Задачата е идеите за текст, дискурс и смисъл да се разберат не затворено като понятия с определено значение, а и отворено. Което означава и с опора в образуващото се общо семантично поле, в което техните значения и референти се допълват. В такива допълнителни полета попадат, естествено, думите на редовата реч. Затова и изглежда наред, че българската дума «смисъл» попада в подобно поле. Също и «текст» е като че ли на място в него, тъй като, макар и да е чуждица, вече се смята за българска дума. Въпросът е как е при дискурс? Въпреки че българската реч не приема този термин, наложил се в теоретичното езикознание, структурализма и семиотиката, понякога тя кокетира с него, като му придава различни значения.
       По значението на “дискурс” няма единомислие и в науката - различните научни кръгове ползват термина с различни значения. Досещаме  се защо нашата реч се отнася с недоверие към “дискурс”. Защото с претенцията за по-точно значение, терминът застопорява подвижността на значенията и не приема практически ориентираните смисли в нея. Но какво би се спечелило, ако по-високата наша реч допусне употребата на “дискурс”? Би се спечелило важно значение налице в тази дума-термин, което иначе би останало  неподчертано. То е жанр, род и вид реч, в чийто кръг се съставя текст. 
       “Дискурс” може да представи неразпиляно тази междинна речева категория, която посредничи между общата реч и нейното конкретно проявление на устен и писмен текст. Така ще се подчертае и идеята, че докато текстът съществува посочимо, дори когато е устен, дискурсът не може да се посочва, защото е само смислов коефициент в него. Ще се прояснят и тези две положения - че дискурсите в един текст са винаги повече, насложени знаково един върху друг и че някои от тях са назовани и поради имената си сякаш съществуват, докато други остават неназовани и поради това не съществуват. 
       Два отдавна назовани едри дискурса са прозата и поезията. Прозата на свой ред е делима на литературна и нелитературна проза, като и двете се делят на жанрове. Дележът на жанрове в литературната проза и поезията е по-добре осъзнат отколкото в нелитературната реч.  Но, така или иначе, дискурсът е винаги налице като речева междинност, която заставя говорещите и пишещите, ползвайки я, да придават на думите и фразите, които употребяват, определени речеви белези с опредлен смислово-съдържателен нанос. И все пак когато става дума за литературни жанрове, особено за поетически, има съзнание за техните формални белези. 
       Трудността започва, когато трябва да се каже кой е стандартният смисъл, внасян жанрово в един литературен текст, от един дискурс. Иначе е ясно, че елегията е предоставяла на Архилох един макросмисъл, а ямбът - друг. Кой е той обаче и как е редно да се нарича можем само да се догаждаме. Затова и отделянето на дискурсовия от авторовия смисъл не се препоръчва от литературната теория, нито е практика в литературните анализи. Практика е по-лесното – внушението, че Архилох е пълният създател на своите стихове. Което, разбира се, е невярно. 
       И все пак за създателя на един литературен текст е по-ясно, че е сътворец, и то не само защото е ползвал и други текстове, което е изразено в понятието интертекст, но и защото се е опирал и на предоставени му от традицията литературни дискурси. За тази зависимост обаче липсва всякакво разбиране, когато става дума за текстови изяви в редовата реч. Така или иначе, всеки се смята за създател на своето послание и никой не се опитва, поне за неговата обща насока, да вини дискурса, в който е изпълнено. Да, но тази иначе практически полезна смислова постановка е от определена смислова гледна точка невярна. 
       Това лесно се доказва с факта, че всяко казвано или написвано нещо постоянно се казва и написва повторно не само защото във втория случай се променя ситуацията на контекста, но и защото външното, за което е ставало дума преди това, се визира по друг начин. Какво имам предвид, като казвам, че «се визира по друг начин»? 
       Това, че освен само по себе си всяко външно нещо, за което става дума в един текст, е свързано и с други неща, с които образува и други предмети, и то постоянно по различни начини. Същото се отнася и за думите, които свързани с други думи означават подмолно и тях, и още повече за текстовете, които не само са свързани с други текстове, но и съдържат в себе си повече текстове. Така че основанията за това променяне на наново казваното и написваното стават четири. 
