Oсновното време, в което не спим,  разговаряме с други хора. Така е открай време, както открай време това време се удължава, ако към него се добави времето, в което всеки разговаря със себе си. Но трябва да вземем предвид и това, че има не малка разлика между днешното и старото разговаряне. В по-старото време има места, на които, и теми, по които не се разговаря. При това тогава се е разговаряло предимно с подобните и равните, докато с по-високостоящите се е говорило сдържано, както впрочем и тези по-високостоящи са говорили с по-нискостоящите. Което ясно показва, че разговарянето е ситуация на временно равенство.
       В нашата съвременност обаче, понеже равенството е обзело всичко, разговарянето е над- или свръхситуация. Същото може да се каже и по-кротко - днес се разговаря повече, като много повече, а и по-свободни в своите разговори са и самите разговарящи. Казваме “разговаряне” или “разговор” и веднага потвърждаваме казаното с посочване на двамина, които разговарят. Самия разговор обаче не може да се посочи, може единствено да се чуе.
       В човешките неща не само разговарянето се дели на външна ситуация и вътрешно протичане, различно от нея. Там е и нелесният въпрос - дали т.нар. разговаряне е едно, съставено от две свързани проявления, които могат да се отделят и да се наричат и с други думи, или те са по начало две и е по-правомерно да се наричат с отделни думи. Няма и не може да има единомислие този въпрос, въпреки че никой не се съмнява, че научните отговори са много по-верни, защото се опират на  изяснени термини и определения.

Постановката за вярно, следвана от редовата реч  Проблемът е, че т.нар. вярно може и само да се практикува, без да се изказва. Точно това прави редовата реч, като си служи със синоними и антоними. Редовата реч отговаря на горния въпрос, като комбинира значенията на отделните думи с по-широките семантични полета, в които те попадат. Това става и с изброените в заглавието три синонима. Какво са разговарянето и разговорът? Като че ли едно и също словесно нещо, което е такова и външно. Да, но има и известна разлика между това словесно нещо и означаваните от него външни неща.
       Разговорът е ситуация с начало и край, на която се гледа откъм едното, което е - той е един и на една тема, за разлика от разговарянето, което протича и в чийто ход темите се променят и стават повече. На свой ред, както се подчертава от станалата българска небългарска дума диалог, диалогът е между две страни, които си разменят реплики и мнения. Това е набързо представеното различно в значенията на тези три синонима. То не е толкова различно, защото те са синоними и поради това влизат и в общо семантично поле, от което заемат и други значения. Това е и едно от условията, което спазва добре говорещият един език.
       Този добре говорещ съчетава малките семантични полета на отделните думи с разширенията, които те получават от няколкото общи смислови полета, в които влизат заедно с други думи, за да представи по-точно външното, за което се говори. Така че, освен набор от думи и граматически правила за свързване на думите във фрази и изречения, езикът е и набор от семантични полета. Основните от тях са добре известни – те се развиват от отделните думи и комбинират няколко значения. Но има и други по-широки, образувани от по няколко думи.
       Такъв е най-напред случаят с трите изброени в заглавието на този текст синонима, чието смислово поле е вече леко динамично. Която смислова динамика се усилва при свързването на антоними и става още по-силна, когато едно подобно поле се образува от повече думи. Добавя се и това не малко усложняване, че тези образувани от различно съчетавани думи смислови полета се ползват не едно по едно в актуалната човешка реч, а се наслагват по няколко. Там е и въпросът. Къде битува техният набор - дали в езика, или в речта? Отговорът не е лесен.
       Езикът и речта са нещо отделно само като понятия и всъщност актуално няма език, има употребен език, т.е. реч, която е приложен набор от думи, приложени правила за свързване и приложен набор от семантични полета, значи от смислово свързани думи, предварителни схеми за онова, което се казва в актуалната реч, когато се реферира към едно или друго външно, за което се говори. Това е и парадоксът на езика-реч - че той вече разполага със схеми за онова, което изглежда, че го предхожда. Една стара логическа и реторическа дисциплина – т.нар. топика, се е занимавала с тези схеми-топоси.
       Днес не се изпитва интерес към тях, защото според съвременното разбиране те се произвеждат в практиката на речта и са дело на личния актуален опит. Този опит обаче е неотделимо залепен за отложения в топосите на езика общ речеви опит и не друго, а именно той се актуализира посредством тези топоси. Такъв топос мъкне и идеята за разговор. Имам предвид не вече коментирания топос на трите синонима разговаряне, разговор, диалог, а другия по-динамичен, който се образува от частичната антонимия между разговаряне и работене.
