„Та това е моят повик: моля да четем литературата така, сякаш четем самите себе си“…

Тази книга, включваща семинар върху Омировата „Одисея“, поставя проф. Богдан Богданов по особен начин сред любимите му антични автори. Нейните теми са, разбира се, почерпени от античността. Но и нейната форма е донякъде антична. Някой е говорил, а друг го е записал. Така са достигнали до нас диалозите на Платон, лекциите на Аристотел, беседите на Епиктет. Споменавам само трима от философите, които проф. Богдан Богданов обичаше да чете, превежда и коментира. Цялата антична литература обаче е създадена по този начин: първо като устна, а чак след това като запис.

И все пак има една разлика. Докато Сократ и Епиктет не пишат, Богдан Богданов пишеше. Тази и следващите книги в поредицата семинари обхващат един период от 6-7 години, в които той написа три книги: „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012 г.), „Текст, говорене и разбиране“ (2014 г.) и „Думи, значения, понятия и неща“ (2016 г.). Ако читателят на „Семинари“ започне да сравнява казаното там с написаното в книгите, ще установи, че много от темите са едни и същи. Така е, семинарите, които проф. Богданов водеше, бяха и своеобразна работилница за онова, което измисляше и пишеше като книжен текст.

Че тези 14 семинара са устно слово, читателят веднага ще забележи. Всеки от тях има тема, някаква подредба, но параграфите не са с еднаква дължина – както са в книгите на Богдан Богданов – налице са чести отклонения, импровизации, личи патосът на говорещия, неговите жестове. Когато обработвахме текста по записите, направени от Веселина Василева, се постарахме точно тези особености на устното слово да бъдат запазени. Дори и без да го познава, човек би могъл да чуе гласа на говорителя в тези текстове. Да долови неговите емоции и настроения, как се разпалва по някоя тема и уморява с друга – което невинаги може да се долови в писания текст. Там – в писания текст – проф. Богданов изграждаше една безпристрастна и донякъде студена фигура на интелектуалец; тук личи и човекът Богдан Богданов, който ако нещо обичаше най-много, това беше да говори, спори и опровергава.

Може би затова и толкова обичаше да води семинари. Не лекции, а семинари. В семинара – като образователна и комуникативна форма – сякаш виждаше идеалното пространство за реализиране на своя интелектуален етос; там се чувстваше добре. Около семинарите му в Софийския университет през 70-те и 80-те години има легенди. Около тези в НБУ също: първо семинарът „Науката: разбирана и правена“, съществувал докъм 2007-8 година, и след това семинарът „Литература, текст и разбиране“, който започна през 2009 г. и продължи на практика до смъртта на проф. Богданов през 2016 г.

Семинарите от групата „Литература, текст и разбиране“ се провеждаха през седмица, обикновено в сряда или четвъртък от 18 часа в 409 аудитория на първи корпус в НБУ. Посветени на някаква голяма книга, те протичаха като комбинация от лекция и дискусии. Първо, за около час, говореше проф. Богданов, след това имаше въпроси и негови коментари. В книжния запис на семинарите тази система донякъде се губи, липсват въпросите на публиката, както и представянията на участниците в семинара – представяния, които проф. Богданов даваше като задачи. Нека това обаче не води до неразбиране за духа на семинарите. Привлекателни за голям брой участници от различни дисциплини, те бяха свободно място за дискусии, но в тях в никакъв случай не цареше равенство. Това бяха семинарите, в които говореше предимно проф. Богданов и в които се представяха, обсъждаха, изпитваха най-вече неговите теории. Една немалка част от посещаващите семинара всъщност идваха именно за това: за да чуят и видят него, а не за да изкажат свои мисли.

