| Коментар към “Марина на скалите” от Одисеас Елитис |
| Екатерина Григорова |
 |
|
Одисеас Елитис
Марина на скалите
Имаш този вкус на буря върху устните – Къде си ходила
По цели дни в жестокото мечтание на камъка и на морето
Орлоносец вятър оголи хълмовете
Оголи чак до кокал твоето желание
(5) И зениците ти приеха наследството на Химерата
Набраздявайки сред пяна паметта!
Къде е малкият септември с познати стръмнини
Там в червеникавата пръст където си играеше загледана
В дълбоките градинки на другите момиченца
(10) В онези кътчета където приятелките ти оставяха прегръдки розмарин Но къде си ходила
По цяла нощ в жестокото мечтание на камъка и на морето
Казвах ти в разголена вода да изброяваш светлите й дни
По гръб да се радваш на раззоряването на нещата
(15) И пак да скиташ в жълти долини
С детелина светлина върху гърдите – ти героиня на ямби Имаш този вкус на буря върху устните
И една червена рокля като кръв
Дълбоко в златното ухание на лятото
(20) И сред хиацинтите – Къде си ходила Когато слизаше в морето, в заливите с гладки камъни
Имаше там една студена, една солена морска трева
А още по-навътре едно човешко чувство се окървавяваше
И ти с изненада отвори ръце и го нарече с неговото име
(25) Изплувайки ефирна в прозрачни дълбини
Там където сияеше твоята морска звезда Чуй словото е мъдростта на сетните
И времето безумен скулптор върху хората
И слънцето над него звяр на надеждата
(30) И ти го приближаваш вкопчена в една любов
С този горчив вкус на буря върху устните Лазурна до кости не очаквай друго лято
Да преобърнат пътя си реките
И да те отведат назад при майка си
(35) Да целунеш и други череши
И да пътуваш яхнала мистрала
Облегната върху скалата без минало и бъдеще
Под угрозата на камъка с коси привчесани от бурята
Ще се простиш със своята загадка
Превод от гръцки: Яна Букова
Възнамерявах да не посвещавам този текст на поезията. Истина е, че считам поезията за болест, и то необикновена – едно състояние на усилен живот, което не ни позволява да пренебрегнем живота, нито да му простим след кризата, причинена, да речем, от загубата на младостта.
Без съмнение едно от силните обвинения на тази младост е изправянето на онази хищна миловидност с формата на сърце, което носим от времето на нашето детство, пред условието да съществуваме “тук” и “сега”.
Парадоксално е, че детето сякаш сънува наяве предположенията за пълнотата на Тялото, която ще дойде с любовта, несъзнавайки как всичко в този ярък момент с мирис на вечност го изпълва с благодат: заровете на утрото или играта на светлосенки в короните на дърветата, широката, паднала със света тишина по пладне и сините, мамещи шепоти в прииждането на вечерта.
Говоря за съвършенството на пълнещия се човек, на необработения камък или посева – онзи, който поема дъжда като всеки друг, но този дъжд, който може да е всичко наоколо, го преобразява винаги, щом усети нещо диво и сладостно да се надига в гърдите му.
И ето че един ден това цвете на Тайната израства дотолкова, че листенцата му си пробиват път отвъд, жадни за свободата на въздуха и глухия звън на слънчевите туфи.
Срещането на „блясъка на младостта”, който Елитис нарича още „блясък на грешките” с другата – вечно губеща и намираща отново семето на любовта, възмъжала или изстрадана душевност – представлява за мен поезията на Одисеас Елитис.
Може би са малко поетите, които подобно на Елитис са успели да превърнат неопределеността на болката в неопределимост на светлината: една освободена игра на усилието, стремящо се да улови в точността на приблизителното убягващата диря на виденията. (Дали е случайно, че сюрреализмът е вече създаден, когато Елитис се „учи” от него да пише на строгата азбука на свободата?)
Стихотворението “Марина на скалите”, преведено на български език в “Антология на Балканската поезия “Хемус” (2007) от Яна Букова, принадлежи на първата стихосбирка на Елитис “Ориентации”, издадена през 1940 г., в която поетът събира най-доброто, написано дотогава. (Също така на български език в стихосбирката със заглавие „Ориентации” от 1980 г. са включени избрани стихотворения на Елитис в превод на Марин Жечев и Михаил Берберов.)
Всеизвестно е, или поне за онези, които са се занимавали с гръцка поезия, че тази стихосбирка, представителна за поколението на трийсетте в Гърция, се появява във време, белязано от следите на “кариотакизма” – явление, с което критиците и изследователите на междувоенната лирика пейоративно обозначават сляпото подражание на песимистичната линия, изведена до крайност в поезията на Костас Кариотакис, от страна на някои млади поети.
Именно във време на идеологическа изчерпаност и вътрешна задушливост “Ориентации” на Елитис внася нов и свеж полъх със свободното си, реещо се високо като песента на моряка от върха на мачтата, поетическо вдъхновение.
И въпреки че по традиция свързват тази стихосбирка с възторга от светлината на гръцките море-слънце-земя, с което не мога да не се съглася, достатъчно е да прочетем едно стихотворение от „Ориентации”, каквото е “Марина на скалите”, за да разберем, че Елитис още тогава заявява себе си като сложен и изплъзващ се от леснотата на подвеждащите определения поет.
В “Марина на скалите” склонността на тялото към повика на невероятното е изправен от силата на действащото като насрещно, а в действителност вътрешно – принадлежащо на човека – Време.
Стихотворението, написано почти изцяло във второ лице единствено число, се обръща към един загадъчен женски образ, свързан с водната стихия и морето дори само чрез името си (Г. Папаконстантину*), което е Марина, но което може да бъде и Елени, и да бъде онази ненаситност в самотата на желанието, извисена в ширта от класовете на гласните на всички женски имена, които е обичал поетът: “Марина-а-а, Елен-и-и!”
Лирическият аз в стихотворението говори едновременно от името на жената и нейната крехка обърканост, и това на поета – чрез обръщението или съчувствието, изразено в залъгващата отвън, но винаги точна към промените на същността си яснота на „въпроса” “Но къде си ходила…”
Първият стих е сред най-важните, може би поради факта, че той се повтаря целият или видоизменен три пъти по дължината на стихотворението, споявайки така критичните моменти в драмата на съществуването с разиграната многопластовост на езика.
Затова и не чий, а от какво, можем да предположим, че е причинен “този вкус на буря” или агония. Така в стихове 1-6 е представено вживяването и последвалата го загуба на почва от въпросите около една страст, чиято необуздана, ридаеща ненаситност, подобно на насилническата ръка на вятъра оголва “до кокал” желанието на героинята.
Този вкус, напиращ от най-дълбоките основания на плача, идва с осъзнаването на напразния копнеж на младостта да се закрепи в неосъществимото бленувано на една, въпреки всичко, безнадеждна от времето си любов („И зениците ти приеха наследството на Химерата / Набраздявайки сред пяна паметта”).
Но не са ли от паметта и болката, и спасението? Споменът за детството (общ за поета и героинята) и „малкия септември” с червеникавата пръст на хълмовете и градинките от момиченца, оставящи „прегръдки розмарин”, е въвлечен в контраста към острата болезненост отпреди в стихове 7-10. Сладостта на носталгията по детството е в магнетизма на едно „у дома”, чиято лека, ухаеща нежност блещука в светлите очертания на ефирните момичешки тела, положени в ониричния пейзаж на една действена, носталгична мечтателност (неусетно как на рамото ни е кацнал Башлар, заедно със спомена, който се мечтае).
