "За да правиш секс със Сократ, нали, тя и Федра е искала само това от Иполит!".

За мен всичките тези разговори, дори когато те са войни са много важни за разбирането на текстовете и не само на текстовете. Безкрайно се радвам, че Леля написа, защото ми липсваше нейната свобода, дългите коментари и песните й. Както ми липсваше и говоренето на професор Богданов през миналите дни.

Пак ще чета “Иполит”. Но ме е страх да го започна, само проверявам - на коя реплика влиза хорът; кога хорът стои неподвижен и мълчи; какво започва да се пее след мълчанията; кой ще плаче заедно с хора; как се преплитат строфите на хора на ловците и строфите на хора на трезенките; каква е едногласната песен в монодията...

DeKarabah, аз пък съм ги виждала мечките с мечкарите – пред ЦУМ!
Тема № - 44 Коментар № - 4892 vesselina vassileva - 2011-07-07 03:03:20
Не писах коментари в тази сесия. Съвсем съзнателно се възпирах. Още преди професор Богданов да напише онова знаменито „Разбирате, мили форумци, в каква външна ситуация попаднахте.”, ми беше ясно, че не е моя работа да казвам на Георги кое как е или трябва да е в неговия живот и личен възглед за неговия живот. Това, към което той ни изкушаваше да се включим, за мен бе прекалено външна ситуация, а и аз самата не съм чак толкова недискретна. Не искам да кажа, че участвалите са били недискретни – напротив. Аз нямам вашите умения да бъда толкова дискретна в такива сложни ситуации и през цялото време се опитвах да се уча на онова „по-меко говорене” на професор Богданов, което да е все пак и казване, и което ми е толкова трудно да усвоявам. Получих множество прекрасни примери – благодаря на всички форумци за написаното и за уроците!

Въпреки това, ситуациите в сесията ме засегнаха, понеже засегнаха моята приятелка Веселина, която обичам и не мога да гледам объркана, а още по-малко – подвеждана. А може да ме засягат и заради други засегнати – не зная дали сред лицата „Х-икс” на Георги не са засегнати и други мои приятели.

От една страна можеше да бъде очаквана първоначалната реакция на Веси да харесва Федра и написаното от Георги за „Иполит”, защото тя от самото начало си харесваше все такива, като Алкивиад и Ксеркс. От самото начало на форума (още преди да ми признае под натиск, че тя прави Крадла) ние с нея спорим във форума за тях и за това, какво е любовта. От самото начало ми беше пределно ясно, че причината е в това, за което вчера писа професор Богданов – „В повечето случаи това, което нещо е, се обърква с онова, което трябва да бъде. При това без да е изяснено какво е. Объркването на едното с другото е всъщност самото му обсъждане. Оттук и лошото настроение, че то не е това, което трябва да бъде, нищо, че не е ни ясно какво е. Която неяснота се облича и в обратното на идеалното - че нещото, което ни интересува, е лошо.”

Та, всеки път, когато можех да заклещя Веси някъде, започвах да размахвам овнешките си рога над нейната глава и да викам „Не е любов това!”, „Федра не обича „Иполит! Тя само иска да прави секс с него! Сексът не е любов, нищо, че може да се прави и с любов!”, „Любовта не е да налагаш своята си истина на другия човек!”, „Кажи ми ти какво наричате с Георги любов – премерена любов=бой с камшици, а прекалена любов=заколване”? „Ти щастлива ли си, с любовта на стотиците, които мечтаят да ти направят зло?” и т.н. Най-често повтарях „Няма любов в „Иполит”! Това е гадна трагедия. Не че трагедията въобще може да бъде хубава, ама тая е прекалено гадна, си мислех - Еврипид се е изложил и той веднъж (два пъти с тази трагедия).

Слава на Бога, че Веси ми е приятелка, и явно не е да не ме обича и тя, защото най-накрая обърна внимание на боденето с рогата и ме чу. Чула е и професор Богданов, който по неговия си скорпионски начин също я набоде. Чула е, за да спре и да се зачете в текста на „Иполит”, без да се подвежда от думата „любов” която Георги е употребил, за да нарече с нея едни съвсем нелюбовни неща, и е намерила истинско любовно нещо. В оригиналния текст то не е любовта-ерос-секс, а любовта-филиа-приятелство. Ето, че когато се разбира какво е любов, може да се разпознае и в превод, и когато е означена със същата дума като любовта-секс.