       Ето смисловото поле на този топос. Да се работи означава да се върши нещо полезно и да не се говори. Говоренето и разговарянето са празна работа, сипане на думи, докато работенето е нещо пълно и смислено, насочено към добра промяна. Затова, когато се работи, не се разговаря. И ако някой заговори някого, се смята, че му губи времето. Работенето е сериозна работа и пълно време, а говоренето-разговаряне е празна работа и похабено време. Това е един топос, но в употребения топос непременно се вмъкват и други топоси.
       Работата е сериозно нещо, тя обаче може да бъде и излишна. А и да не е излишна, човек я прекъсва, за да си почине. Тогава разговорът с друг е намясто. По-добре е това празно време да се запълни с думи, защото то става още по-празно, ако човек стои уморен и сетивата му не улавят нищо. Ето изскача и топосът на празното и пълното време, в чийто две страни се настаняват спокойно и говоренето-разговаряне, и работенето-мълчане.
       Динамичните топоси са обикновено опозиции. Както употребените топоси са винаги навързани по няколко, насложени семиотично-знаково, така са навързани и употребените опозиции, един вид подготвени за означаване. Динамиката на така навързаните топоси-опозиции се укротява с определения. Винаги може да се избере едно определение и да се спре до него. Представените топоси-опозиции, естествено, налагат определението, че разговарянето е запълване на празно време. От нас зависи дали ще спрем до него, или ще го поставим под въпрос.
       Аз правя второто и казвам, че то не е достатъчно специфично, тъй като същото се твърди и за говоренето, и за работенето, а и за ред други прекарвания на време. Запълване на време е и самото човешко живеене. Дори може да се каже, че да се живее означава постоянно да се пълни нещо, което постоянно става празно. Но с какво впрочем се запълва животът на отделния човек? Със съдържание и значение-смисъл. Точно за това служат сложните многовидови складове на човешката среда и обществото - отделното човешко същество черпи от тях нужните съдържания, значения и смисли.
       Да, но не е лесно от тези складове да се почерпи нещо, което е именно то, без да е и друго. И съответно на това не по-малко лесно е да се каже кое е специфичното за това нещо. Дори когато ни се стори, че сме успели да кажем, веднага можем да установим, че казаното е по-общо и се отнася и за друго.

Поредица от определения за разговарянето съобразно разбирането на редовата реч  Но това ни най-малко не ни ядосва, защото почти никога не се интересуваме точно от това. Повече ни занимава какво е това в сравнение с друго. Ако не всички, повечето ни разбирания са скрити насочвания към някакво по-добро в сравнение с друго по-лошо. Затова и само привидно се питаме какво е нещо само по себе си. Същото се отнася и за разговарянето. То е човешка работа и като всички човешки работи трудно е само разговаряне. Затова и като че ли естествено се определя по-устойчиво конкретно чрез посочване на външната ситуация на двамина, събрали се за разговор.
       Да, но това имплицитно определяне на разговарянето посредством този външен акт е само временно решение. Това не е обхватно определение. Обхватното определение е невъзможно, защото всички разговаряния са непременно и нещо друго, което не е разговор. И като получаване на полезна информация, и като обикновено запълване на време те са широка екзистентност, която не само ги превръща в друго, можещо да се нарече и с друго име, тя умножава и възможните определения за разговарянято. Затова и моето разбиране по въпроса може само да се прави на научно, но не може да бъде научно в тесния смисъл на думата. То е разбиране, ограничено от норма-граница.
       Тази норма може да се осъзнава в някаква степен. Но, така или иначе, във всеки разговор винаги е налице нещо неосъзнавано, на което няма как да се попречи да не произведе подмолни трудни за овладяване значения. Та затова оставям настрана разговарянето изобщо и се насочвам към доброто разговаряне и неговото практическо определяне. Доброто или, казано по-точно, по-доброто разговаряне, е по определена тема и приключва с извод. Такива са или би трябвало да бъдат научните семинарни и конферентните разговори.
       Ние, разбира се, обсъждаме определени неща и от откровен интерес към самите тях. Такъв е подстъпът на науката. Той става малко по-откровен, ако се осъзнае, че и когато определени неща се изследват поради интерес към самите тях, човек го прави и поради друго – поради това, че по въпрос, свързан с тези неща, е възникнал проблем, който трябва да се отстрани.