Тази идилия, подобна на максимализма от усилието да се улови за вечността един миг на истинска възхита, е нетрайна и „обречена” на споменаване. Стихове 11-16 ни връщат отново в действителността с мотива за пътуването през времето. Остротата от второто лице тук идва по-силна с назидателния тон на „въпроса”, а словосъчетанието “цяла нощ”, с което вече е завършена картината на пътуването, бива разсеяно от “раззоряването на нещата” – залъгалката на утрото, което Марина трябва да вижда през погледа на първите трепети, за да може да скита отново така, сякаш надеждата никога не е отпадала – “в жълти долини, с детелина светлина върху гърдите”. Тази именно “героиня на ямби” – на жизнения и светъл живот иска да вижда и възпява поетът, когато с още по-голяма болка и недоумение се връща към момента на съсипващата неувереност – на бурята, която кара устните на двама да изтръпнат от солта на една страст, ранена и безнадеждна като кръвта на роклята, запечатана дълбоко в златистото опиянение на лятото (17-20).
Оттук насетне усилието да бъде удържан спасителният език на детството се предава на необратимия ход на времето, в което болката от предишния въпрос зазвучава още по-настоятелно и категорично, реагирайки по този начин на спешността, с която една жена все някога ще трябва да се изправи лице в лице със собствената си история.
Омагьосана от притегателната сила на неизбежното, Марина усеща тялото си да потъва бавно в сбогуването със съня, докато една друга, мъчителна видимост, каквато е тази на настоящето, я връща трепереща към живота. Не е ли това същият “прекрасен световъртеж”, за който пише Рицос в своята “Лунна соната”?
“дълбоко, дълбоко е пропадането - дълбоко, дълбоко е издигането”.
В “Марина на скалите” (21-26 ) този световъртеж е спестен от неотклонимостта на времето, в чието морско, отворено дъно, сред пламъка на студени треви и вледеняващи течения ще се осъществи мистичната инициация или порастването на героинята. Именно там, в потръпването от една друга истина, Марина ще нарече с името й болката, преди да се извиси отново чрез захващането си към едно видение – това на сияйната морска звезда – към повърхността, която ще изравни везната на бездната с потъналия нагоре, прозрачен небесен свод.
Вече родена от болката на любовта, Марина ще трябва да види живота в неговата определимост. Онова, което ще го направи съществуващ в целостта или нищожността на границите му – извън, а може би заедно с бляна към невъзможното, – е словото, което е “мъдростта на сетните”. Част от разбирането на тази мъдрост се състои в приемането на времето, което, като “безумен скулптор”, дълбае пътищата си върху лицата на хората. Така монолитната затвореност на “себе си” ще бъде мислена като живот само през хищната студенина на едно безпощадно слънце, наречено (нарочено?) от поета “звяр на надеждата”. Животът на героинята, човешкият живот, е подвластен на нейната светлина: той е същевременно привлечен и изложен на опасността от нея. Прихванат от лъча й, човекът отчаяно ще се мъчи да задържи невъзможната вечност на любовта, лишила го без друго от покоя на детството като най-близък до мечтата от спомена за безвремието в Едем (27-31).
Загубата на тази съвършена пълнота, пренасяна тъй възторжено и доверително в детските години сред пустошта на бъдещето, сега ще се окаже окончателна и безвъзвратна по отношение на миналото, а повелителната форма “не очаквай” ще разположи гласа на поета в стихове 32-39 в едно обемащо цялата действителност настояще, което заставя героинята да се съобрази с него, откривайки погледа и косите си за разярения вятър на времето, от което не може да се спаси.
С видението на това застинало лице, сякаш добиващо все повече цвета на скалата и вятъра, краят на стихотворението „Марина на скалите” затваря цикъла на единствено възможното време с разомагьосването на загадката, скрита в съзнанието на героинята.
***
За нас, обаче, този край поставя началото на един въпрос, засягащ отношението към поезията, каквато я вижда и създава Елитис. Това отстъпление е важно дотолкова, доколкото поезията за всеки един поет поотделно бива видяна с различно умонастроение и сетиво, а оттам и основополагането на разбирането за нея като един вид свойствена задача, която тя изпълнява, е по неотложност винаги ново. Отговорността към заниманието с поезия е друг, последващ или обратен критерий за високата оценка или признание на поетите. В това отношение Елитис е малко повече от отличник. Не само стиховете му, но и размислите в различните есета, посветени на въпросите за изкуството, говорят за осъзнатата отговорност към поетическата реч, но и за реалното, произтичащо от това, изместване на всичките нива на съществуването в едно по-сложно, по-високо и по-освобождаващо небе на световъзприятието, което действа и умира в „основите на живата материя”. В този смисъл нормата, която създава всеки един поет, в това число и Елитис, към разбирането за поезията, е загледана към историята. На фона на общото, от което е прекомпозирана, тази идеална индивидуална норма е заявка за мястото на поета в паметта на една литературна традиция.
За Елитис, който е в достатъчна степен повлиян от сюрреализма, поетическият поглед е живото доказателство за съществуването на един различен свят. Той „унищожава самотата на елементите на познатия свят, умиротворява враждебното население, издига знамената на висотата на единствено знаме за всички хора.” (Од. Елитис, „Момичета”, Открити карти, С., НК, 1982, с. 73.)
Или, казано по-абстрактно, автентична е онази поезия, която събира в едно общо, моментно положение неща, които в други случаи изглеждат противоречиви и чужди помежду си (Елитис), докато всъщност са плод на едно и също дърво.
„Идеалната индивидуална норма”, за която говоря и която е изградена на базата на договарянето с други, действащи като абстракции съображения, ще бъде валидна тогава, когато имаме пред себе си, а оттам и в себе си, една „свръхдействителна картина”, в която поетът има честта без да допуска каквото и да е излишество или леснота, да направи „невидимото видимо, мисленото осезаемо, недействителното действително” (Пак там, с. 71). Отделянето на образите чрез действената фантазия на поета от сложната мрежа на сетивата скъсява до миг стъпката към свободата не само на езика, но и на непосредственото възприемане и ново-свето-образуване от страна на читателя по пътя на удоволствието и вдъхновението от прочита.
За да бъде възможно това, езикът трябва да се измести от рамката на ежедневния разговор и да се пренесе смело в измеренията на собствената си необятност, на живата метафора, превеждайки с цялото усилие на интуитивното съзнание, онова лирическо съвпадение, което ще свърже в едно чувство и мисъл, земя и небе, човек с човека.
И ако се върнем сега към „Марина на скалите”, ще видим колко много са примерите за постигането на тази трудна, и тъкмо затова, точна с въздействието си, простота.
В нея е заложен един основен принцип, и той е на оголването, с каквото ни съветва да пристъпваме към поезията и другият нобелист от поколението на трийсетте – Сеферис. Този принцип е мислим на едро като отношение към поезията, но също така е конкретно снет в поемата на Елитис – като действие, извършено еднократно в миналото чрез аористната форма «γύμνωσε» (оголи) в трети и четвърти стих. Така още в първата строфа разпластяването до същността на едно състояние като страстта, става причина да се свържат и преплетат в тягостно или ликуващо родство понятия, разглеждани като опозиции/свързвания от различен порядък. Тук ще спомена само най-важните, като например:
1. Природата и човекът – както се вижда още в заглавието на стихотворението. Също така още в първото изречение «Έχεις μια γεύση τρικυμίας στα χείλη» (Имаш един вкус на буря върху устните), препращането към образа на едно развълнувано море ни кара да усетим едновременно вкуса на солта, но и блудкавия и сладникав – на кръвта. Ако пристъпим само половин крачка встрани, ще установим със сигурност, че този вкус на буря, с който ни зашеметява Елитис, също както при отнемането на невинността в „сюжета” на стихотворението, става изведнъж прозаичен и близък на ежедневния тон, с който сме свикнали да назоваваме горчилката на живота. Усмивката идва, когато си спомним, че някой, и защо не някой от нас, може да крачи Μ' ένα τριφύλλι φως στο στήθος (С детелина светлина върху гърдите).