Благодаря на Веси, не само че ме чу, но и че намери любовта в „Иполит”, каквато аз твърдях (без да съм чела добре), че няма! Благодаря, че ми реабилитира Еврипид, който беше започнал, за моя мъка, стремително да ми пада в очите след тия сесии за „Иполит”, в които Георги е бил успял по някакъв начин дори и на мен да въздейства. На мен ми беше ясно, че девствеността не значи непременно отказ от любов, че в случая Иполит обича Артемида, но не знаех, че в текста си е казано направо от Артемида, че и тя го обича, при това толкова хубаво (имам на разположение само един лош руски превод и дори не исках да чета внимателно). Това наблюдение обяснява чудесно защо Иполит има култ – защото (съвсем като християнски мъченик) е пострадал и загубил живота си, заради любовта си към своето божество (в случая – богиня), останал е верен на Артемида (и на техния общ свят) до смърт. Вероятно заради такива силни моменти, които са съществени и за християнството, християните са запазили чрез преписване сравнително доста Еврипидови трагедии.

Сега мога и да кажа, онова, което само на Веси повтарях, и което се оказа написано от Еврипид: “Сега като умра вече няма да имаш ни ловец, ни верен роб”. Да, любовта е подчинение, но не аз да подчинявам когото казвам, че обичам, а аз да се подчиня (поне в някаква степен) на когото казвам, че обичам. При това подчинението от любов е наистина от любов, когато се прави с желание, радост и удоволствие. Прекаляването в любовта е, когато напълно се загуби всякакъв разум, преценка за справедливост и добро, и се подчиняваме на този, когото обичаме дори за да вършим по негово настояване зло (на себе си, на него, на други хора). Затова именно, за управляващите нещо (държава общност, фирма) не е добре да се влюбват прекалено, даже по-добре (ако е възможно) никак, или поне не повече от леко изразено приятелство (ама много малко), защото ако се стигне до там да започнат да изпълняват прищевките на някой злобар или неразумник, отишла им е на кино и държавата, и общността, и предприятието, и те самите. С което напълно се съгласявам с Дмитрий. Напълно се съгласявам и с метафората за „третото тяло”, което любовта създава без да погубва идентичностите на обичащите се, въведена от Анета. Напълно се съгласявам и с Нинел, която каза, че няма лошо да се прекалява в любовта (стига само да не си директор и да прекалиш със секретарката си). В този смисъл много добре разбирам защо професор Богданов не бива да ни говори топло. Още от самото начало му казвах, да си ни говори колкото студено иска, само да не спира да ни говори.

Професор Богданов, не ни се ядосвайте много, когато казаното от Вас изглежда да увисва пред нас. Първо, в много случаи само така може да Ви изглежда на Вас, защото ние не винаги можем да изразим добре колко много НЕ е увиснало, понякога пък е по-добре да мълчим (както сега аз трябваше да мълча, ама не издържах). Другата причина да не ни се ядосвате0, и да продължавате да бъдете търпелив с нас е, че разбирането е трудно-неравно-объркано-сложно нещо, и когато човек се учи, често се налага много пъти да му повтарят докато се налучка синхрона на инструмент и момент, който да завърти зъбците на разбирането. Ние сме много и различни хора, не може да се намери само една реч, която да подхожда на типа разбиране на всички едновременно. Това е драмата на учителя, че все трябва да повтаря и повтаря, а отсреща не винаги разбират веднага. Затова пък, когато разбирането се случи, празникът е голям.

Ей на, като един от моите празници сега – Веси разбра какво наричам любов, разбра, че и за нея това е било любовта и вече няма да я бърка с онези неща, които други наричат със същата дума (като Алкивиад и Ксеркс, колкото да настоява, че са й любими)!

И Вие, професор Богданов ми направихте напълно неочакван празник с това, което казахте на Морис – „А аз да ви кажа истината за това се боря - да има реалност и без музика, и без литература, и изобщо без нищо.” Морис сигурно е ошашавен (а може и да не е), пък аз подскачам от радост – ами това е божествена реалност, като „божествена” не го употребявам метафорично, а имам пред вид „реалността на бог/богове”. Първо си помислих това. А после се сетих, че аз също имам такава реалност, така си живея и когато не слушам музика или чета – това е същото като моето практическо „смислено всекидневие”. И значи – не е божествено :-(. Но пак е празнично! :-)

Превод на горенаписаното с друга реалност - една песен, която (много преди да се случи всичко тук) преведох за рождения ден на Веси. Но аз всъщност винаги превеждам за Форума.

http://youtu.be/FUjcnSXWUxQ

Принцеса
Текст, музика, изпълнение – Сократис Маламас

Едно искам - друго правя,
как да ти го кажа – не знам.
Мислех, че с времето
ще се превъзпитам.
Безценен дар е
да промениш характера си.
Напразно правиш сметки,
напразно си добър-правилен насила.