       Първото е споменатото рефериране към външни неща, които стават и други неща. Второто е поради думите, с които се наричат тези неща, които думи при други обстоятелства развиват и други значения. Третото е поради самите текстове, чиито надзначения не са само резултат от значенията на навързаните в текста значения, а зависят и от външната ситуация. Четвъртото основание е самата реч, в която в зависимост от задачата на това, което се казва и пише, се променят и дискурсите. 
       Проблемът е, че дори езиковедите, текстолозите и литературоведите, които смятат, че е така, не могат да постъпят аналитично и да отделят от собствено авторовия смисъл, влаган в евентуалния текст, неавторовия, внасян от дискурсите, на които този текст се опира. Разбира се, «влаган» и «внасян» са метафори. Нито дискурсът е нещо съвсем определено и фиксирано, нито авторът на един текст влага в него предварително готов смисъл. Смисълът се изработва в хода  на текста, както в този ход се доработва и ползваният от текста дискурс. 
       Но има и друга пречка за приемането на тази постановка. Дискурсите, които се ползват от един текст, са много и, както вече казах, са насложени знаково един върху друг, като в определени случаи са и само усети, все още неполучили име. Така, като последвах определена традиция, аз наименувах два едри дискурса, за които съм убеден, че са нещо основно в човешката реч. Нарекох ги репрезентиране-презентиране и рефлектиране. Въпрос е дали ще бъдат възприети и ще влезат в обиход. Но, така или иначе, въз основа на тях направих и още нещо – назовах по-специфичното, което става в литературната реч, като го нарекох протичане-моделиране на промяна, водеща до благо с примерен смисъл. 
       Добавих и това, че именно това протичане-моделиране на промяна е основата на типичния за литературата дискурс на разказа-история-фабула, този най-горен смислов пласт в протичането на повечето литературни текстово. В него, естествено, има и други смислови пластове. Между тях е и този като че ли най-базов - на протичането  на текста като текст. 
       Оттам и възможността да се определи функционално-динамично какво представлява един текст. Всеки текст е в основата си протичане-правене на смисъл. В литературния текст това води до наслагване на повече дискурси и до представяне на динамична промяна с оглед на по-съответно внушение за живот. Но макар и не толкова комплицирано, подобно натрупване на дискурси става и в нелитературния текст. Изобщо във всеки текст се наслагват повече смислови редове или, казано по друг начин, повече текстове. В това отношение думите и текстовете си приличат. Думата е една и има определено значение, но тя означава и друго, което се разширява и свива в зависимост от контекста. 
       Същото се отнася и за текстовете. Всеки текст е един, но както развива повече смислови редове, така той включва и повече текстове, и то по пулсиращ начин, като се свива и разширява смислово. Това според мен е сигурна гледна точка за разбиране на вътрешното устрояване на един текст. Но има и външна гледна точка, която не бива да се пропуска. Веднага щом се появи един текст, той започва да поражда други текстове. Едни са стимулирани от подражаването му и необходимостта той да бъде уточнен и коригиран. Но има и нещо по-просто преди това – текстът се разбира. А какво е разбирането, ако не пораждане на друг текст въз основа на този, който се разбира.
       Въпреки че разбиращият се стреми да го разбере точно и да му усвои, а и присвои смисъла, във всички случаи той  се отклонява и разбирайки този текст, го заменя с друг текст. Така че и в двата случая – и на създаването, и на разбирането на един текст, е налице осмисляне, което води до пораждане на текстови редове. Те могат да бъдат съвсем кратки – да са едно изречение и дори една дума. Но могат да са проявени и в редувания на повече смислови положения, които се свързват и в общо надграждащо ги твърдение.
        Тази двойност на краткия и дългия смисъл е наложила важната за речта прилика-разлика между двете думи-термини «значение» и «смисъл». Не само на български те са и пълни синоними, имат и свои относително различни значения, а в определени случаи стават и частични синоними. Според едно научно различаване “значение” е общоприетият смисъл на една дума или фраза, а “смисъл” е допълнителното значение, резултат от неговото ползване и разбиране.