2. Неодушевено с неодушевено начало, а също и Неодушевено с одушевено – извън рамката на човешкото – начало – където богатството не само на метафорите, но и на редовото свързване на думите в словосъчетания задава фона на ониричния топос. Като цяло всички движения, в това число обратите, потрепванията и разцъфването на чувството от въздействието на образите, са дадени през съвършената хаотичност на живата природа, при това, без да можем да се откъснем нито за миг от властния дъх морето: οι κίτρινοι κάμποι (жълти долини), το χρυσάφι του καλοκαιριού (в точен превод: златото на лятото), αετοφόρος άνεμος (орлоносец вятър), διαύγεια των βυθών (прозрачни дълбини), и т.н.
3. Опозициите, свързвани с различните етапи на възрастта (по-явни и по-едри абстракции, отнесени към човешкото). Най-общо казано на такова едно основно разделение между младостта и старостта се гради цялата композиция на стихотворението. В съзряването, което е междинен стадий на това преодоляване, е заложен и краят на загадката, който съвпада с фактическия мотив за (въз)действие на поета, свързван чрез емпатията с немия, но привлечен към показ и съпреживяване, живот на героинята. Оттук и третата опозиция, която събира:
4. Двама души, разделени по полов признак (одушевено начало с одушевено – в рамките на човешкото –начало). Става дума за опозицията мъж – жена/ мъжко – женско, отнесени към образите на поета и героинята. Също така обаче – и в последващото (вътревидово) свързване в плана на женския пол, при което образът на жената бива разроен в прехода от детство към съзряване и старост, без да е изгубена връзката с т. 3. Такова разделяне, което подлежи на събиране, виждам и в двойката момиченце –момиченца, където всички момиченца взети заедно, подобно на благоуханна градина, излъчват миловидния си чар за очите на възхитата. (Единственото колебание, което имам по отношение на прекрасния превод на Яна Букова, са тези опоетизирани „градинки” – в оригиналния текст „κυαμώνες” – мн.ч. от „бакла”, но също и „пъпка”, „зърно”.В превода на Жечев и Берберов тази дилема е решена от размаха на мъжката фантазия, където нежните градинки са чисто и просто „едрите зърна на другите момичета”. Затова си казвам, че така или иначе Елитис е труден автор и ето защо загубата на еротичното внушение от „пъпките”, за сметка на невинната белота от цветовете на това много красиво растение, като прилежаща на собствено детското, може би не е фатална, а напротив – приносна за превода и преводача. Толкова повече, че не поставя под въпрос емпатията. Но така пък се питам защо да е тя задължително условие към всичкия живот на един, все пак откроим през зависимостта от себе си, авторов свят.)
И накрая, нека кажа най-важното, без което нито едно от горните изброявания не би имало смисъл, ако не го върна по необходимост към идеала за любовта.
Вярвам, че любовта, а също и красотата представляват върховния закон за свързване, бих казала – свръхразумното начало в поезията на Елитис. Благодарение на тях миналото и бъдещето, възможни само чрез интуициите на съзнанието, се превръщат в едно винаги живо настояще, чиято цел е да усили връзката с времето, което е единствената ни съпротива срещу смъртта.
Влагайки всичко обично в това „забавено от ускорението си” Време (така прилично на Ноевия ковчег, но излязъл от орбита), в това число и смъртта на нашето тяло, която е обща за толкова други, с които сме свързани в живот, в сметката на съпротивата ще влезе и побратимяването с края. Този знак на помиряването на противоречията „не е нищо друго, освен движещата се статуя на живота (Марина, прикованата на скалата?), която върви напред със стъпките ни: гледа с очите ни, предлага с гърдите ни това, което един ден поетът вижда да идва с ритъма на някакъв изначален танц...” (Пак там, с. 63)
за да може колелото да се завърти отново
животът да трепне
и очите да видят... едно малко момиченце внимателно да танцува на пръсти
---
* Анализът взема за отправна точка текста, предложен от Г. Папаконстантину в: Σ. Κάντας, Δ. Κιτριώτης, Θ. Κοκοβίνος, Γ. Παπακωνσταντίνου, Κ. Σφαέλλου, Ερμηνευτικές αναλύσεις Νεοελληνικών κειμένων, Α’ μέρος : ποίηση – πεζογραφία, εκδ. Πατάκη, 1984.
Изображение: Сай Туомбли, “Протей”, 1984 г.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Скъпи приятели, честит Бабинден, макар и в края му! (Е, в края му, но то сега започва екшънът. Или поне е почвал, когато по мръкнало мъжете вече хич не смеели да излязат на улицата, защото можели да се сблъскат с шайки пияни жени, които да ги ступат или да им нанесат други, още по-непоправими щети на достойнството. Добре де, ще припомня – хванели ли такъв разсеяник, почвали да го събличат, доде не плати на музиканти да им свирят.)
Ще започна беглите си бележки от едрото към по-конкретното, ако ми разрешите.
И така по въпроса за понятието за литература. Георги казва, че „литературата е упражняване в свързване на неща, които делничната реч разделя и дори противопоставя” (ГГ - 2012-01-02 00:16:12). Но такова е разбирането за литература на херменевтиката например. (Гадамер има много хубаво есе, в което обяснява, че всекидневната реч е сравнима с хартиените пари, които подлежат на инфлация, за разлика от поетическото слово, което има качествата на златни монети, винаги запазващи своята стойност.) То върши работа, но само в определени исторически рамки. Примерно за европейски текстове от определени епохи. Там, където всекидневната реч разграничава. Но такава ли е всяка всекидневна реч? Например речта в дворцовото общуване на Елизабет, или двусмислената реч в резиденциите на тоталитарните вождове? Но нека не ви се стори, че клоня към политическото двусмислие само. Свързваща всекидневна реч има в много религиозни култури, съществуващи и до ден днешен. Там, струва ми се, литературата разделя и разграничава. Защото литературата е предизвикателство към автоматизирането на езика. Съзнавам ясно, че не съм изобретател на това гледище, то е общо за руските формалисти и англоамериканските новокритици. Литературата като реч, която деавтоматизира. Но автоматизмът може да е свързване. И затова има моменти, когато основна мишена на литературата е литературната реч, която се е тривиализирала.
По Морисовия удар с несюрреалистичността на стихотворението (Морис Фадел - 2012-01-04 23:14:47). Самият Елитис пише: „Може ли някой да зачене нов класицизъм чрез духа на сюрреализма? Дали това не е contradictio in adiecto? Познавате ли произведенията на Ханс Арп? Говорим за голяма простота! Той е класически скулптор, нали знаете? И все пак той е сюрреалист! С други думи, светът на сюрреализма има своите класици и романтици. Всъщност, сюрреализмът е романтическо движение. Но Елюар например аз лично го намирам повече принадлежащ на класиката, отколкото на романтизма.”