Вън духа вятър,
както и в мен (духа),
вътре в тази къща,
принцесо моя,
светлината ти и светлината
танцуват около нас.
Невероятен е човекът
и нашият характер!

Едно искам, друго правя
и дотук я докарах –
криви грешки и страсти-страдания
ме направиха добър-правилен.
На зазоряване по пътя
хвърлям въдици -
улавям себе си
и си губя ума.

Вън духа вятър,
както и в мен (духа),
вътре в тази къща,
принцесо моя,
светлината ти и светлината
танцуват около нас.
Невероятен е човекът
и нашият характер!

ПП:, Абе, Веси, аз да не би да съм леля на този, а не на онзи Сократ?
Тема № - 44 Коментар № - 4890 Лелята на Сократ - 2011-07-06 23:50:42
Допълвам нещо по темата за идентичността на Иполит.

Проф. Богданов подчерта преди няколко дни един от най-важните елементи, съставляващи идентичността на Иполит – това, че той е поклонник на Артемида и затова тясно свързан с лова. Обаче тази идентичност, която Иполит твърдо пази през цялата трагедия, е в особено отношение с някои от другите характерни черти на живота, който младият мъж води. Първата е, че, изглежда, следва учението на орфиците и по тази причина не яде месна храна (ст. 952-954) – нещо съвсем необичайно за ловец; най-добрите ловци според гръцките митове, кентаврите, даже ядат месото сурово (напр. Аполодор, “Митологическа библиотека”, II, 5, 4 Wagner). Втората е, че се занимава страстно с конни състезания и очевидно иска да се прочуе изобщо пред елините с това умение (пряко казано от него в ст. 1015-1017); следователно иска и да бъде отличен пред погледа на всички – поведение, също необичайно за ловеца, чиято основна цел, обратно, е да остане скрит. И третата черта, Иполит говори най-софистицирано от всички персонажи в тази трагедия на Еврипид, което издава, че прекарва немалко време и по палестрите, в самия център на полисния живот (вж. в ст. 1038-1040 забележката на Тезей след едно от дългите слова на Иполит).

Като имаме предвид тези несъответствия, редно е да се попитаме откъде тогава черпи силата си идентичността, свързана с Артемида и лова. От една страна, наследена е родово по майчина линия от амазонката Иполита. От друга страна, интегрирана е в другата основна идентичност на Иполит – тази на млад аристократ. Било е обичайно, поне в Атина и Спарта, за които имаме повече сведения, когато свободното знатно момче започне да съзрява, да бъде изпращано заедно със свои връстници за известно време в покрайнините на полиса (това са обичаите на ефебията в Атина и криптията в Спарта) – да пази неговите граници от врагове, да свикне на лишенията във военния живот, да кали тялото си, да развие у себе си ловкост и бързина, и най-вече и най-общо – да утвърди принадлежността си към полисното социално пространство, като се потопи за кратко, но цялостно в неговата противоположност. От тази гледна точка ловуването и другите изброени характеристики на живота, който Иполит води, по-скоро взаимно усилват своята ценност, отколкото да си противоречат.

Заслужава си обаче да се замислим и върху възможност, произтичаща от несъответствието между двете идентичности, което, тъй или иначе, не може да бъде напълно стопено; пък и няма как да бъде, след като в друго отношение – несъвместимостта между брака, изискван от полисната идентичност, и девствеността, изисквана от почитането на Артемида – то бива превърнато в източник на значими събития. Та въпросът е, дали пък в структурата на сюжета на “Иполит” не е вложена редом с други и по-общата структура на гръцкия (и по всяка вероятност по-древен индоевропейски) мит за ловеца, който с едно или друго прекомерно или несъответно действие предизвиква върху себе си гнева на своето божество-покровител? Иначе казано, дали Иполит не претърпява нещастие и поради това, че не е чак толкова отдаден на Артемида; че не може да отхвърли от себе си изцяло ценностите на полисния живот и да се посвети напълно на практиките, които тя символизира? Дали тя не се появява чак в края и по тази причина (освен споменатия от самата нея обичай за ненамеса на боговете във взаимните им работи), че не иска да защити своя фаворит, понеже във втората половина на трагедията той никак не прилича на неин поклонник?