       Напълно разбираемо е, че е човешко да се изправяме пред проблеми, които да отстраняваме в името на по-доброто да живеем без проблеми. Но не е обичайно, ако решим да напомним, че дълбинното основание за пораждане на всички проблеми е това, че сме смъртни същества и поотделно, и заедно с цялото земно човечество и че именно поради това си служим неотстъпно и с ориентира на опозицията “добро-лошо”.
       Знаем защо това е необичайно. Защото никой не живее постоянно в големия пълен обхват на нещата. Всеки живее в обхвата на своя личен опит, който пулсира между по-голям и по-малък обхват, в който по-голямото има естествена граница, зададена му от топосите на езика. А между тези топоси не фигурира такъв едроекзистентен като споменатия по-горе. Между тях обаче съвсем сигурно е налице едрият динамичен топос по въпроса какво става и какво се прави, когато възниква проблем. Това е и въпросът-определение на разговарянето, който формулирах току-що и на който се опитвам да отговоря.
       Та какво става и какво се прави в този случай? Първо се описва възникналата проблемна ситуация, след това се проектира действие по нейното отстраняване, после следва заемане със самото действие. Съвсем наедро гледано, постъпваме в този ред. Да, но по системата на това разбиране нашето добро разговаряне не се различава от доброто говорене и добрия писан текст, които също като доброто разговаряне, бидейки на определена тема, описват проблемна ситуация и проектират действие по нейното отстраняване.
       Но да загърбим невъзможността да се говори само и единствено за разговарянето и да се обърнем към възможните високи степени на това така разбирано по-добро разговаряне. Тази степен е особено висока, ако в един разговор се достига до скрепяване в екип на участващите, от който следва следразговорен ред на поети задачи за свършване на работа по отстраняване на възникнал проблем. По-малко доброто е, когато разговорът е по определена тема-проблем и дори достига до извод, но не прехожда в разпределяне на задачи и действия по отстраняване на проблема. Тези две степени на добро разговаряне не са чести.
       По-често е очертаващото се лошо разговаряне. То е просто запълване на време с даване на сведения по като че ли важни, но различни теми, които така и не се свързват. Такъв разговор най-много може да послужи за личната себеизява на говорещите. Дори и да удовлетворява в момента, тази себеизява е без последствие, защото в разговора не се постига общо съгласие и не се достига до временно общо “себе си”.
       Не бива обаче да си представяме това съгласие само в положителен план. То може да бъде и с негативна постановка. В не малък брой разговори е активна подмолната идея, че светът е набор от различни неща и разлики, които са в пълен дисонанс и никога не се съгласуват. Именно по човешките разговори най-вече може да се изследва по-конкретно как едно общо настроение прераства в своеобразна идеология, проявена и в радикални твърдения.
       Един разговор, естествено, може да приключва с несъгласие и свада, но може да протича и в съгласие. Възможно е някой от разговарящите да наложи определена картина за свят, участващите да я приемат, да станат нейни поддръжници, а и фенове на този, който я е наложил. Така, поне временно, те се отказват от своите мнения по въпроса и своите “себе си”, завладени от общото временно “себе си”, образувало се в този разговор. От тук следва и възможността да се каже, че наложилият своята картина за свят е присвоил отделните “себе си” на онези, които са я приели.
       Та какво направих с това разделяне на добро и лошо разговаряне? Оценностих признака съгласие и свързване на участващите в разговора в общо “себе си”. Да, но хората не разговарят само сериозно, особено пък в този така формулиран смисъл. В повечето разговори те просто си запълват времето, като си съобщават това-онова, като се убеждават да направят еди-какво си и коментират каквото се случи без гаранция, че после ще използват наученото и ще постъпят така, както са се убедили, че е добре.
       Но защо толкова често е така? Защото живеем в отделни моменти, потъваме в тях, събираме опит, но имаме проблем с неговото пренасяне от един към друг момент. По-често живеем потънали в отделните моменти, които преживяваме, и по-рядко постигаме те да се свързват в по-дълго време. Затова и подмолно ценим повече отделните пълни моменти, които ни се удават, и някак ни се иска целият живот да е именно такъв момент
      Човешкото разговаряне е и надговаряне-състезаване за преднина в себеизявяването. Себеизявяване в какво? Че знаем повече и по-точно, че можем да бъдем полезни, че сме умни и добре осведомени за нещо случило се или предстоящо да се случи, че онова, което друг е казал, не стои така. Човешкото разговаряне е и ситуация на избухваща емпатия, която повлича към преувеличаване. Пазенето й е по-важно от истината за действително случилото се или предстоящото да се случи.  