Но има и още какво да се каже (и с това ще премина към друга подтема). Един от английските преводачи на Елитис, Филип Рамп, обяснява връзката му със сюрреализма така: „При стремежа му към „гръцката идентичност” изглежда странно, че Елитис се опитва да подведе себе си под знака на сюрреалистите, най-западното от артистични движения. Подвеждане под тази марка естествено се оказа по-скоро външно, отколкото реално. Въпреки че е много близък до водещите представители на сюрреализма в Гърция, Андреас Ембирикос и Никос Енгонопулос, той никога не възприема, нито вкарва в употреба който и да било от по-екстремните страни на движението (благодарение на което, както се оказва в крайна сметка, избягва присмеха на който са подложени сюрреалистите в Гърция). Сюрреализъм му предлага метод, чрез който да навлезе в скритите извори вътре в себе си, за да обхване фантазиите и мечтите на гръцката нация, които той напипва в магически пропорции. Но пък отхвърля автоматичното писане, а спонтанността има толкова малко място в поетичната му техника.” (http://www.pennilesspress.co.uk/poetry/reflections_on_odysseus_elytis.htm)
Сюрреалист, та сюрреалист. Етикет. На 36 Елитис записва литература в Сорбоната и влиза в парижките арт кръгове, където се среща с Пикасо, Матис, Шагал, Леже, Джакомети... Това не значи, че е съмишленик на когото и да било от тях. Пък и има време дотогава. „Марина на скалите” той издава още на 29.
Не съм съгласен с Георги и относно определението на „женския” текст като „телесен” (ГГ - 2012-01-02 00:16:12). Да, текстът на Екатерина е „телесен”, доколкото си служи с ефектни сетивни метафори, но това съвсем не го прави „женски”. Прави го само по-ефектен, по-въздействащ и майсторски. Не го прави обаче по-ясен. Това би се постигнало, ако се историзираше повече. Защото стихотворението на Елитис все още е недоанализирано. Екатерина казва, че вместо Марина можеше да е и Елени. Но не е, нали? Защо? И защо нищо не казваме за орлоносеца вятър, за Химерата, която й е предала наследство (Химерата според едни варианти е майка на Сфинкс впрочем, а финалът ни тегли натам), за доста отчетливо разгръщащия се годишен цикъл (септември, жълти градини, а после и майски череши)? Много бързам, но няма ли в Марина някакъв отглас от Персефона?
В този смисъл приветствам коментара на Екатерина за света Марина и за мистрала (Екатерина Григорова - 2012-01-04 06:58:18). Но трябва още. Например възможните исторически конотации на вятъра от североизток. Не съм голям познавач на творчеството на Елитис, но бих се съгласил предварително с изследователите му, че византийската култура тук ще ни е от особена полза. Още повече „Достойно ест” е голямата му творба, нали? Та света Марина – още?
И нека накрая стигна до моето настояване за смисъла на това стихотворение. То не може да бъде в никакъв случай „възславяне на красотата и природата”, както твърди Морис (Морис Фадел - 2012-01-04 23:14:47). В заглавния си текст Екатерина го е видяла много по-аргументирано като размисъл за детството-младостта-зрелостта с „окървавяването” и „посоките”. Всъщност Екатерина ни подвежда да гледаме на стихотворението като на „творба-преживяване на чувство”, както много кондензирано казва Георги (ГГ - 2012-01-05 16:08:48). Но дали е така? Дали не е реещ се размисъл върху гатанката на Сфинкса?
Затова приветствам Георги, когато намесва възможни алюзии: „Първо образът на Марина, който може да се отнесе било до богинята Афродита, раждаща се от морската пяна, било до героинята Андромеда, окована на скалата като жертвен дар, преди Персей да я спаси. „Героиня на ямби“ пък напомня за Архилох и една от историите за това как станал поет-хулител: някой си Люкамбес му обещал дъщеря си за съпруга, но после без причина се отметнал; за да си отмъсти за обидата, Архилох опозорил цялото семейство в ямби. С това може да се обясни и леко хапливият тон, който Елитис на моменти ползва в стихотворението.” (ГГ - 2012-01-06 23:13:35) Възхитен съм и от способността на Екатерина да премине от коментар дописване, дори бих казал състезание с Елитис по поезия (Екатерина Григорова - 2012-01-08 10:14:37) към исторически изряден неоелинистичен коментар (Екатерина Григорова - 2012-01-08 10:21:21). |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6141 |
|
Йордан Ефтимов - 2012-01-08 17:59:20 |
|
|
Благодаря за двата прекрасни коментара, Катя!
Казано по-наедро, образуването на една национална литература, засяга най-напред въпроса тя на какъв език трябва да бъде написана – дали на езика, който всички говорят в настоящето, така че езиковите носители по-лесно и бързо да се идентифицират с набора от твърдения за това какви са, или на един по-особен, по-учен и някак прочистен език, който се владее по-цялостно от малцина образовани. На пръв поглед отговорът клони към първата възможност, в гръцкия случай към димотики; но тогава, когато желаната идентичност трябва да се опре на далечното минало, възкресявано посредством езика, тръгва към втората – към катаревуса, по-близък до койнето на старогръцкия език.
Голямата литература се поражда, както показва Катя по отношение на Елитис, не от праволинейното следване на една от тези идеологии за езика, а от тяхното смесване. От това да схващаш езика, на който твориш, едновременно като естествен и изкуствен, едновременно като твой език изцяло, във всичките му настоящи превъплъщения, във всички речи, в които влиза, и като твой само в отбрани думи и фрази.
Не мога да не цитирам една част от „Достойно ест“ (втората от „Страстите“), в която Елитис с поетични слова излага, струва ми се, подобна на тази платформа за литературния език. На български давам превода на Стефан Гечев; после е гръцкият текст (изкуших се да отбележа в него някои неща, които ми направиха впечатление):
„И за език ми подариха гръцкия:
бедната къща на Омир сред пясъците.
Едничката грижа е езикът ми
сред пясъците на Омир.
Там има и сафриди, и бодливи риби,
глаголи, брулени от ветрове,
течения зелени сред синевата
и аз видях как в мене се запалват
сюнгери и медузи
с първите думи на Сирените,
розови миди с първи черни тръпки.
Едничка грижа е езикът ми със първи черни тръпки.
Там има нарове и дюли,
и тъмнооки богове – те са и богове и братовчеди, -
които в кюпове огромни преливат чист зехтин;
и леки, ароматни ветрове, духащи от планинските ждрела,
мастикови дървета и плачещи върби,
зукуми и пиперови дървета,
и нежни псалмопения с първите думи: „Тебе слава!“
Едничката ми грижа е езикът ми със първите слова: „Тебе слава!“
И има там дафинови дървета и върби,
тамяни и ливан,
които благославят и борби, и карамфили.
А по пръстта, постлана с кърпи от лозя -
босилек, чукания със яйца -
Христос возкресе -
със първите стрелби на гърците.
Тайнствени любови, бликнали със първите слова на Химна.
Едничката ми грижа е езикът със първите слова на Химна.“
Τη γλώσσα μου έδωσαν [дадоха] ελληνική·
το σπίτι φτωχικό στις αμμουδιές του Όμηρου.
Μονάχη έγνοια η γλώσσα μου στις αμμουδιές του Όμηρου.