Разбира се, подобно тълкуване би било съвсем условно и то няма друга цел, освен да покаже, че в идентичността на Иполит има повече пластове и че някои от тези пластове излизат начело за сметка на други. Много трудно е те да се разчетат отделно; много трудно е да се направи и приблизителна графика на динамиката в личността на героя; все пак обаче ми се струва, че Иполит е най-малко Иполит поклоник на Артемида и ловец в момента на раздора с Тезей и последвалото го напускане на Трезен. Защо? Първо, защото тъкмо в този момент, а не в по-ранен, Иполит използва своята блестяща реторика; второ, защото приема изгонването от полиса като възможно най-голямото човешко нещастие (вж. особено клетвата във финала на дългата му реч, ст. 1025-1031), което, в крайна сметка, не би било чак такова нещастие за човек, който цени това, да прекарва времето си в скитане по планините; трето, защото не нарушава клетвата си и не разкрива пред Тезей истината за страстта на Федра, зачитайки по този начин обичаите на обществото, от което с цялото си поведение иначе се отделя.

Колкото и умело да говори, Иполит не успява да убеди Тезей и бива изгонен от Трезен. Качва се на колесницата, препуска по морския бряг към Аргос, Посейдон праща чудовището, конете се подплашват, разрушават впряга, нараняват колесничаря, който се обръща към тях с думите (ст. 1240), че го убиват тези, които сам е хранил от ръката си.

Финалът на тази сцена напомня много за финала на един друг известен мит за ловец – мита за Актеон. Според една от най-ранните негови версии, предадена от Хезиод в загубената поема “Каталог на жените” (фр. 217А Merkelbach/West), Актеон се влюбил в Семела, негова леля и майка на Дионис, поискал да се ожени за нея и затова бил наказан от Артемида, която може би изпитала ревност, а може би била подтикната да стори това от друго божество. В друга версия на мита, по-известна благодарение на това, че Овидий я разработва цялостно в “Метаморфози” (III, 131 и сл.), Актеон видял гола къпещата се Артемида и бил наказан поради това прегрешение (обърнете внимание, че Иполит никога не е виждал Артемида, тя му се явява само като глас). Има и трета версия, спомената при Еврипид (“Вакханки”, ст. 337-340) и Диодор Сицилийски (“Историческа библиотека”, IV, 81, 4), според която Актеон се похвалил, че е по-добър ловец от Артемида. Доколкото е известно, и трите версии завършват по един и същ начин: по време на лов Актеон е преобразен от Артемида на елен и разкъсан от собствените си кучета, които не могат да разпознаят господаря си.