       В ясното значение на “смисъл” на български се подчертава мисълта, която се влага в нещо казвано или написвано. Онова, в което няма вложена мисъл, е безмилено. Колкото до “значение”, то има три значения. Едното е “онова, което е от значение” за разлика от друго, което не е. Второто е значението, което имат думите и фразите – определено основно значение. Не само за второто, но и за първото “смисъл” може да бъде синоним на “значение”. Защото онова, което е от голямо значение, е и с голям смисъл. “Значение” обаче има и трето значение, което означава самото външно, за което става дума.
       Въпросът е какво се прави и постига в общото семантично поле, в което “смисъл” и “значение” се свързват и с “дискурс”, и с “текст”, но и с двете образувани от тях глаголни съществителни “означаване” и “осмисляне”?
       “Означаване” поражда двусмислие при опита с помощта на русизма “обозначаване” да се различат реферирането към външното и означаването, което става вътре в текста. Това обаче по-скоро не бива да се прави, защото означаването е с вътрешно-външна смесена функция, която се представя добре от българското “означаване”. Има и второ двусмислие - “означаване” се свързва не само със “значение”, а и със “знак”. Колкото до “осмислянето”, то само привидно е по-еднозначна идея. Смисъл се придобива поради повече основания, които никога не се уточняват - с оглед на причината, целта, връзката на нещо с друго, което го пояснява, но с оглед и на връзката с повече други неща, а и на контекст.
       Ако това все пак е дадено в усета и може да се изведе от него, има нещо, което не е дадено усетно и остава неосъзнато. То е, че в хода на осмислянето си нещата се променят и стават по-големи неща. Да се осмисли нещо означава то да се повдигне в степен и така да стане като че ли друго по-важно. Осмислянията следват простото предициране, което прави същото - отнася нещо към друго по-общо, с което го превръща в друг предмет. Т.е. за да има смисъл едно нещо, то трябва да стане друго или поне освен да е то, да бъде и друго. Според мен именно тази нужда да се преминава към втори предмет е основанието “осмислянето” и “означаването” да попадат в общо семантично поле със “значение” и “смисъл”. 
       Те двете означават по-добре кратките значение и смисъл. Докато по-дългите “значение” и “смисъл” или се назовават с добавяне на пояснението “комплексен”, или се представят с формула, която показва по-точно в какво е проявено това по-дълго означаване и осмисляне. Така и идеята за текст получава едно или друго по-разгърнато определение, т.е. един или друг по-разгърнат смисъл, който не може да се представи по друг начин освен с повече думи. Както направих по-горе с т.нар. функционално-динамично определение за текст. 
       Промяната от кратко към дълго зависи и от самия предмет на текста. По-тясното значение на думата “текст” визира писания и устния текст, като първото на писания текст е съвсем тясното, а второто на устния текст е все пак по-широкото значение. Но текст има и трето още по-широко значение. Всяко протичане в човешката и природната среда може да се нарече текст. Текст е и музикалното протичане. Текст е историята на България. Текст е и протичането на футболен мач, при това видимо съставен от два насложени текста – на ставащото между двата отбора и преживяваното от зрителите. 
       В този план на разбиране за текст т.нар. протичане е предикатно име, което отвежда и към класа от протичащи неща. Едно от тях е и текстът в по-точния смисъл на думата. В това е и магията на подвижните значения. В тази магия особено увлича тяхното разширяване. Можем да го възприемем и като благо. Но можем да решим и друго - че благото е в съпротивата срещу това разширяване и оставането в по-определеното значение, че текст е написаният текст. От какво зависи да изберем едното или другото? Най-често от опозициите, в които изпадаме, и особено от опозицията “мисъл-смисъл и чувство”. 
       Което става и в нашия случай. Към първото ни насочва истината-ценност на тясното значение за текст. Но може да ни привлече и второто на чувството и да предпочетем истината-ценност на разширеното значение за текст. Няма да е без значение дали смятаме, че опозицията “мисъл-смисъл и чувство” е нещо природно дадено като статична йерархия от по-високо стояща мисъл-смисъл или по-високо стоящо чувство. Възможно е обаче тази йерархия да е динамична и едното да се сменя с другото в зависимост от обстоятелствата. 