Εκεί σπάροι και πέρκες
ανεμόδαρτα ρήματα
ρεύματα [непредаваемата игра между ρήματα и ρεύματα!] πράσινα μες στα γαλάζια [още една „метеорологична“ дума, по-горе „синева“, но етимологически по-скоро „спокойно, безбурно море“]
όσα είδα στα σπλάχνα μου ν' ανάβουνε
σφουγγάρια, μέδουσες
με τα πρώτα λόγια των Σειρήνων
όστρακα ρόδινα με τα πρώτα μαύρα ρίγη.
Μονάχη έγνοια η γλώσσα μου, με τα πρώτα μαύρα ρίγη.
Εκεί ρόδια, κυδώνια
θεοί μελαχρινοί [не са ли „чернокоси“, а не „тъмнооки“?!], θείοι κι εξάδελφοι
το λάδι αδειάζοντας μες στα πελώρια [букв. „чудовищни“] κιούπια·
και πνοές από τη ρεματιά ευωδιάζοντας
λυγαριά και σχίνο
σπάρτο και πιπερόριζα
με τα πρώτα πιπίσματα των σπίνων
ψαλμωδίες γλυκές με τα πρώτα πρώτα Δόξα Σοι.
Μονάχη έγνοια η γλώσσα μου, με τα πρώτα πρώτα Δόξα Σοι!
Εκεί δάφνες και βάγια
θυμιατό και λιβάνισμα
τις πάλες ευλογώντας και τα καριοφίλια.
Στο χώμα το στρωμένο με τ' αμπελομάντιλα
κνίσες, τσουγκρίσματα
και Χριστός Ανέστη
με τα πρώτα σμπάρα των Ελλήνων.
Αγάπες μυστικές [бликнали го няма] με τα πρώτα λόγια του Ύμνου.
Μονάχη έγνοια η γλώσσα μου, με τα πρώτα λόγια του Ύμνου! |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6140 |
|
ГГ - 2012-01-08 14:28:04 |
|
|
Благодаря Ви проф. Богданов за отговора на въпроса ми. Той ми отговаря повече от конкретно казаното от Вас. Сега дали съм права в разбирането си? Това, следователно означава, че ако има "елементи" на красива (изискана) словесност или пък изцяло са създадени в "стила" (това за стила е доста по-сложно, нали) в чисто научни текстове като теми, те също могат да се причислят и към "художествената литература" т.е. към литературата. Разбирам, че казвам нещо, което може да бъде "нон сенс", но го разбирам така. И в този смисъл - литературата, която не използва "научни" конструкции, също може да бъде наука, дори, като неограничаван в хоризонтите си и въображението на автора текст, може да бъде и по-научен текст от "научния"..??
Също се присъединявам към въпроса на ""истинския" Сократ" по повод на писаното от Вас "в литературните, и във всички останали текстове създателите им не само казват какво е и как стои едно нещо, но и го правят".
Как така един казва какво е и го прави (създава) в текста? Това хич не го разбирам и аз. Тук има друго нещо, което не е изказано от Вас. Питам и аз като (Бога ми, чутовен псевдоним, все едно аз да съм истинската Нинел Конде...) "А кои са т.нар. "създатели"? Защо правенето не може да бъде оставено в ръцете на други? " Не знам защо, но си мисля, че именно "правенето" се оставя в ръцете на други?!Истинското правене, реалното, което иска труд, пот и сълзи, много сълзи, много унижения, много компромиси и по много от всичко, което човек не иска да "прави", вие и скърца със зъби от мъка, и не иска, защото нормите му не го позволяват, но е принуден, заради ... текст-А и думат-А!Това е и въпросът за съзидателството и създателЯ. |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6139 |
|
nkioseva - 2012-01-08 12:46:58 |
|
|
А може би Дмитрий е прав. За това, че „литературата е най-тъжният път, който води към всичко”, но и за друго – че преводът не се нуждае от преводач. Да, поезията е такава направа, която „прави”, ποεί. Дали обаче го прави неповторимо? Вярно ли е, че неповторимо?
Кавафис например има хиляди почитатели в Гърция и стотици хиляди на Запад. Има го и съотвения неологизъм за стила - καβαφισμός, но няма такъв неологизъм за Елитис, и точно тук е иронията. Тя се състои в това, че за поета, който е изковал толкова неологизми, обръщайки границите на гръцкия до безнадеждност, не са измислили неологизъм, а омофонията с една друга дума прави това на практика и невъзможно.
Но Георги пита не за влиянията, а за нормата. И за „преди”. Въпросът е, че никой не може да повтори Кавафис, докато подражава на Кавафис. Е, Зои Карели пише хубаво в перестото небе от духа му, а и той не би й търсил кусури. Но тук говорим за езиковата норма. В известен смисъл (изразът е много важен за Елитис, доколкото му е позволил, бидейки в „в известен смисъл поетичен”, да стане... Елитис) Кавафис днес все още представлява една норма, базирана на неповторимостта, с която този александриец или поет от периферията изполва езика и историята, за да произвежда шедьоври. Антириторичният характер на стиховете му също спомага. Но лошото е, че докато е бил жив, той е бил преди всичко самотен, и тази самота ще се пренесе по-късно в историите, посветени на новогръцката литература, където Кавафис е разглеждан в отделен въпрос. Това обаче вече не е ирония.
Случаят с Елитис е друг и през него някак ще се опитам да отговоря и на Морис.
Казахме, че името на Елитис се свързва, наред с имената на Сеферис, Рицос, Ембирикос, Енгонопулос, Рандос и др.,
с т. нар. „поколение на трийсетте”. Най-общо казано това е поколението, което позволява на западния авангардизъм в лицето на сюрреализма предимно не просто да обветри, но и да обнови същински националната гръцка литература, при това без да я откъсва нито за миг от захранващите я корени на традицията.
Ще се случи даже обратното, което е подето още от Паламас с неговата «Φλογέρα του Βασιλιά» от 1910 г. По замисъл тази поема представлява един от първите опити да бъде усилена националната идентичност чрез синтеза между световете на елинската древност, Византия и народното творчество. Но там е работата, че макар и топ лидер в класацията на влиятелните поети от „Новата Атинска школа” (1880 – 1920) заела мястото на старата романтическа (1830-1880), Паламас тук като че ли ще се провали. Както и аз, ако река да се хвана за периодизациите, които при всички случаи са изтъпени ножове.
Но да се върна на на Паламас, на когото в онзи момент просто амбициите му били малко по-високи от възможностите да ги реализира. По-важна в случая е ролята му на реформатор в борбите около така наречения „езиков въпрос”.
Така или иначе чрез своите лекции и статии от края на 19 в., чрез поезията си, и най-сетне не и без помощта на вдъхващата авторитет своя харизма, Костис Паламас налага димотики в поезията и така застава на страната на... едно ново митотворчество, което, парадоксално, се е поизчерпало в атмосферата на малко закъснелия гръцки неокласицизъм от средата на 19 в., съвпадащ по време, по място с осакатения от катаревуса (книживният гръцки по атически образец) романтизъм.
Казвам идентичност и митотворчество и така пак се връщам на въпроса за континуитета. Наистина митовете и гърците са в по-особена връзка помежду си, доколкото това явно не важи за западните интелектуалци, за които познанието на древността е признак преди всичко на ерудиция. Поне така твърди един съвременен гръцки поет, докато аз съм спокойна, че Хьолдерлин няма да се спусне като deus ex machina, за да ме освести. Няма да ме застигне и ръката на Майкъл Хърцфелд.