Чета още веднъж заключителната партия между Иполит и Артемида и търся някакъв белег за това, което предлагам – че Иполит е наказан не само поради гнева на Афродита, но и защото не е останал дотам верен на Артемида. Няма го в пряк текст и не може да го има. Артемида показва, че особено цени и обича Иполит; неговите болки пък се поуспокояват от гласа й. Но пък още в първата реплика на Артемида в диалога между двамата има едно двусмислено изречение, което показва, че Артемида е преценила поведението на Иполит във втората част на трагедията като не съвсем правилно. То гласи (ст. 1390): to d’eugenes se ton phrenon apolesen, погуби те благородството на твоя ум. Артемида има предвид това, дето Иполит е премълчал пред Тезей за страстта на Федра към него; но в репликата й има сякаш и известен укор, че Иполит е предпочел да действа в критичната ситуация като полисен човек, разчитащ повече на своята образована реч и изобщо на реда в цивилизованото пространство, отколкото на силата на своята покровителка ловджийка.
Тема № - 44 Коментар № - 4888 ГГ - 2011-07-06 23:07:45
Добра да е лятната ви вечер!
Изключително съм прояснен от „дългия текст” на уважаемата В.Василева. Покорно й благодаря за неговата интензивност и цялостност. Звучи ми красиво като Чайковски, романтично обладаващо като Вагнер и преобръщащо ключово като Шьонберг. С една дума, срива със замах мистиката около Ребро Адамово.
За последното, моля, да бъда приет в най-чисто и безкористно казване.
Желая й много такива текстове!
От друга страна, силно ми импонират категоричните и отворени в своето послание търсения и поанти на М. Фадел. Личностният ми експириънс се буди и заспива със сходни. Но ми се ще по кратък, дано и ясен начин, да кажа нещичко за въздействието на музиката. Някъде по-назад във форума, изглежда съвсем интуитивно и май не на място, бях включил нещо като, че „историята не познава много слепи поети след Омир, а не се е скъпила на невиждащи певци и музиканти”. Ето сега ми се пада случай да се опитам да изляза от тази неясна и не съвсем сигурна и за самия мен догадка.
Своя, неорганизирана в трайно премисляне, представа имам за аедството, за средновековното трубадурство, а за мечкадарските пения и песнопойките по българските панагири имам свеж детски спомен. Там, уважаеми Морис, поне в последното, имаше и стихотворение и музика. Е, музиката не беше кой знае какво. Прост съпровод на гъдулка. А и мечкадарят се кокореше – хем да не го цапне мечката, хем да не вземе да ухапе някой от вслушаната публика. Но се получаваше: народът умилено слушаше обикновено мъчително тъжната, сведена до оживяваща реалност история. Някои женици, а и пийнали мъже го докарваха до сълзи.
Ако питате мен – какво по-въздействащо изкуство? При това в двуединството на стихове и ритъм.
Иначе съм тотално съгласен, че музиката, от тамтамите до Шьонберг, ни обладава. Всекиго различно, в различните й идвания и завършености.
Самият аз танцувам или оставям сърцето се да танцува при почти всичко, което ме споходи като музика. Разбира се, с не едно изключение, по-точно, когато ми се провиди /или прочуе/, че това е определено лишен от литературност опит за музика.
Проточи се доста, а не излезе май ясно.
Приемете, че струната на гъдулката ми се е поизтрила
и поокъсала. Успех във Вашата музика!

Тема № - 44 Коментар № - 4887 DeKarabah - 2011-07-06 21:56:01
Леле, колко сте упорит, Морис. Но и аз съм упорит. Поне това приемете - за
музиката като пълно организирано време. Защото иначе излиза, че когато не слушате музика, няма никаква реалност. А аз да ви кажа истината за това се боря - да има реалност и без музика, и без литература, и изобщо без нищо. С пожелание за много хубави летни дни.
Тема № - 44 Коментар № - 4885 Bogdan Bogdanov - 2011-07-06 19:25:55
Вашата идея, проф. Богданов, за реалността като протичане много ми допада; тя отразява добре сложната неотделимост на минало, настояще и бъдеще, непрекъснатото преливане между първото, второто и третото. Но, когато се замисля за собственото си, бих казал дори за нашето, преживяване на времето, аз виждам какво от него, времето, ми е дадено: миналото и бъдещето. Настоящето някак ми убягва. Може би затова е станало толкова популярно Гьотевото "Миг поспри".

И аз, и Вие приемаме, че изкуството дава достъп до реалността като протичане, до която иначе по-трудно се домогваме. Вашата идея за изкуството като модел на реалност е убедителна. Приемам я, само че моделът е "модел на", т.е., все пак тук като че се настоява, че изкуството и реалността все пак са различни неща. Докато за мен те са едно и също; в този смисъл твърдя, че изкуството е фактично.

Това при литературата по-трудно се усеща заради алюзивния характер на много от текстовете, заради напъмнянето в тях, че те са насочени към среда извън себе си. При музиката обаче нещата са много по-ясни. Тя директно ме въвежда в действителност, която преди това не съм познавал. Така че тя като че е по-реална от литературата. Затова и толкова пряко въздейства върху тялото. Едно стихотворение не води до танц, но музиката го прави с голяма лекота.
Тема № - 44 Коментар № - 4884 Морис Фадел - 2011-07-06 16:05:17
Професор Богданов, грешката Ви е много хубава, а най-вероятно и вярна. Разбира се, че аз ще мога сама да извадя всички предикати, които е предала богинята на Иполит и които непременно са били и нещо друго, а след това, и друго. Вероятно ще мога да докажа и преминаването на Артемида в Афродита, случващо се уж в противоборство в божествения свят, както същото – в човешкия - се случва между Иполит и Федра. С лова – ще се справя лесно: в текста има един разговор, малко преди Иполит да умре казва на Артемида - “Сега като умра вече няма да имаш ни ловец, ни верен роб”, а тя му отвръща “Да, но ще умреш в моята любов!”. Култът към Иполит… и той така, най-вероятно, първо е бил култ на девствеността, но в последствие се е превърнал в култ към любовта.