       Разговарянето е и обикновено премерване на сили. Младите се шегуват и закачат грубо. Възрастните не разбират, че това е знак за привързаност. На свой ред младите изпитват скука от нединамичното умно разговаряне на по-възрастните. И в двата случая някой се изявява повече от друг и дори става временен лидер. И в двата случая се произвежда подмолна картина за свят-реалност, а и общо настроение, което може да премине и в общо агресивно действие или да се разгърне в общо изстъплено веселие-празник.
       Ако някой се заеме с неблагодарната задача да представи аналитично протичането на един разговор, ще установи, че в своя по-преден план този разговор отскача от една към друга тема, но иначе в по-задния си план лъкатушещо образува фона на общ свят-реалност. Хората смятат, че когато  разговарят, всеки споделя своето, като назовава направо нещата и  фактите, за които става дума. Но винаги става и друго – лека-полека се достига и до подмолен общ свят-реалност, през който определено размито започва се сочи онова, което участващите смятат, че сочат пряко.
       Така че и най-обикновеното разговаряне ползва онзи двоен модел на разбиране,  развиван и от литературните, но и от всички по-дълги нелитературни текстове. Ние живеем в общ свят-реалност, което, струва ми се, за никого не е тайна. Този общ свят-реалност е идеална конструкция и е малко по-реален, когато сме съвсем сами. Но нито това, което казах, нито другото, което ще кажа, са пред нашия умствен поглед. А то е, че във всеки момент малките заедности, в които попадаме с други хора, пораждат временни светове-реалности, които се силят да бъдат и да заместят общия голям.

Диалогът  Диалогът е особената друга гледна точка във всичко, казано дотук. Думата “диалог” е старогръцка. На старогръцки dialogos (“разговор») се свързва с dialegesthai (“разговарям”). Както и в диалозите на Платон с тези две думи естествено се свързва прилагателното diаlеktike, което по-късно е станало “диалектика” и се е откъснало се от разговарянето. Ако Платон би бил жив в 19-и век, би се ужасил, че тогавашните немски философи са отделили толкова неправомерно диалектиката от разговарянето и са я свързали с най-негативното, което според него не бива да бъде предмет на философията – с външния свят на ставането и промяната.
       Такава е съдбата на думите. Те постоянно се откъсват от своите първоначални значения и придобиват други значения. Но като че ли по малко по-полезен начин това се е случило и със старогръцкото “диалог”, което, казах, означава “разговор”. То е придобило идеята за две страни на двама разговарящи, противопоставящи си теза и антитеза по обща тема. Старогръцката дума няма такава идея. Незнам дали тя не се е подкрепила парадоксално от началното “ди”, което на свой ред е било прието поради общия корен на старогръцкото “diuo” и българското “две”.
       Диалогът е противопоставяне на теза и антитеза без краен резултат, ако резултатът не е надмощието на едното над другото, а, от друга страна, той е достигане до третото на синтез. Този логико-реторически топос е разгърнат в законите на Хегеловата диалектика, но, така или иначе, неговата смислова основа се колебае между обикновеното редуване на две страни, които си противоречат или се допълват в следващи едно след друго твърдения, и прехождането на това редуване в крайно истинно твърдение-извод. 
       Естествено, нито разговарянето, нито диалогът имат само тази гледна точка. Те са ситуации на възникващ проблем по въпрос, който засяга определени участващи и се решава с отстраняване на проблема. Сега добавям и това, че това става и с евентуална промяна на предишното състояние, допуснало неговото пораждане. Промяна на какво? На самата ситуация, значи и на света-реалност, в който възниква проблемна ситуация. Така е. В този динамичен топос дебне идеалната цел да се отстрани самата възможност да възникват проблеми.
       Което веднага подтиква към смисъла, че работата опира не само до разбиране и следване на твърдения с оглед на тяхната сигурна истинност, но и до нещо по-цялостно като възможен живот - най-напред в момента на всяко разговаряне, но и по-широко, отнасящо се до живота като цяло. Защото и животът като цяло е протичане, в което участват общуващи помежду си хора. Това е и възможното най-широко редуктивно значение-определение – диалогът е живот и животът е диалог.
       Знаем добре на какво се казва диалог в тесния смисъл на думата. Диалози има в драмата и изобщо в литературата, диалог може да се нарече всеки разговор с друг човек, а и всеки публичен дебат, когато се говори по тема и се защищава теза. Влизаме и във вътрешен диалог със самите себе си, когато се колебаем как да постъпим. Общо взето, идеята за диалог дърпа към две положения, от които се избира по-доброто. Далогът е такъв и в диалозите на най-древния в европейската среда текст, достигнал до нас – Омировата “Илиада”. Притежаваме и друг достатъчно древен старогръцки текст целият издържан в прозаически жанр, наречен диалог - достигналите до нас диалози на Платон.
       Много на брой, някои от тях като “Държавата” и “Законите” пространни, диалозите на Платон показват, че в това диалогично прекарване на време има непременно някой, който знае повече. Това обикновено е Сократ. Значещ само в разговор и с разговор той споделя с незнаещите или незнаещите толкова, онова, което знае или разбира, че знае. То се отнася обикновено за значенията на общи думи-понятия, но нерядко преминава и в разглеждане на по-големи цялости като доброто занимаване с философия и идеалното обществено устрояване. Но, така или иначе, както малкото отделно, за което се разговаря, така и голямото, което се разгръща, се разбират и конструират екзистентно. Те се свързват задължително с цялостен начин на живот в средата на цял свят-реалност, без което никога нищо не може да се проумее истинно.
       Към тази силна Платонова идея, която съм възприел без остатък, добавям следното, като при това го заемам отново, само че не от доста ясно изложената в диалозите философия на Платон, а от херменевтиката на самите диалози. Единственото, което правя, е, че я изказвам. Ето след другото вече казано по нея същото в резюме. То е, че да се мисли разговорно означава разбраното по един начин да се разбира и по друг, без се забравя, че, като се променя, това разбрано става не друго, а само си променя статусът, защото веднъж то се присвоява от тези, които го разбират, а втори път обратно - самите те влизат в него.
       От какво се налага този изказ? От това, че Платоновата философия на идеалния образец-ейдос, единственият достоен предмет за познаване и знаене, не се съгласува с Платоновата диалогична херменевтика по същия начин, както съвсем сериозното твърдение на Платон, че философите трябва да имат благороден произход, не се съгласува с факта, че истински знаещият в Платоновите диалози е не друг, а неаристократът Сократ. Така аз разбирам Платоновата диалогична херменевтика като един вид алтернатива на Платоновата философия, която на свой ред се оказва добрата алтернатива на доброто живеене.
       Същото ще си позволя да изкажа и за външното нещо, означавано от трите синонима “разговор, разговаряне, диалог”. То е ситуация на конкретен живот, който се опитва да отстрани проблем. Но понеже винаги става на определено място и в определено време, този конкретен живот, за да отстрани проблема по възможно по-сигурен начин, прави не друго, а намалява умерено тази конкретност, като добавя към нейното “тук и сега” липсващия й по-цял свят-реалност.

Моето, надявам се, достоверно вчитане в тази диалогична херменевтика се определя и от това, че големият динамичен топос на Платоновите диалози - топосът на разговарянето, е пресечна точка, в която се събират, от една страна, това, което е художествената литература, и, от друга, онова, което наричаме философия и наука. Събират се двете големи алтернативи, между които се колебае по-добрият съвременен човешки живот. Втората алтернатива е на едно предимно разбиране, което и да се преструва, че е вечно и безукорно точно, и в най-идеалните случаи, макар и в слаба степен, е жизнена ситуация. До същото, в обратен ред, довежда и другата алтернатива - на художествената литература.
       Тя представя примерна ситуация на живот и по-пълна реч, в която се менят разбиращите субекти, ситуациите-светове-реалности и начините на сказ, сред които е и кроткото описание, че еди-какво си е такова. Но, така или иначе, и художествената литература опира до по-чистото разбиране, че и отделните неща, и целият свят са такива. Което може да се изкаже и по-пряко от самият автор,  може да се вложи в авторитетен глас на друг, който говори в текста. Но, така или иначе, то е вътре в литературния текст, достига до нас и се възприема като доброто кратко, от което се нуждаем.
       Така че разполагаме и с едното, и с другото – и с обхватното вярно на добре представения цял живот, и с пестеливото кратко “това е”, каквото сме убедени, че е доброто разбиране. Затова и вероятно открай време разполагаме с тези две големи речеви алтернативи – на  науката-философия и художествената литературата, свързани от средината на топоса, който коментирах в този текст.
       Но дали извън тези две алтернативи и средното, в което те се събират, има нещо друго? Разбира се, че има - бездната на самия живот. А дали не затова - за да не сме захвърлени направо в нея, тя е заместена от тези две алтернативи и третото помежду им, което ги примирява и опростява? Може би наистина е така.