Професор Богданов, как тръгна идеята за фондация “Отворено общество” в България в началото на 90-те години на ХХ век, какво почва намери?
“Отворено общество”, както всички неща, които стават в България, възникна между другото и като последствие от случайни фактори. Хора, които познаваха Джордж, го доведоха в България. Сорос в онзи период се интересуваше от отвореното общество не само като практика, но и като платформа, която може да се защитава. Мисля, че това беше много полезно.
Фондацията нямаше трудности в първоначалното си развитие. Бяха намерени подходящи организатори, между които и дългогодишният изпълнителен директор Георги Прохаски – организирана личност с визия. В ръководството на “Отворено общество” се получи работеща хармония между повече хора, чиито виждания и упорство дадоха добър резултат.
Колкото до самата идея – идеите винаги се разминават с практиката. Понеже съм настроен интелектуално, винаги съм се интересувал от идеята за отвореното общество, занимавах се с нея, тя влезе в моя начин на мислене, дори в изследванията ми. Самата идея като платформа не придоби особено разпространение. Както е винаги с всички понятия, те опират до комплицирана материя, която остава по някакъв начин неразработена. Показателно в това отношение е мисленето на самия Сорос. Той издаде значителен брой книги за отвореното общество. Като практически настроен човек, той лека-полека престана да се занимава с идеята. Остави това на други.
И при идеите, както при всички неща, има мода. По едно време разбирането за отвореното общество беше, така да се каже, на мода. Но именно като платформа на мислене и поведение то нямаше голям успех у нас. По-успешна беше самата форма на Фондацията и на други организации които тръгнаха по този път. Организации с идеална цел, които вършат своето полезно дело по модела на “Отворено общество”. Разбира се, доколкото това може да стане в доста неорганизираната, хаотична обществена среда, в която живеем. Фондация “Отворено общество” допринесе за разпространяване на този модел на сдружаване около някаква цел и активности, които се развиват за привличане на средства. Това е именно положителната страна.

Защо толкова на нож се приемаше в началото Фондацията – заради личността на Сорос или по други причини?
Това е разбираемо  в българската среда с нейната идея за силна държавност, която се гради на много основи. Идеята има сериозна социалистическа опора, има опора и в навиците на българина, който живее толкова години като поданик. Но не без парадокс, защото, от една страна, той се отнася с недоверие към държавата и държавното, но от друга – схваща държавата като панацея. Това някак продължава, то се размива, няма как да не се размие и повече. Поддържа го в някаква степен и Европейският съюз. Така че, става дума за нещо, което не е чисто отрицателно.
И все пак отрицателността е налице. Така или иначе, държавата обсебва. Обсебването става пред очите ни. Макар че в момента сякаш нямаме много силна държава – тя е разпиляна, недобре подредена. И все пак обсебването се усеща ясно в поддържането на високите данъци, събирането на много пари, разпределянето на средствата, което става и с предизборни цели. Това дава сила в ръцете на държавата, която в никакъв случай не може да се оцени само положително.
Това беше дълбинната причина да се породят конфликти и настроения, насочени срещу фондация “Отворено общество” като един вид носител на негативи. Между другото, те бяха формулирани като отродителство. Създаде се среда на ураджийски патриотизъм, на националисти, които работят с едри лозунги и търсят врагове. Е, фондация “Отворено общество” се превърна в техен естествен враг. Няколко пъти съм бил обект на такива нападки. Когато е трябвало да отговоря, винаги съм казвал, че считам себе си за по-ефективен патриот от онези, които са настроени националистично-патриотарски. Защото патриот е този, който упорито работи за определени позитиви, а не вижда работата си в лозунги и в тупане в гърдите. Отродителка беше наречена и Вера Мутафчиева. Най-малко за нея може да се каже такова нещо, защото тя поддържаше едно пълно виждане за българската история, от което съвременният мислещ българин определено се нуждае.
И аз бях квалифициран като отродител. Например, от господин Иван Гранитски. По едно време попаднахме в един общ съвет – Националния съвет за книгата, в който той отказа да бъде, защото аз като виден отродител съм в него. Намирам реакцията му за естествена. Така, е определени хора подменят комплицираната реалност с едри класификации на добро и зло. В такава класификация попадна и “Отворено общество”.