Не се бях сетила като ГГ да сравнявам директно, от една страна, празника, на който се представя епиникия – своеобразен култ към победителя и от друга страна, култа към Иполит, но това е възможно, въпреки че победителят от епиникия е жив извън текста, а героят на трагедията (Иполит), извън текста, е бил вече умрял. Може би това се компенсира на сюжетно ниво, където – обратно – епиникият разказва за светове, вместо за действителности, т.е. за мъртвите, вместо за живия; докато трагедията разказва за действителности и превръща дори световете в действителности, защото трагедията е един такъв кръстопът, на който митологичното търпи силен натиск, а реторическият изказ води до трансформирането на устната словесност в писмена устност – и в самото развитие на това, което наричаме литература, а и метонимично - в самото представление, когато това, което публиката иска се поправя и изиграва непосредствено на сцената. Сравнението на епиникия и трагедията е възможно и защото както епиникият, така и трагедията извеждат навън – извънлитературата. Тази постоянна обмяна между литературното и нелитературното, от семантична гледна точка, е комуникацията, нещо което със същата цел, в трагедията се случва чрез обмяната на божественото и човешкото – “за да може да се дискутира”. Разполагането на общите елементи обаче – боговете, героите, родовете – в епиникия и в трагедията, макар и поставени по един и същи начин, към тях двата различни жанра се отнасят различно. В епиникия митологичното не се интерпретира, отварянето идва оттам, където е животът, докато в трагедията именно митологичното се интерпретира и променя - и в трагедията животът и благополучието, които са едно и също нещо – търпят крах, точно тогава, когато не се интерпретират и променят.

Празнуващите хора, сред които е и самият герой – победителят, правят бедния разказ за победителя богат. Ако наложим жанра на епиникия и жанра на трагедията ще се окаже, че този мърдащ образ, който в епиникия е победителят, по йерархия в трагедията трябва да е Иполит, но казваме, че Иполит е херос, Иполит е мъртъв – тогава каква би трябвало да е проекцията на победителя от епиникия в атическата трагедия… и дали това наистина все пак не е Иполит, но не онзи Иполит, който идва от далечното минало, не онзи, чийто култ е посветен геройски на девствеността – а другият Иполит, който 1. е силно интерпретиран митологичен образ, 2. се е идентифицирал с гледащата публика и носи нейните маркери, съответно и сам идентифициращ нея 3. Иполит, който позволява да бъде дискутиран и т.н. Истинският Иполит от трагедията не трябва ли също да е жив и да прави разказа – като победителя? Онова място и онзи начин, в който разказът за победителя се прави и става богат – как се поддържа през времената? Победителят, сякаш завинаги остава жив - защото неговият разказ би трябвало винаги да се променя.

Дали можем да оставим разказа за победителя беден - защо не, ако култът на Иполит е към девствеността - или трябва да търсим друг начин на свързване, за да дадем на бедния разказ онова, което спрямо текста се променя - живия победител? Но Иполит? Какво става при трагедията? Преди си мислех, че това е задача на публиката – и наистина е така, но самото участие на публиката е много любопитно. Най-общо казано излиза, че текстът е 1. Мъртвото, 2. Външното, 3. Непромяната, 4. Неблагополучието - и че текстът остава да бъде тези неща, докато не се свърже с живота, който е 1. Интерпретацията, 2. Вътрешното, 3. Промяната, 4. Благополучието. Може би някъде между тези два реда – този на текста и този на живота, скрито просиява пропорцията за създаване на модел за реалност?

Не съм съгласна с Георги, който казва, че култът към Иполит не подлежи на тълкуване, защото такъв култ вече било имало. Епиникият също си има победител, но текстът не го пее, а пее друго, нали. Култът към Иполит излиза извън текста на трагедията не такъв, какъвто е влязъл - а чрез онова не на място изречение, което казва, че песните, които ще се пеят, няма да позволят да остане безименна любовта на Федра към Иполит - култът към Иполит наистина става равен по функционалност на празника в чест на победителя. Самото сравнение на епиникия и на трагедията, в този случай, много хубаво показва движението на устността: Иполит в трагедията в никакъв случай не е Иполит от митологията, не е онзи херос, подкрепян от боговете, а благополучието му е възможността да живее – затова вече мъртвият Иполит бива отново съживен в трагедията, но той ще живее като се свързва, и ще живее чрез начина, по който го интерпретират – а него ще го интерпретират чрез песните за любовта на Федра.