Тази социална рамка личи при прочита на семинарите. Публиката не говори, но се усеща, че там – в залата, има други хора. Усеща се както по опита на проф. Богданов да провокира, така и по друго: опита му да не играе, да не позира, да следва зададената тема. Интересна за изследователите като един вид устна чернова на неговите книги, поредицата „Семинари“ може да е интересна на по-широкия кръг от читатели и по втори начин: като пример за общуване между учител и ученици. В тези семинари проф. Богданов като че ли най-много се приближаваше до една от максимите на един от любимите си философи: Епиктет. Тя гласи, че истински умният човек не просто разбира онова, което се случва; той е благодарен, че се е случило. Лесно е един интелектуалец да развие високомерие; в онези семинари проф. Богданов беше в ролята на интелектуален монарх, но изпълняваше тази роля без високомерие и злост.

Та една, по-малка група хора ще бъдат привлечени от, така да се каже, митичния образ на лабораторията, в която проф. Богданов създаваше своите възгледи и теории по една или друга тема. Тук попадат и всички, на които общуването с проф. Богданов по един или друг начин днес липсва; те могат да прочетат книгата като един вид свидетелство и емоционален спомен. Други, по-широка група читатели, ще бъдат привлечени от примера за интелектуално общуване, който проф. Богданов даваше в своите семинари. Има обаче и трета група и тя според мен е най-главна: това е групата на четящите литература, на обичащите литература. Тази поредица, от която сме замислили 5 тома, е най-много за тях: за онези, които обичат да четат. Защото Богдан Богданов всъщност демонстрираше в семинарите си най-вече това: какъв е смисълът да четем и какво представлява идеалното четене.

Веднага отговарям на въпросите с текст, който сме сложили и върху корицата на книгата. „Моят повик“, казва проф. Богданов, „е да четем литературата така, все едно четем самите себе си“. Тази херменевтична формула – да четеш текста, за да прочетеш самия себе си – беше нещо като неписано мото на семинарите „Литература, текст и разбиране“. Да прочетеш себе си, четейки „Одисея“ на Омир, „Федон“ на Платон или „История“ на Херодот: това беше основната задача на семинара, много по-важна от задачата да се научи нещо за самите Омир, Платон или Херодот. И все пак тази задача, това мото проф. Богданов приемаше съзнателно и като професор по класическа филология: първо фактите и реалиите, първо самия текст и неговата структура, а след това ние и нашия текст.

Започнах представянето с това, че поредицата е по особен начин антична, и ще завърша отново със същото. Антична по теми и форма, тя е антична и по внушението за научаване и разбиране, което прави. В античността и четенето, и разбирането, и преживяването са колективно дело. Чете се на публика, анализира се в група, човек преживява с другите, не сам. Семинарите на проф. Богданов успяваха да възстановят нещо от този дух и се надявам, че това личи и в техния книжен вариант – в този том и останалите, които ще го последват. И те, като семинарите, са колективно дело. То беше организирано от доц. Веселин Методиев, записите бяха предоставени и първоначално обработени от д-р Веселина Василева, редакцията на текста, вътрешните заглавия и някои съкращения са мое дело и на д-р Владимир Маринов. Текстът беше четен и обсъждан и от още двама души: проф. Христо Тодоров и проф. Михаил Неделчев. Този екип ще представи в близко време и следващия, втори том на „Семинарите“, посветен на Платоновия диалог „Федон“.

В един от най-хубавите диалози на Платон – „Федър“, преведен прекрасно от Богдан Богданов, има и дълга част, посветена на вредата от писането. Аргументите на Сократ са добре известни: че писането уврежда паметта на човека; че записаното слово не може да се защити от нападки и грешно тълкуване, и пр. Всички, които четат този текст, забравят обаче как започва „Федър“: със Сократ, който вижда под дрехата на Федър скрит малък свитък със записаната реч на Лизий за любовта, и не може да си намери място, докато не убеждава своя приятел да му я прочете. Нека със същото нетърпение читателят посегне и към тези томове.

Текст от представянето в Център за книгата на НБУ, 05.11.2018 г.