В страницата Ви в интернет пише следното: “Светът, в който съществуваме, определен ли е веднъж завинаги или го правим ние? И как го променяме?” С тези два въпроса Вие се самоопределяте или провокирате?
По-скоро се самоопределям. Следвам активно и във всекидневните си действия възгледа, че човешкият свят е готов и трябва да се познава и уважава, но че е и постоянно се прави наново. Това новоправене винаги е пред очите. Човешкият свят постоянно се преправя, прережда и преобразува. Тази активна идея дължа в голяма степен на идеологията на отвореното общество. Ето един от нейните пунктове, който има нужда да бъде подчертан. Отворено е всяко общество. Няма абсолютно затворено общество, въпреки че тоталитарните общества се опитват да го постигнат. Човешкото общество е винаги отворено, защото винаги е в състояние на правене. Което не означава, че в него няма готови неща, които трябва ад се познават и уважават. Следвам тази диалектика не само в мисленето си, но и в начина, по който реагирам и постъпвам.

Какво направи българинът в тези 15 години, за да промени света си?
Българинът с голямо “Б” е помощна категория. Няма българин, има българи, различни българи, свързани помежду си по различни начини. Настроен съм негативно към говоренето за множествата като за реално съществуващи в единствено число. Примерно за човека, българина, жената и мъжа. В определени случаи се налага да представяме множествата усредено с дума в единствено число. Което не означава да вярваме, че те са такива и в действителност. По-скоро има различни българи отколкото българин. Българи и като индивиди, но и като влизащи в много на вид общности, които също като отделните хора са достатъчно различни.

Имах предвид какво направихме за 15-те години на прехода в света, който заварихме?
Да, вместо “българинът” е по-добре да кажем “ние”, въпреки че и то лесно става подвеждащо. Но да оставя тази комплицирана тема. В тези 15 години можехме да направим повече. Следователно, трябва да направим повече в следващия момент.

Казвате, че свободата в Европа са многото малки свободи.
Така е, и за свободата е по-добре да се говори в множествено число. Съвременна Европа осигурява много конкретни свободи. Те са свързани с определени правила, които са установени и кодифицирани. Европейската свобода е осигурена възможност за различни конкретни волеизяви. За съжаление, човек иска да има свободата като пълна гаранция за всичко, да не трябва постоянно да реагира различно и по този начин да допринася за обогатяване на съвременната мрежа от различни свободи. Това са външните свободи. Докато Свободата с голяма буква е вътрешно нещо, отнася се до това дали се изживяваме като принципно свободен, смятам, че свободата е начин на формулиране, на вътрешно администриране на своето отнасяне към другите и света. Това не се постига лесно, иска образование, възпитание, среда, която да те научи отрано да администрираш своята свобода, да знаеш кога и за какво да бъдеш свободен и кога и за какво да бъдеш зависим. Така че, колкото и да са свързани и да се представят от една дума, вътрешната и външната свобода не са едно и също нещо.
Имам следния показателен спомен за несвобода от социалистическото време. Созопол. 1 – 2 заведения, в които може да се яде. Казиното на пристанището – пълно. Единственото, което има, кебапчета. Всички трябва да се доберат до сервитьора, който да им сервира. Сервитьорът разнася на поднос еднакви порции. Скромен старец. Сервитьорът му тръсва порция с 3 кебапчета. Старецът казва кротко: “Но аз ви поръчах двойка.”
Сервитьорът поглежда с презрение, протяга ръка, грабва едното кебапче и го поглъща. Ето това е конкретна несвобода.
Старата външна несвобода беше съставена от такива конкретности. Същото се отнася за новата външна свобода. И тя е съставено от много форми на свобода. Затова е по-добре и по-полезно да говорим за външната свобода в множествено число. Още повече, защото тези свободи са свързани с умения и знания, които трябва да се усвояват. Поотделно е по-лесно отколкото заедно.
В този смисъл би било по-полезно да говорим в множествено число и за нашата страна. България е съставена от много различни Българии. Свързването им в едно не е лесна работа. По-добре е да го правим, а не да се отърваваме от тази нелека задача със заклинателно произнасяне на думата в единствено число.

Роден сте в София година след началото на Втората световна война. Какви са първите Ви детски спомени?
Имам бегъл спомен от бомбардировката над София през януари 1944 година. Бях съвсем малък. Просто си спомням как родителите ми ме грабнаха и слязохме в мазето. Живеехме на улица “Княз Борис Първи” в съседство с бившето кино “Солун”. Учих в близкото училище “Патриарх Евтимий”. Кварталът около градинката “Свети Георги” – това е средата, в която съм израснал.

В каква семейна среда израснахте?
Роден съм в семейство на интелигентни хора. Моят баща Иван Богданов и моята майка Елена Богданова са юристи по образование. Майка ми работеше на много места като служител. Баща ми твърде рано започнал да се издържа сам с интелектуален труд. След 1960 година той отново можеше да публикува, защото след 1947 – 1948-а неговата дейност като писател влезе във възбрана, както и неговата книга попадна в списъка на забранените – една ранна книга, която издаде през 1947 година. След 1960-а той лека-полека успя да възстанови своето битие на писател интелектуалец. Израснах край книги и с книги, в среда, която пазя и до днес, така че съм силно задължен на своите родители, и особено на баща си, за посоката на своето развитие.
Разбира се, живяхме бедно, оскъдно и сиво, какъвто беше животът в ранните социалистически години. Нашият живот обаче беше строго подреден и това възпита у мен определени добродетели като коректност и деловитост. Моите родители, Бог да ги прости, бяха деловити хора. От тях съм се научил, сигурно са ми го предали и по природа, че думите имат своето значение, че казаното се спазва. Майка ми и баща ми бяха точни хора. В моето семейство не познавах това, с което се запознах по-късно – неточността, размиването и некоректността. В семейството на баща ми и майка ми усвоих и друго: че нещата се случват, но и зависят от начина, по който се организират и възприемат.
Спомням си знаменателна фраза на баща ми. Моята майка, като отрудена жена, естествено изпадаше във вярната констатация, че всичко е скъпо. Разбира се, за нас беше скъпо в социалистическата епоха. Веднъж след подобен неин коментар, баща ми каза: “Ако е скъпо, трябва да печелим повече.”
Моите родители бяха пестеливи хора. Пестяха и трупаха, трупаха излишни вещи, така е в много български семейства. По някакъв начин така е и при мен до този момент. Това са дадености от социалистическото време, но може би и от по-рано – по един или по друг начин се спестява. Не е ясно дали това е добродетел и днес. И друго от онова време, което в моите очи е добродетел – задоволяването с малко, непривързването към предмети. Имал съм възможност за повече и за по-хубаво, можел съм да тръгна по линията на печеленето. Печеленето е нещо полезно за развитието на обществото, така то забогатява. Ако има много хора като мен, които се задоволяват с малко, това би навредило на съвременното общество. Но то е много полезно за вътрешния душевен мир.

Започнал сте училище в изключително бурен социален период или не го усещаш, когато си толкова малък?
1947 година бях в тогавашното първо отделение. Имам хубави, мили спомени. Детството си е детство. Детето не възприема големия обем на нещата. Спомням си добре грубите дрехи, в които бях облечен, шаячния клин, който ми претъркваше бедрата, шушоните, боледуванията, възпалените уши…Студ, много студ, мъгла, трудностите около поддържането на топлото, лошокачествените въглища, спирането на тока, прекарването вкъщи около една печка, всички завити с одеала, баща ми, който работи своите неща, аз уча уроците…Голяма бедност, но не и нещастие.

Как изживяваше баща Ви факта, че негова книга е в списъка с инкриминирани заглавия?
Тя се нарича “Между примирието и мира”. Преди 2-3 години я преиздадох – много кротка книга, в която един комунист и един социалдемократ – както си ги представя моят баща – разговарят за бъдещето на България. Тази инкриминирана тогава книга днес звучи абсолютно кротко. Как го е преживял? Трябваше да работи като юрисконсулт. Но и в тази работа нещата не бяха гладки. Беше бурна и конфликтна личност, Битието му на отритнат, на квалифициран като фашистки интелектуалец, го превръщаше в естествено бойка личност. Но лека-полека той успя да си извоюва място, без да прави крайни компромиси. Обстоятелствата направиха от него човек, който разбира реалността и може да бъде приятел с определени хора, за да се оправя. Спечели си заслужено широко уважение. За определена среда се превърна в нещо като гуру. Съвсем заслужено поради самочувствието, интелекта, паметта и решителността си. При това без да прави крайни компромиси. Но, така или иначе, мисленето му не се промени.

На Вашия баща ли дължите интереса към класическата филология?
Това стана по-скоро случайно. Когато кандидатствах в Университета след завършване на средното си образование в 1958 година, случайно записах класическа филология – беше първото, в което ме приеха. Тогава приемът ставаше само с диплома, аз бях отличник. След това ме приеха и философия, и история. Но останах в класическа филология. След години разбрах, че съм постъпил много правилно. Това, което изучавах, а и това, с което се занимавах по-нататък, ми дадоха нещо важно, което наричам отстъп. Придобих този отстъп от тукашното, който ми позволява да мисля за него по-обективно. Има такава всекидневна представа, че живеем някъде. Тя е фалшива. Никой не живее на определено конкретно място, в България, в София или в своя дом. Всеки живее в малко идеално пространство, надстроено над конкретното. Всеки е в някакъв отстъп.

Но Вие сте го намерил твърде рано?
Благодарение на класическата филология. В този смисъл тя и така нареченият отстъп са между причинителите на моя оптимизъм. Благодарение на този свят, който изучавах в едно или в друго, рано разбрах, че няма капитална разлика между древността и съвременността, защото става въпрос за човешки съдби. Каквото и да прави, както и да се развива, човешкото същество зависи от солидни трайни неща. Това повтарям постоянно. Затова и намирам много нещо за естествено. Благодарение на класическата филология влязох в контакт със знаменитите текстове като диалозите на Платон или малката книжка на Марк Аврелий. Дълго стоях над тези текстове, борех се с езика им и в хода на тази борба придобих позитивни идеи. Както е при всички идеи, те са и чужди, но по някакъв начин и мои. Между тях е и силно консервативната идея, че човешкото е човешко, независимо дали става въпрос за съвсем диво място, за една социалистическа България или за съвременна Европа, разликата не може да бъде пълна.
Това, което мъчи съвременния българин, а и много съвременни хора, са разликите, постоянното констатиране на разлики. То е основният причинител на песимизма и лошото настроение.
Но всъщност има не само разлики, но и прилики. Моят поглед е насочен по друг начин – първото, което правя, е да установя приликата, чак след това се заемам с разликите. Затова и не ползвам презрителната гледна точка спрямо необразования човек, спрямо грубияна. Първото, което правя, е да видя приликата между глупавия човек, грубияна и себе си. И си казвам: ето една голяма глупост, която правя, аз, който съм интелектуалец и съм привикнал да не правя и говоря глупости. Това не е въпрос на скромност, а на око. Дали виждаш, дали можеш да различиш умното и глупавото в себе си. Не е лесно. Голямата пречка за това е, че съвременният свят насочва вниманието ми към разликите.
Същото ме занимава, когато попадна на сексисти – примерно на женска среда, която говори за тоталната разлика между мъжа и жената. Тотална разлика няма, става въпрос за два варианта на човешко същество. Сериозният въпрос е дали мъжът и жената са постоянно мъж и жена. Отговорът е ясен: има достатъчно моменти, в които няма разлика между тях. същото се отнася и за ред други привидно сигурни категории, примерно за българина. Дали българинът е българин винаги и във всяко отношение? Реалността никога не съвпада с категориите. Оттук и причиняваната от нея игра на прилики и разлики, с която трябва да се справяме.

Ще Ви върна към тезата, че трябва да се научим да търсим не само разликите, но и приликите, защото темата за Европа Ви е присърце. Да не би грешно да сме подходили към Европа, търсейки колко сме различни от нея, вместо да се опитваме да намираме приликите си с нея?
Има разлика между това, което мислим, и онова, което правим- нищо не пречи да мислим погрешно за Европа. За Европа се мисли погрешно по два начина – първо, когато тя се възприема като нещо чисто положително и се прегръща, и второ, когато се възприема като нещо чисто отрицателно и се загърбва. В това е по-доброто на вършенето от мисленето. Малко са хората, които могат да мислят толкова мъдро, колкото обикновено действат. При действането няма как да нямаш сигнал, че постъпваш лошо, сигналът те кара да се коригираш и без да забележиш.
Това е и причината, поради която се отнасям с недоверие към социологическите изследвания. От една страна е важно да се изследва какво смятат хората. Поведението обаче не се определя само от това какво мисли някой. Оттук и доброто, че то се разминава с мисленето, а често и го блокира. Мисленето е нещо консервативно, то може да пречи на действието, но в определени случаи замлъква и това е големият парадокс. Срещате хора – които са тъжни, сиви, потиснати. В момента, в който ги попиташ как живеят, казват, че живеят бедно и сиво. Само 10 минути след разпитването ги виждаш, че са седнали в заведение, че се черпят и прекарват весели и мило. Така влизаме в най-малко двойната природа на човешкото същество, което от една страна мисли, а от друга постъпва – и, слава Богу, несъгласувано с това, което мисли.
Истината е, че тъжните, особено абстрактните мисли са по-лесни. Например – една абстрактна тъжна мисъл: целият ни живот провали този социализъм. На някои го е провалил. За това е виновен не само социализмът. Виновен е и самият човек, доколкото не е разбрал, че не е вътре в социализма, а социализмът е среда, която се е вмъкнала в собствения му свят. На някои хора се вмъква изцяло, защото са позволили да се вмъкне. В този смисъл, когато ме питате имаме ли погрешни мисли за Европа, казвам: “Да, имаме погрешни мисли за Европа”.
Много хора биха се втрещили, ако някой каже, че Европа иска да организира нещата по държавно-централизиран начин, което напомня за социализма. Напомня за социализма и стряска. Въпросът е дали е така и дали не ни подвежда приликата и дали ни подвежда, защото не можем да видим и да формулираме разликата.

Но ние все пак разчитаме на Европа – да ни накара да си подредим държавата, тоест, пак се връщаме към етатизма.
Не може да няма държава. Въпросът е в каква пропорция, а тя не може да бъде установена с формула. Затова е хубаво да има държава, но да е възможно да се бориш с нея.

Но нашата държава не ни харесва, не ни е достатъчна, та търсим друга – по-скоро шапка за нашата държава, която да я озаптява.
Няма как, човешкото същество съществува в общност. Държавата е институционалната форма на общностното съществуване. Имаме нужда, за да свършим някои работи, от голямата енергия на голяма общност, държавата ми я дава или, разбира се, не ми дава нищо. Дава на някого, затова и има хора, които искат ад бъдат във властта – защото властта ще им го даде.

На Европа така нареченият политически елит гледа като на нещо, което ще му донесе златни яйца.
Така е, обаче няма да бъдат само златни. Ще бъдат и ред неприятни неща. Например – изправяне пред тежка бюрокрация, изискване да се спазват определени стандарти. Защото очакваните средства няма да могат да влизат там, където няма нужните стандарти. Значи доброто на Европа ще се прояви основно в пренасянето на тези стандарти. То е нещо хубаво, залог е за съществуването на отворен начин – когато има стандарти, нещата стават лесно.

Вие сте оптимист?
Да, по-често съм оптимист. Привечер, когато съм уморен, чувам думите и заключенията на песимизма, но си казвам: това не е, защото съм песимист и защото животът е ужасен, а защото съм уморен. И гледам да се събудя оптимист. Но се случва да се събудя с главоболие. Текстовете с които съм работил, и големите хора, с които съм общувал, са ме научили и си казвам: в моята глава светът е черен, трябва да намеря начин да не ме боли глава. Мога да взема парацетамол, да не стоя пред компютъра, да изляза. Боли ме глава, нищо повече, светът не е виновен, дори не и за това, че съм се родил човек и имам глава, която в определени случаи ме боли. Това е мисъл на Епиктет, която съм усвоил и направил своя. По-общо изказана, тя се свежда до това – случващото ни се идва не само отвън, а и от начина, по който го възприемаме. Така или иначе, не бива да пренасяме върху света своите собствени състояния.

Какви преподаватели имахте в Университета?
Солидни преподаватели, от които научих много и придобих важни неща. Например професор Георги Михайлов, който ме е преподавал по историческа граматика на старогръцкия език и епиграфика, изтънчен човек с много знания, който ми оказа силно влияние. Или Руска Гандева, която по-късно стана професор, преподавал ми е латински език. Или Александър Милев – старогръцки език. Тези хора формираха поведението ми като преподавател, а и като човек. Аз съм им благодарен. Разбира се, времето не беше леко. Самият Университет беше нещо като висша гимназия. Но, така или иначе, поне в Катедрата по класическа филология, витаеше духът на едно по-добро време. Оттук и силното въздействие на моите преподаватели, оформени от големи професори от предишното поколение като Александър Балабанов и Димитър Дечев, а и в чужди университети.
Ето, спомням си показателни неща. Професор Георги Михайлов ми задаваше курсова работа и ми посочи книга на френски. Позволих си да кажа, че не зная френски. Той ме погледна учудено със своите големи очи и каза просто: “Ще научиш.” И толкова. Или друг случай с Александър Милев. През 1963-та станах преподавател по латински и старогръцки в тогавашния Висш педагогически институт във Велико Търново. Александър Милев идваше отвреме навреме, за да види що правя, как преподавам. Беше свързан с Българската православна църква и силно приличаше на отец. Влезе в мой час, изслуша какво правя. Накрая, точно като отец, каза: “Виж какво, Богданов, не трябва да ги учиш толкова много, комуто е дадено, ще научи.” Не следвах този съвет, макар да ми направи силно впечатление. Той е в православния дух – комуто е дадено, ще го постигне, няма какво да се прави. Аз не съм настроен така, напротив – цял живот търсих начини за по-ефективно научаване на старогръцкия, за това повече хора да знаят старогръцки и мога да кажа: благодарение на този вид усилие се постигна много. Смятам, че така трябва да се постъпва. Сега, на тази възраст, разбирам значението на подобни отложени в съзнанието изречения. Те се превръщат в модели за поведение. Както разбирате от двата примера ,те могат да са позитивни и негативни. Човек може да следва или да избягва това, което някой му е казал. Може да го комбинира и да свързва с другите съставки на вътрешния си свят.

Как продължи житейският Ви път?
Във Велико Търново бях редовен преподавател от 1963 до 1969 година, от 23 до 29-годишен. Отначало преподавах само старогръцки и латински, след това започнах да преподавам и история на античната и западноевропейската литература. След 1969-а продължих да преподавам в Търново хонорувано. По едно време станах и ръководител на Катедрата по чужди езици там. През 1969 година спечелих конкурс за асистент в Катедрата по класическа филология в СУ. Започна моето битие на преподавател там, което продължава и до днес, вече 36 години.

Имахте ли проблеми с научната си кариера?
Имаше проблем още при моето кандидатстване за асистент. Тогавашните “Кадри” се опитаха да им попречат, тъй като съм син на писател, чиято дейност е инкриминирана. Явиха се “доброжелатели”, които изпратиха на отдел “Кадри”  препечатки от статии на моя баща, между другото и статия за смъртта на цар Борис Трети. Тогава Иван Богданов напълни чанта с книги и други материали и отиде в “Кадри”. Попчев се казваше човекът там. Баща ми тръснал на бюрото му материали, с които доказа, че Георги Цанев – баща на Милена Цанева, която е в СУ, се е изказал много по-прочувствено за смъртта на цар Борис Трети. И ме допуснаха до изпит. В научното ми израстване след това имаше и други моменти на неблагожелателство. Особено остра беше лошата амбиция на Александър Ничев, професор, на когото по-късно станах асистент. Той беше недоволен, че не приемам предложената от него тема за докторска дисертация, а се насочвам към друга. При защитата на моята докторска, тогава кандидатска дисертация, Ничев направи опит да ме провали. Но както става в някои случаи, това се превърна в мой триумф и доведе до още по-остър конфликт с него, който се прояви и политически. Двамата партийни членове в нашата катедра – Кирил Влахов и Александър Ничев, се опитаха да докажат, че съм избягал в Германия в момент, когато бях отишъл да се оперирам от сърце и бях остави в Университета нужното известие. Операцията беше тежка, но успешна, върнах се и нищо не излезе от този опит да бъда уволнен.

Този конфликт имаше ли професионална основа?
Имаше. Професор Ничев твърдеше, че не съм учен, че заниманията ми имат популярен характер. След смъртта му се запознах с неговата дъщеря. Тя сподели, че семейство Ничеви са имали като основна тема за разговор вкъщи моите прояви и аз съм се превърнал в нещо като герой за нея. Но това са неща, които за мен нямат значение. Седнах на стола на професор Ничев, преподавам неговия предмет и пазя доброто си чувство към него като учен и преподавател. Почитам това, което  е направил, особено пълните стихотворни преводи на Есхил и Софокъл на български, едно наистина значително дело. Не можех обаче да приема този ураджийския комунистически стил на отношение, деленето на хората на добри наши и чужди лоши. Впрочем, по този начин той е влязъл в петдесетте години в Катедрата по класическа филология – със статия срещу Александър Балабанов и един вид прогонване. Това, че го наследих против желанието му като преподавател по история на старогръцката литература, беше един вид компенсация дето той беше прогонил Александър Балабанов. Споделям го, защото смятам, че е нещо характерно за онова време.

Усещаше ли се идеологическа рамка във Факултета?
Не бих казал. По-скоро самият аз спазвах определени рамкови положения. Идеологията беше в моето образование. Бях добър студент, ползвах марксистката идеология, тя се усеща на определени места в моите книги. За което не се срамувам, това е естествено. Всеки се нуждае от обща парадигма, на която да се облегне. Лека-полека намерих слабите места на марксистката парадигма и смятам, че съм ги преодолял. Иначе мисля за идеологиите така, както и за всичко друго – те никога не са добри или лоши сами по себе си. Добри или лоши ги прави ползването и прилагането.

Отстрани погледнато е странно, че още през юни 1990 година Вие вече пишете за Нов български университет – като идея, като понятие.
Да, защото през 1990-а се създаде дружеството за Нов български университет, което постепенно прерасна в самия университет.

Какво Ви подтикна да го направите, да излезете от лоното на Алма Матер?
Това, което ме подтикна, е сивотата. Иначе едва ли бих го направил. В онези години се опитах да бъда административно зает – две години бях заместник-декан на Факултета по класически и нови филологии. Точно на самия 10 ноември 1989 година имаше избор за декан, кандидатствах и пропаднах. Мястото зае симпатична жена от партийната среда. Тогава разбрах, че СУ не е мястото, на което мога да се проявя като организатор, и се заех с Новия български университет. Това стана цяла нова следа, по която тръгнах.

Такъв ли си го представяхте, какъвто е сега НБУ, имахте ли толкова смели очаквания?
Не мога да кажа, че имах съвсем ясна представа какво правим. Имаше програма, платформа, те се следваха – инициаторите бяха други хора, те постепенно се пръснаха, лека-полека от първоначалните инициатори не остана никой. Въпрос на последователност.

Днес това, което е НБУ, харесва ли Ви?
Очевидно ми харесва, след като постоянно се занимавам с него. Смятам, че е нещо безспорно много положително. В НБУ възможността за избор е много по-голяма, за комбиниране, за спиране, за започване, за отиване другаде. Тази кредитна система, по която работим вече 10 години, имаме голям опит с нея, позволява всякакви комбинации и се харесва. Смятам, че НБУ е сериозно постижение за българската обществена среда. Има и други такива постижения, въпреки че не мога да ги изброя коректно в момента. Имаме голямо задължение към това да знаем тези позитиви на българската обществена среда. НБУ е такъв сигурен позитив. В него по стабилен начин са свързани редица съвременни стандарти с доброто на старата система на образование. Убеден съм, че реформата винаги е някакъв компромис, НБУ е такъв успешен компромис.

Бяхте посланик на България в Гърция. Как “прескочихте” от университетското поприще в дипломацията?
Това стана във вихъра на събитията в онези години, предложи ми се, зарадвах се и честолюбиво приех. Бях посланик от април 1991-ва до юли 1993 година. Престоят ми в Гърция беше изключително полезен, позволи ми да видя света от друга гледна точка. В тези две години и половина се опитах по моя последователен, свързан с упорство начин да постигна нещо. Постигнах много малко. Доброто е, че разбрах как е устроена самата държава. Разбрах стандартите на държавното поведение. Например разбрах, че според тези стандарти посланикът е добър, когато не прави нищо. Колкото по-малко прави, а повече казва и повтаря едни и същи неща, толкова по-добър е, но това противоречеше на характера ми.

Бързо ли стигнахте до този извод?
Доста бързо. Аз исках да правя лично. Но не можеше. Правенето ставаше подмолно. Тогава разбрах и тази система на двете служби – военното и другото разузнаване. Разбрах, че те правят нещо за държавата, но правят и други неща за части от държавата, а и за самите себе си. Имах пред очи особената диалектика на голямата заедност и отделността, която ме интересува остро и до днес. Едно обаче беше съвсем ясно – че това не е моето място. Моето място е като Нов български университет – не много малко нещо, но достатъчно голямо, в което това, което се прави, е видимо.
Моят характер не беше подходящ за посланик – колкото и да съм възпитан, спокоен и можещ да се държи условно. Това е за други хора, екстраверти, които живеят с гъдела на високото предизвикателство и официалността.

Какво трябваше да вършите като посланик?
Да посрещам, да изпращам, да водя официални разговори, да давам вид.

Това не е много лицеприятно отношение към дипломацията?
Дипломацията е нужна и може да бъде много полезна. Когато има голяма система, каквато е една съвременна държава, има нужда от добро представителство. То е важно, трябва да се извършва. В този смисъл е важно как е облечен, как говори и какво избира да каже и какво да не каже, този, който представя. Така че, професията на дипломата е и полезна, и трудна. Въпросът е, че не беше за мен. Така или иначе, за всекиго има някакво най-добро място. Дано да съм го намерил. Ако мога да кажа как си го представям, за мен то е там, където нещата стават.

Генка Маркова
Април 2005 г.