В текста за жанра и сюжета на трагедията от „Мит и литература“ на професор Богданов, по който разчитам горните значения на текста на „Иполит“, е изведено функционалното понятие „претълкуване“. За него, по повод на двусъбитийната сюжетна схема в трагедията, се казва, че то убедително преобразува зададената от жанра възможност за ограничаване на наличната трагическа ситуация. Получава се така, че все едно трагедията сама работи срещу себе си (при положение, че мислим жанра на трагедията така, както го знаем ние). Претълкуването - освен на ниво начално пасивно събитие и събитие-резултат - се осъществява и на различни други равнища. Най-функциониращите, между които, са: 1. преминаването: богове (външна намеса спрямо героя, както в "Иполит" са Афродита и Артемида)/ пренасянето на теономията в човешкия свят (Иполит се означава чрез Артемида – това пренасяне позволява да се говори за неща, за които на ниво богове не би могло да се говори)/ пренасянето на причината за трагедията в противоположен индивидуален свят (такъв свят спрямо безлюбовността на Иполит се явява влюбената Федра); 2. Означаването на благополучието не като нещо специално, а просто като живеене (професор Богданов определя ‘благополучието-живеене’ като "подмолно противоречие" в трагедията - с право, защото по този начин възстановяването на изгубения ред ще трябва супер много да се доближи до действителния живот и до това, което се случва на тези, които са отвън текста).

Какво се получава? Отношението, в което влизат началното събитие и събитието-резултат, може да се интерпретира като отношение на загубване и възстановяване на реда, но също така означава и възстановяване на живота, защото благополучието в трагедията е живеенето. Началното събитие, което метафорично изразява загубването на живота и което поставя началото на трагическата ситуация се организира от текст, чрез мит, и съдържа всички фактори като богове, родове и външни за конкретния живот неща. Събитието-резултат има за цел да възстанови благополучието-живот, то работи върху текста (непроменимото), но то не се обвързва само с текста, в него участва и извънтекстовата действителност – била тя изкуствена като deus ex machina, реална като публиката или надвремева като устността.

Атическата трагедия се визуализира като сложен механизъм, в който човешкото претълкува божественото, съвременното претълкува миналото, животът претълкува текста. Благополучието-живот може да бъде възстановено или да не бъде възстановено, което от гледна точка на интерпретацията означава, че нещата могат да останат на ниво текстовост (непромяна), но могат и да отидат на ниво – живот (промяна); означава, че моделите могат да се покажат, но да не се достигне до реалността; че както любовта, която Ерос изпраща на хората, е нещо външно – така и текстът е нещо външно спрямо живота – и че именно животът, обръщайки се към тази външност, каквато е текстът (и любовта) може да направи от външното вътрешно. Така видях ролята на претълкуването, за което професор Богданов говори в „Мит и литература“.

Именно някъде по времето на Еврипид и атическата трагедия митичното започва да означава онова, за което професор Богданов говори в "Отделно и заедно" – в митологичното се отваря място, в което тогавашните хора, последващите хора, а и ние – можем да поставяме себе си като субекти; преобразуването “човешки-извънчовешки свят”, по силата на което се осъществява оцелостяването в традиционните митове се заменя от отношението "човешки - друг човешки свят"; митологичното започва да означава всяко опериране с два свята, независимо какви са те, и така - че смесването им да може да се прилага и за разбиране на друго.

Според мен, попадналото напълно не на място, казване "и винаги у девите ще има грижа да сътворяват песни за теб и няма, пропаднала безименна, да се премълчава любовта на Федра към теб" не е детайл, а – нагледен пример за първите прояви на т.нар. от професор Богданов - писмена устност.

Това преобразуване засяга сложно нещата, които – ВЪНШНИ СПРЯМО ЧОВЕКА, като любовта, чрез ВЪНШНИТЕ ЗА ТЕКСТА неща, като живота-реалност, трябва да бъдат превърнати във ВЪТРЕШНИ. Три различни парадигми, две от които работят със смисъла и вероятно обща трета – за значението. Така виждам и отношението между началното събитие и събитието-резултат, такова е и отношението между божественото и човешкото, между текста и живота, между Иполит и Федра. Това превръщане на външното във вътрешно го има дори на божествено ниво в отношението между Афродита и Артемида – в това, че Артемида взима Афродитин предикат и казва на умиращия Иполит: „ловът не е важен, важно е, че моята любов е за теб“. В едно по-ранно време същото нещо, но не чрез писмената устност, а чрез устната словесност, се маркира, например, в “Одисея” – правейки бедния разказ за любовта на Одисей и Пенелопа – богат, при това - за сметка на цял ред от божествени любови.