Но какво всъщност казва още Йоргос Георгусис през 2009 г? Че елинското митологично наследство е директна, а не просто опосредствана чрез образованието връзка към търсенето на винаги актуалната и подвъпросна идентичност.
Споменавайки за пореден път идентичността, нека кажа, че дискусията около „гръцкостта” се свързва най-вече с поколението на 30-те на Елитис. Макар и „остаряла”, тази дума е също неологизъм, въведен в самата среда на 19 в. от Константинос Поп, а после повторена за вечността от Яковос Полилас, който през 1860 г. я употребява, коментирайки поезията на Дионисиос Соломос. С последния пък пък кръгът съвсем се затваря за днес, защото, освен автор на националния химн на Гърция, Соломос е онова ужасно дете, което, родено от незаконната връзка между богат аристократ и слугинче в дома му, ще иде да учи в Италия, а след десет години, през 1818 г., ще се върне, само за да си въобрази, че забравил гръцкия, може да пише поезия на този език в лицето на някакъв диалект, който му е като роден, докато в Атина поетическите конкурси, които един подир друг, за изнемога на всичко живо под слънцето, обявява университетът, връзват ръцете на столичани, заставяйки ги да пишат на катаревуса. Много от тези щастливци обаче, като истински наследници на едни от най малко симпатичните ми пернати, не са осъзнавали в каква неизгодна позиция се намират, и от върха на умората си глътвали радост, леейки критики по неразбираемата, селска поезия на Соломос.
Иронията тук пък е, че дори Елитис, един Нобелов лауреат, но в същото време възпитаник на Соломос, не е успял да направи така, че образът на учителя му да надхвърли тясната рамка на национализма и да се сдобие с рецепция, равностойна по обхват на творчеството му.
Но да се върна на мито-творчеството. Димитрис Дзьовас в статията си Ελληνικότητα και γενιά του ’30 вижда няколко начина, през които може да се мисли рецепцията на историческото минало в литературата на Гърция. За да не ставам съвсем досадна, само ще кажа, че поколението на трийсетте в тази типология се свързва с естетическото възприемане на миналото, което през гръцкостта може да бъде обобщено като интерфериране на синхронията и диахронията, като модел на едно архетипно είναι и едно преобразяващо се γίγνεσθαι.
Лека-полека напредвам към това, че Елитис наистина осъществява мечтата на Костис Паламас да вплете всичко в едно, увековечавайки гръцката история. И как само успява! Да не мислите, че се е нагърбил с историята? Не.
Е, добре. Преди да продължа, нека изплюя камъчето. Да, той е имал идеологическа „платформа”, по-скоро визия за обновяване на поезията. Но кой поет е нямал? Смятал е, подобно на мнозина други от поколението му, че гръцката литература го е закъсала. Азбуката им била тръгнала добре (особено с Архилох!), но някъде по пътя въображаемата планета я развалили „академиците” с грижата им за външната сериозност от една страна, и изтърканите повторения на битоописанието и кариотакизма в прозата и поезията, от друга. И именно в страшната среда на този езиков милитаризъм Елитис твърди, че развил отношение към „фактора изобретяване”. Станало още докато бил юноша.
„Всяка крайност ражда реакция”, ще каже Анри Тоне, визирайки реакцията на „младите” от 30-те спрямо предишното поколение. Но аз виждам в тази фраза и това, което е направил Елитис в „Страсти” от „Достойно ест”. Освен че осъществява там донякъде погубената мечта на Костис Паламас, той показва по един изключително изобретателен начин, че за да увековечиш историята на Гърция, ти е необходимо едно единствено нещо, и то е да говориш на гръцки. Да, но толкова други гърци говорят гръцки, без да могат да увековечат Гърция. Така е, редно е да си признаем, че Елитис е имал съзнание за своята историческа предопределеност и е почти сигурно, че докато е назовавал думите в тази поема, не се е чувствал като в машина за пуканки. Не се е чувствал като нас, които мълчахме на темата попкултура, загледани във витрината със снега. Не е ли така, Морис? Пак тая красота.
Но явно е бил също толкова радостен, колкото и сам не е знаел, или пък колкото можем да си представим, че е знаел самият Rrose Sélavy (това все пак не е Дюшан, а друг един французин, взел назаем псевдонима му), докато записвал всички думи, които му идвали наум под въздействие на хипнозата. С тази разлика, че Елитис е бил под хипнозата на...
Сигурно няма да възразите, че приключвам за днес.
Но 1935-а е емблематична за това поколение, а и 1940-а си я бива. |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6137 |
|
Екатерина Григорова - 2012-01-08 10:21:21 |
|
|
Иска ми се да демонстрирам защо не е лесна работа да говоря накратко, а и за кратко време – не за образците на Елитис, а за онези, които собствено провиждам в неговото стихотворение. Първо, те са много - Рицос, Ембирикос, Сеферис, дори Христопулос. Дори една Корнети. Сещам се и за други стихотворения от Елитис. За всеки случай утре, ако дискусията не тръгне в друга посока, възнамерявам да се фокусирам върху нещо от Соломос покрай Афродита, а и от Елитис, и също от заглавния текст, защото всичко това има връзка с този разговор, който произтича от въпросите на Георги.
Тук само ще дам пример за свръхинтерпретация, а после и за друга, но и за двете важи това, че не са направлявани от конкретна цел.
Защо не мога накратко? Защото всяка дума, както казваше някъде Родари, а и Чапек – сещам се за таблото ни в университета, - та всяка дума има способността, подобно на вълната, да се мултиплицира в кръгове от нови значения, или пък да се раззеленява. И само докато казвам „раззеленява”, представяйки си растящия около думата бръшлян, ето ти я „Целувката” на Климт обърната наопаки в ново „предназначение”.
И каква странна "контаминация" открих днес не и без чувство на умиление, защото наистина става дума за foot-working в тоя наш малък свят. Но и за това как внушението, споменаването дори само на една дума, ако е достатъчно мощно подадена, може да изкриви наистина „пространството и времето при гравитация”.
За късмет или пък не вчера през целия ден, докато бях на едно друго училище, в главата ми се завърташе еднократно като рулетка първият стих от „Марина”: Ехис мя гевси трикимиас ста хили - Ма пу гиризес. На стотния път (е, чак пък) се хванах да осъзнавам с яснотата на блясъка от снега, че в тъмницата съм преминала три светофара, без изобщо да се усетя. Паниката се оказа решаваща, след като рулетката излезе руска. Бях шофирала около десет минути с цялата „буря” в главата: „буря” –„морска буря” – „τρικυμία”.
Като изкривено, невъзможно скандиране. И не знам как точно се случи, но някъде по трасето на аксона от невроните или червеното поглъщащо на светофара, струйна изведнъж зеленото, и аз проумях като запалена риба сред светлината на деня, че в единия от коментарите си съм твърдяла по подразбиране, че Елитис е използвал думата θύελλα в смисъла на тρικυμία. Какво фантастично направих ли? Защитих го за това, че е имал предвид дума, която в крайна сметка е използвал. Благородно.
Но истинската изненада дойде малко по-късно – когато поех по следите обратно и установих откъде е дошло омайването.
В своя първи коментар, разсъждавайки върху превода на стихотворението, професор Богданов е казал θύελλα, но пред нея е поставил и епитета „морска”. И двете думи - „θύελλα” и „тρικυμία” - са от древните пластове на езика, но „морска буря” в новогръцки си е „τρικυμία”, и тъкмо нея е използвал Елитис. Та ето каква гравитация е.
Бъди здрав и ти, Истински Сократе! |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6136 |
|
Екатерина Григорова - 2012-01-08 10:14:37 |
|
|
| И аз като Дмитрий се включвам с въпрос за литературата към проф. Богданов.Подминато беше важно изречение в коментара на проф. Богданов. "в литературните, и във всички останали текстове създателите им не само казват какво е и как стои едно нещо, но и го правят". Първоначално исках да попитам само какво става, когато създателите на текстовете казват, но правят съвсем различни от текстовете неща? Но вече мисля и по други въпроси. А кои са т.нар. "създатели"? Защо правенето не може да бъде оставено в ръцете на други? Поздравления за текста на Екатерина Григорова! Поздравления и за ГГ, който преливащ от чувства, във всеки форумен текст търси да открива чувствата! Едно много достойно качество,което му позволява винаги да изпълнява своите текстове по дълбок пропит от чувства начин!ЧНГ, скъпи приятели, да е благословенна Новата година! |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6133 |
|
Истинският Сократ - 2012-01-07 10:13:15 |
|
|
Не знам защо но ми идва точно в късните часове да се намесвам в беседите, които , като че ли, съвсем са далеч от моите разбирания (Козма Прутков).
Но темата – литература, ме предизвика. Ама какво я дели от не-литература. Нямам предвид нормативното противопоставяне между доброто и лошото.
Винаги ли изказът е литература. Винаги ли комуникативното действие е литературен акт.
Разбира се не.
Точно това като че ли очебийното различаване ми се губи в досегашната дискусия.
С други думи всичко, което стои в полезрението ми е литература.
Не съм съгласен.
Има пазвите, сенките през които нелитературното си включва.
Това е диалогът.
Тук пак ще цитират авторитета, който е далеч от литературната парадигма
Никлас Луман. Та той има теза – комуникацията между хората е невъзможна.
Прав е. Никакви битове и байтове информация не могат да бъдат комуникация-това са технически процеси. Никакви светлинки и проблясъци не са знаци и образи. Те са това, каквото са.
Нужен е посредник, който прави всичките тези възможности комуникация.
Казват, че това е бил първоначалният текст. Който го е написал е имал предвид ВСИЧКО.
На нас остава само да Го разгадаваме по частиците. И това вече е било литература.
От литера. Може и да е буква, може и да е знак, но най-вече е смислено съобщение –частица от този първоначален …текст.
Това преподреждане на първичните литери било то писмени или устни прави всичко смислено послание в каквито и да било знакови форми литература.
С това радикално не съм съгласен.
Просто защото дори и да приема, а приемам без аргументи, наличието на първотекста, не приемам безпроблемното му повторение, препредаване и възпроизвеждане в без брой и различни знакови посредници. Губи се нещо . Та това е смисъла на литературата, да не се губи нищо. Това прави съобщението – било то писмено, или устно (проф.Богданов) Литература.
Всичко друго е не-литература.
Съвсем не е нещо негативно, нещо неправилно. Напротив в този шум пак проличава първоначалния Текст. Но литературата го „осветлява”, освобождава.
Затова се въздържах да коментирам текста на Екатерина. Някак странно ми звучи , че е превод. Това изобщо не би трябвало да бъде проблем. Защото текстът на Елитис е също произведението-превод от Текста.
Колкото и да ми е трудно да го кажа, но въпросът ми е -какво освобождава преразказът на текста от това произведение на Текста?
Или с други думи. Преводът не е ли представител на Текста самият по себе си. И нужно ли е той да бъде „сравняван” с „оригинала”
Шумят ли думите на морето?
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6132 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2012-01-06 23:22:05 |
|
|
Не съм казвал, Катя, да се занимаваме с чувствата, а, че в твоя текст ти правиш най-вече нещо като прозаически превод-коментар на сложната чувствителност в стихотворението „Марина на скалите“.
Преди свободните картинни коментари обаче бих предложил две други неща, които ми се струват на този етап от дискусията по-важни. Първото, да разгледаме по-внимателно нивата на езиковите и литературни норми в „Марина на скалите“. Второто, да помислим заедно как отделните части на стихотворението са свързани в цялостен текст и изобщо свързани ли са в текст.
Подемам първия въпрос.
Вече беше казано, че Елитис, изглежда, се опитва да изгради нова литературна норма. Тя обаче по необходимост ще бъде подобна на някои минали или съвременни нему норми и ще иска да се различава от други. Тези норми, абстрактни принципи, се съдържат частично в определени произведения, които поетът използва пряко или косвено, или които критикува или иронизира. Така възниква въпросът какви произведения и какви дискурси можем да открием вплетени от Елитис в „Марина на скалите“?
Аз ще посоча тези произведение и дискурси, за които се досещам прима виста от заниманията си със старогръцка литература. Първо образът на Марина, който може да се отнесе било до богинята Афродита, раждаща се от морската пяна, било до героинята Андромеда, окована на скалата като жертвен дар, преди Персей да я спаси. „Героиня на ямби“ пък напомня за Архилох и една от историите за това как станал поет-хулител: някой си Люкамбес му обещал дъщеря си за съпруга, но после без причина се отметнал; за да си отмъсти за обидата, Архилох опозорил цялото семейство в ямби. С това може да се обясни и леко хапливият тон, който Елитис на моменти ползва в стихотворението.
И трите образа дават възможност за развитието на епически дискурс – в случая с дъщерята на Люкамбес под формата на един вид анти-епос. Стихотворението на Елитис обаче е лирическо, по-скоро е в следата на Сафо, отколкото в следата на Омир. Тази буря върху устните не напомня ли някак за тръпнещото от любовен копнеж тяло в прочутия фр. 31 на Сафо? Хиацинтите, детелините, черешите, проблясъците на лятната светлина – за изтънчената лидийска украса на нейните стихове? Игривият диалог с момичето – за сбогуването с девичеството в някои от епиталамиите?
Но има и нещо от трагедията, нещо едиповско – стихът за времето, което своеволно оформя, разкрива, изкривява нещата. Само че по типичен повече за модерната, отколкото за античната литература начин, то, времето, е герой не на съдържанието на текста, а на езика. Проф. Богданов вече писа по тази тема в първия си коментар и прекрасно посочи как Елитис сякаш се опитва да втечни значенията на някои от думите и по този начин да съживи повече от техните исторически пластове.
Така или иначе, чуждите дискурси могат да се поместят в едно произведение поотделно или заедно. Заедно те влизат най-често чрез жанра. Оттук и трудният въпрос за жанровата определимост на „Марина на скалите“. Ясно е, че жанровете са конвенционални класове, които могат да се разглеждат в различен мащаб. Следователно, „Марина на скалите“ първо би попаднала в една по-малка група с други лирически произведения на новогръцката литература от XX в. После вкупом те биха попаднали в една по-широка група с други произведения от други литератури. Та въпросът ми към Катя е кой е класът новогръцки литературни произведения, в които тя би поставила „Марина на скалите“? Разглеждайки една антология на новогръцката поезия, случайно попаднах на стихотворението на Сеферис „Един старец на брега на реката“. Моментално го свързах с „Марина на скалите“, не само тематично, но и като композиция и донякъде като стил. Сигурен съм, че има и много други подобни текстове. |
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6131 |
|
ГГ - 2012-01-06 23:13:35 |
|
|
Нека се извиня на Морис, че пренебрегнах темата за историческата обстановка, за която той попита и която все пак предстои. Също и на професор Косев и Маркиза, задето пропуснах да им благодаря за коментарите.
Връщам се за предложението на Георги - да се занимаем с чувствата. А защо не да създадем "ключове" към отделни стихове - бях му го предложила преди - свободни картини, в чиято основа играе образ от стихотворението. Елитис е експериментирал с колажи и темпери. Без да претендира, че е професионалист. Маркизът и професор Косев използваха виденията си за цветовете и създадоха такива словесни картини. Може и с фотоси.
Вятърът, бурята, а на дъното една обезкръвена морска звезда - като сърце, което чака да го закачи друго, за да пламне. И дали е същият например вятърът "орлоносец" от мистрала? Като си помисли човек колко много ветрове духат в Гърция...
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6130 |
|
Екатерина Григорова - 2012-01-06 18:02:09 |
|
|
Георги прави опит да ме издърпа от ямата, но аз няма да го попитам „какво е въжето”.
Всъщност грешката е указваща, а освен целия пример с шегата, в текста „За художествения реализъм” Якобсон между другото дава интересно очертание и на бележката, според която Хлебников установил значението на печатните грешки като един вид художествено изопачаване на текста. Но това е ясно и без „цитирането”, а тук смятам, че е повече от мое задължение да отговоря на предизвикателството спешно, защото допускам, че на неговата цел е подчинена и лекотата, с която Георги говори за чувствителността и чувствата. По-важна за поетическото говорене е чувствителността, която наричм тук интуиция, а тя е самото съзнание, според Бергсон. Ще употребя груб метонимичен принцип, казвайки че чувствителността на Елитис е нещо различно от онази обща чувствителност, която обобщава наличието на чувствата и техния интензитет. Очевидно коментарът на Георги е плод на схващането, че „сетивното” говорене изключва работата на рефлективното, а може би следователно и изобщо работата. Форумът на професор Богданов има по-ясни цели, и в този смисъл работата ще се определя според тях. Въпросът опира до ролите и до силите. Затова пак прочетох „Какво е литературата” и се замислих върху онази тънка граница между рефлективното и репрезентиращото, стоящи в основата на разделението между литература и нелитература в текста. Бих насочила и Нинел към него. Смятам, че ако в литературата се осъществява преход от репрезентиране към презентиране, този ред на мисли логично би продължил с добавянето на последващо репрезентиране, последвано от последващо презентиране и т. н. Следователно може би преходът трябва да се отчита с оглед на макродискурса, който задава протяжността, заедно с която без съмнение се променят и „контекстите за разбирането”, които литературата съдържа за себе си. В едно литературно произведение обаче, което може да бъде характеризирано като времеви отпечатък на този преход, диахронният ред ще бъде изместен от наслагванията и синхронното съчетаване както на абстракциите за времената, включващи в себе си и контекстите, така и тези за рефлектирането и видовете рефлектиране и за репрезентирането и видовете репрезентиране. Със своето „съдържателно протичащо време” (Богданов) Елитис в „Марина” постига това събиране в двоен план – и конкретно в „материалните аксесоари”, както нарича Якобсон наличното в поетическата реч, чрез засмукването на миналото и бъдещето в настоящето, и по-общо – чрез обемането на времето в една настояща времевост, породена в условията на неотложността, която представлява стихотворението. С нея означавам неговата уникалност във времепространството – „самото то” мислено в посоките на „самото него”. Като материален, но и метафизичен факт. И ето тук един от проблемите, откроен от Морис – не е ли Елитис романтик, не е ли и самовлюбен? Тази неотложност не би била налице без автора. Елитис не нарича себе си сюрреалист, нито романтик. Въпреки това говори за сюрреализма като за една от първите си любови, коментира го, заедно с чистата поезия на Валери, и заедно с цялата „чувствена топография”, както нарича образците на европейската поезия в лицето на Бретон, Цара, Елюар, Арагон, но и Рембо и Лотреамон във Франция, Назъм Хикмет в Турция, Унгарети в Италия, Педро Салинас и Лорка в Испания. Маяковски. Но той и превежда Елюар, а също и Рембо, Жан Жироду, Пиер-Жан Жув, Унгарети, Лорка, Брехт, Маяковски. Близък приятел е и с Андреас Ембирикос, който заедно с Енгонопулос, е считан за основен представител на сюрреализма в Гърция. Изглежда тази „чувствена топография”, за която говори Елитис в „Момичетата” може да обясни не само принадлежността на поета към една многонационална поезия, но и онова, което не бива да се поставя под усъмняване в поезията, особено, ако намерението ни изключва изхвърлянето й зад борда. Оказва се, че чувствеността е резултат от работата на чувствителността, а Елитис с огорчение си спомня как „яснотата” - плод на тираничното усилие на мисълта и въображението, му е връщана от някои критици като „безгрижие”. Но аз се питам: „Като безгрижието на природата ли?” Що се отнася до нея - да, тя играе важна роля, доколкото Елитис вижда в очертанията на пейзажа възможност за аналогия в полето на вътрешното времепространство. Познавайки символизма, той развива тази „теория на аналогиите” в едно интервю, за което говори Юлита Илопулу, любима и спътница на Елитис: http://www.grreporter.info/
ODISEAS_ELITIS_ILI_POEZIYaTA_KATO_SBDNATA_PROZRAChNOST_NA_ChUVSTVATA/7936
И така. Ще се върна за малко към текста на професор Богданов, застопорявайки се в онзи отпечатък, който илюстрира прехода от репрезентиране към презентитане и който за мен е белязан от „целевостта”. Когато казвам, че вярвам на поезията, аз всъщност казвам, че вярвам на усилената работата на чувствителността, на съзнанието, считано като поетическо. В този смисъл смятам, че авторът бива умъртвен от езика само тогава, когато признаем, че той, воден от някаква по-висша идея или дори вяра, допусне това да го „сполети”, като го остави да се случва многократно. Което ни повече, ни по-малко означава, че поетът действа и в това действие диша възможността за въздействие. Поетът действа, воден от една друга неотложност - да изведе заедно със себе си и някакъв личен идеал, формиран от базата на други в среда, в която завършеността или съвършенството са мислими. По отношение на собственото му вложение в посоката на реализацията, и по отношение на творбата като факт. В „Марина на скалите” този пренос в абстракното е цялостен, включващ цялото на поетическото съзнание, което носи белезите на човешкото, а оттам и на сетивното. Естетическото въздействие от природата е същата тази среда, която ще приюти в съществуването (парадокс ли е това?), разпънато между условията на предпоставеността от едно по-цялостно живеене, и тези, които определят „живеенето” като елиптично спрямо „живота”.
Идеалът при Елитис има конкретно измерение. Той вярва в поезията, която нарича „второ състояние” - разположено между красотата и факта от смъртта и войните, между порива и скръбта. Поезията за него е единственият начин, „който можеше да се даде на човека, за да изрази в цялост субстанцията си и да се срещне със загадката не само на логическата й величина, но и с цялостния и вече неделим постулат на предназначението си.” (Елитис, Открити карти, 1982, прев. М. Жечев)
Поетическата функция на езика не беше ли посланието, което е в косвеното усилване на смисъла? Но само с твърдението, че парадоксално за мен е това, че „Марина на Елитис” е припомняне на живота от базата на живеенето, може да се докаже, че парадоксът е своего рода „печатна грешка”, че е художествен, доколкото е работа на действената интуиция.
|
| Тема № - 53 |
Коментар № - 6129 |
|
Екатерина Григорова - 2012-01-06 12:20:28 |
|
|
|