       Достатъчно е да е неясно кога и защо едното сменя другото, за да бъде загърбена динамиката и човек да остане при положението, че двата члена на опозицията мисъл-смисъл и чувства са природно разделени и несъединими. Което е и по-честият случай на разбиране, разбирането, което спира и остава до твърдението на  парадигмата. По-рядкото и по-трудното разбиране продължава и нататък и успява да се приближи до по-собствения смисъл на онова, което се разбира. Разбира се, никое разбиране не може да съвпадне с него, но може да то може се приближи значително до по-комплицираното му устрояване. 
       Това би станало, ако то предварително знае или се досети в хода на своето разбиране, че опозицията мисъл-смисъл и чувство е само инструмент за разбиране и че тази опозиция не се запазва в самото случващо се, в което мисълта-смисъл е свързана с чувства и чувствата са смес от насложени смисли. Но да не се впускам в по-подробно обясняване и да представя с пример текст в по-широкия смисъл на думата, нещо случващо се и разбирано, в което смислите-мисли и чувствата преливат едни в други. 
       Пътувам в автобус. До мен момче и момиче, мило прегърнати. Чувам какво си казват. Споделят грижи, нейните са повече, но и момчето има проблеми - отпуски, нестигащо време и пари. Дочува се и имплицитният текст на любовното говорене – момчето съчувства, момичето се оплаква преувеличено. Не си казват мили думи. Сдържано българско говорене срещу текста на взаимното прегръщане, галене и целуване. В разговора нейният ред се отделя от неговия. Нямала достатъчно време, за да се вижда с него и приятелките си. И той нямал време, но държал да се вижда повече с нея. Долавя се и такъв ред – тя, по-красивата го обича, докато той, грозноват още момче е с нея като че ли, защото е редно да бъде с момиче. 
       Не мога да представя чисто това, което виждам и чувам. Добавя се и объркването от редовете на думите, твърденията и чувствата, които преминават едни в други. И техният текст, и моят са многотекстови. Винаги е така освен ако умишлено един текст не се съставя еднотекстово, за да послужи практически или за да отговори на нужда от истина-смисъл. И в този случай обаче истините са съпроводени от чувства. Те пораждат амбициите за определени истини и смисли. Всички чувства са интензивно устремени към нещо и допринасят то да бъде именно то. 
       Да, но и чувството, независимо от името, което го прави да бъде това чувство, е съставено от повече чувства, които взаимно се означават и така се опитват да се спрат в някое, но не успяват, а по-скоро се усилват. И мен в това, което пиша, ме води чувство. И аз искам да го спра в онова, което твърдя. Понякога успявам то да прилепне към казваното. По-често обаче не успявам. Но защо смятам, че чувство е само неприлепналото към определен смисъл. Може би защото така то поражда и други чувства. Но все едно, не по-малко чувства са и онези, които са прилепнали за смисли. Защото тяхното прилепване-залепване не спира и вътре в нашите текстове. Именно то ни кара да продължаваме да пишем, да говорим, да правим и да разбираме. 
       Така става и в ситуацията с момчето и момичето, в която се присламчвам. Мислите-смисли и чувствата се трупат и недобре свързани влекат към евентуално по-добро свързване. Момчето, представям си, обича момичето и прави любов с него, но едва що правили любов и двамата тичат при своите приятели, за да споделят и да разкажат. Така случилото се повдига в степен и като че ли се потвърждава. 
       А не е ли в това и скритото значение на моето разбиране? Че момчето и момичето се обичат в несъвпадащи редове на ту по-силно, ту по-слабо и постоянно съгласуване на онова, което се случва, в техен общ, но не рядко и в техни отделни смислови редове. Няма как да е иначе, след като и в любовта, и във всичко друго се балансира между какво ли не друго, но и между двете големи грижи – да бъдем точно тези, които сме, но също и някакви други. Оттук и основанието за нормалната двутекстовост на всяка любов. 
       Поне да бяхме само двутекстови и двусмислови, а не неспасяемо многотекстови и многосмислови същества. Но защо пък да се спасяваме? Би трябвало да се спасим от противоположното, към което толкова се стремим – да станем еднотекстови и едносмислови. Добре, че не можем. А би било още по-добре и да не искаме!