В друго по-късно време, т.е. – нашето, устността продължава да работи… и грешката с Афродита, появила се точно в онзи коментар, спокойно може да е пример за това.


С извинение за дългия текст и със специален поздрав -

http://vbox7.com/play:016d48d8
Тема № - 44 Коментар № - 4883 vesselina vassileva - 2011-07-06 12:13:58
Благодаря ви, Морис. Какво добавям към казаното от вас? Първо, че миналото, настоящото и бъдещото са трудно отделими, поради което и идеята за реалност има две значения – реалността като факт и синхронна даденост (вашето и изобщо обичайното значение) и реалността като протичане (значението, за което настоявам). Оттук и второто, че реалността като протичане щастливо свързва и показва прехождането от минало през настоящо към бъдеще. Изкуството моделира такава реалност. Такава реалност, сложно организирано протичащо време, е и радващият ви втори концерт за пиано на Чайковски.

Разбира се, че в него се представят чувства и настроения. Те обаче 1. се представят като протичащи в някакво следване и промени, и 2. могат да протекат и пак, и то не само като се чуе наново концертът на Чайковски, а и като чулият възстанови в себе си неговото протичане. Затова и казвам “модел”. Моделът е нещо преносимо, по което може да се моделира наново подобно организирано време-реалност.

Организирано с каква цел? За да се произведе по-организирано и по-съдържателно времево протичане от неорганизираното празно и хаотично, в което постоянно увисваме и поради което се спасяваме било в слабата съдържателност на обикновеното разговаряне с някого, било в една или друга по-силна. Ето в този случай вие се спасявате в концерта на Чайковски, а аз в тези дни - в операта “Орфей и Евридика” на Глук.

Подобно съдържателно време-реалност предлага и Еврипидовия “Иполит”. Не е без значение, че освен протичането на текста на много смислови нива, които са предмет на нашето обсъждане, “Иполит” е бил свързан с балетен и елементарен музикален текст. За тях само се досещаме. Но, така или иначе, организираното време-протичане на “Иполит” е било още по-комплицирано от това в българския превод на тази Еврипидова трагедия.

Та това са новите въпроси, Морис – чувството и настроението като протичане и т.нар. организирано съдържателно време-реалност. Досещате се накъде ви насочвам – че организираното в текста на концерта на Чайковски настроение не само предизвиква в нас подобно настроение, но и го формира така, че да бъде различно от обичайните хаотични настроения, които ни нападат. Изглежда и при Чайковски е станало така - нападнало го е хаотично настроение, което той е организирал и направил съдържателно в творбата си, така че то хем е било същото, хем е станало друго.
Тема № - 44 Коментар № - 4882 Bogdan Bogdanov - 2011-07-06 10:14:31
Наистина такова смесване е постоянно налице. Защо се поражда то? Защото настоящето, реалността са трудно постижими. Онова, с което разполагаме, е миналото или бъдещето като сноп от възможности. Идеалната идентичност е в бъдещето. Тя е нещо, което трябва да осъществяваме. Настоящето е проблематично от гледна точка на улавянето му. Затова много лесно го бъркаме с бъдещето, където е идеалната идентичност, или с миналото. Много хора се гордеят, че са големи реалисти, но те всъщност живеят в своята идеална представа за реалността.

И именно, защото настоящето е толкова мъчно постигаемо, съществува изобщо идентичността като нещо относително устойчиво, като идея за нашата собствена реалност. Идентичността е следствие от проблема ни с времето.

Но все пак как да се домогнем до реалността? Тя недосегаема ли е? Не мисля. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, онова, което е най-реално в нашата среда е онова, което изглежда най-нереално: изкуството. Вие го наричате "модел на реалност", аз ще го определя като факт. Стихотворението или вторият концерт на Чайковски за пиано, който слушам в момента, не са отразяване или представяне на определени чувства или настроения, те са самите тези чувства и настроения; реалността, в която сме въвлечени.
Тема № - 44 Коментар № - 4875 Морис Фадел - 2011-07-05 18:21:46
1  2  3  4  5  6  7  8  9 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116051

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128164

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20189

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32773

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134391

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94485

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29165

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17835

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180944

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60843

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA