След като в последните години излезе от проблемите на цивилизацията на класическа Гърция, професор Богдан Богданов се утвърди като майстор на малките философски форми в съвременния дебат. Някои от неговите кратки текстове породиха големи последствия. Например ‛Двете благополучия“ отпреди десетина години преминаха през философско-политическите обсъждания на проблематиката на ‛отвореното общество“, прекосиха споровете относно модернизацията на България и накрая зазвучаха като скрит акорд в политическите програми, оформили консенсуса по ‛озападняването“ на българското общество.

И все пак, ентусиазираният Богданов читател си задаваше въпроса: ‛Малки форми – хубаво. Но къде е голямото, епично философско платно? Докога ще се бави?“

Книгата

Само професор Богданов си знае дали през цялото това време наистина се е бавил. Но накрая произведе епичното платно и го предложи на читателите си. Започнах да го чета в един период, в който на практика се бях отказал от книгите поради упоритото чувство, че те вече не ми казват нищо съществено, ново или стимулиращо. Не добавят стойност. В такъв точно момент потънах в Отделно и заедно и изплувах от другата страна с ясното съзнание, че съм се сблъскал с преломен текст. Чувството беше същото, като първото четене на Хайдегер. Все едно някой ти е отворил врата в сумрака и оттатък виждаш дневна светлина.

След прекъсване от около 15 години реших наново да напиша отзив за книга. Започнах, но съдбата ме запокити за няколко месеца в Беларус, където вратата към дневната светлина се затръшна и един цял живот бродих като сянка из зимния мрак на лишена от всякаква фантазия диктатура, ръководена от бивш председател на колхоз. После пък затънах в ремонти – и така, между диктатори, депресии и торби с надпис „Титан“ (каквото и да е това), се мина една година.

Това прекъсване обаче не затрупа под лавината на времето идеята за писането на отзив. Всъщност, направи я по-актуална. Защото събирането в единен смисъл на разпарчетосаното битие на човека, живеещ-мислещ сред мисловните отломъци, наследени от XX век, е темата на книгата на Богданов.

Тя самата постоянно събира парчетата си. Макар флиртуващ със собствения си разброд – т.е. частите му да тръгнат да бродят в различни посоки – текстът е епичен по начина, по който е епична полифонията на „Война и мир“. Постоянно заплашващата да се разпадне структура всъщност е адекватният инструмент за пресъздаване на онова „живеене-мислене“, на което е и посветена книгата на професор Богданов.

Още в началото той прави нещо, което се случва много рядко и е израз на онази автентична скромност, която е характерна за наистина разбралите важни неща. Професор Богданов излиза от обичайната за академичните среди поза от типа: ‛Аз съм една недостойна радиоточка, чрез която говори Разумът, но само дотолкова, доколкото съм го разбрал. Затова ще пиша за някакви много дребни, ясно отчленени неща и ще се крия, доколкото мога, зад гърбовете на гигантите; и ще ги цитирам обилно по начина, приет за науката – т.е. за онзи формализиран канон, чрез който Разумът е избрал да се проявява пред нас“.

Посланието на Богданов е друго: Аз говоря с вас и онова, която ви казвам, е моята мисъл – на един отделно взет човек, който знае, че от време навреме е “себе си“, а понякога – не е. Затова непрекъснато ще ви обяснявам какво точно имам предвид и защо го пиша така, а не – инак. Защото говоря аз и поемам отговорността за това говорене. Не съм рупор на Разума, комуто да прехвърлям отговорността. Затова – защото искам да кажа онова, която е мое – не следвам каноните на цитирането. И добавям неочаквани аспекти към установени думи, защото те не могат да бъдат чисти, еднозначни категории. Защото всяка дума е многопластова и по своята същност – амбивалентна.

Този стил е арогантен само на пръв поглед. Всъщност, той е израз на спонтанната скромност на човека, който знае колко не знае – но и знае, че онова, което знае, все пак го знае по определен начин, а не го преписва наготово. От днес живите големи мислители така говорят едната шепа хора, които успяват да формулират автентично екзистенциалните проблеми пред човешкото създание. Във възходящ ред: Роджър Скрутън, Ричард Рорти, Зигмунт Бауман, Чарлс Тейлър.

Казвайки ‛Говоря аз“, Богданов поема в пълен обем отговорността, като ясно посочва нейния субект. И веднага предизвиква (а лесно би могъл да се скрие) поне два въпроса.

Първият е под-вариант на въпроса, който още Томас Карлайл отправя към субектите на обществената сцена: "How come you here? Как се взе ти тука (та да ни издаваш разпореждания)?". Под-вариантът в случая е: ‛Какъв си ти, че да те слушаме (след като не си радиоточка на Разума)?“. Отговорът на този въпрос е на всяка страница в текста – във всяко едно обяснение защо авторът прави така, а не онака. По този начин той описва онова, което знае – както и онова незнайно, което е отвъд. Ако ни убеди, че наистина знае, каквото знае, и че е способен да види и да опише границата, докъдето стига неговото знание – продължаваме да четем. А щом продължаваме да четем, значи ни е убедил.

Така стигаме до втория въпрос – онзи, с който всъщност се занимава цялата книга: ‛Какъв е който и да е било? Що е то човешкото същество изобщо?“

Мисленето

Преди да стигне до отговорите обаче, Богданов започва от основата. В началото на всеки въпрос е мисленето; и преди да си тръгнал да търсиш отговорите, неминуемо трябва да развиеш идея за това що е мислене. А тъй като мисленето – неговите цели, структура, граници и резултати – е основната тема, с която се занимава философията изобщо, авторът е принуден от началото и до края на текста да критикува, преподрежда и преформулира философското наследство.

Изводът, до който той стига, в определен смисъл е чист аристотелизъм („усет за естественото разнообразие на нещата в света“, както го характеризира авторът): да се признае съществуването на нещата в света и, при изграждането на разбирането за него, те да бъдат подреждани по един умерен, уважителен към всички тях и следователно – не-абсолютистки начин. Слагането на всички надежди за разбиране само в едно нещо, смятано за най-истинското, неминуемо изкривява модела на света (и на човека в него) и довежда разбирането и живеенето до задънена улица.

Това се отнася не само за действието и мисленето, които са откъснати едно от друго в по-голямата част от философското наследство, но и за различните нива на мислене и говорене. И обикновеното всекидневно говорене, и научната реч съществуват. Двете нива са еднакво легитимни. Научното говорене има потенциала да отчлени нещата едно от друго, за да станат по-ясно видими. Що се отнася до всекидневното говорене, то „всяко слово, дори най-глупавото, мъкне всеобщото със себе си“. И двете нива, ако са абсолютизирани до степен да бъдат признати за единствени, водят до провал. Всекидневното говорене затапва света с „овеществени думи-етикети“, а научното – „с оформяне на етикетни термини на латинска основа“. Първото прави невъзможна преподредбата на света, тъй като вече го е отстранила – оставила го е някъде там, завинаги такъв, какъвто е, скрит зад етикетите. Второто води до същата субектна импотентност, но по различен път – по пътя на „разрушаване на самото слово“ като инструмент за справяне със света.

Затова професор Богданов апелира към компромис – към съчетаването на двата вида мислене в едно непостоянно, редуващо се цяло, способно да се придвижва от сложното към простото и обратно. Въпросът, според него, е това да става по един осъзнат начин (за разлика например от научното говорене, което постоянно „пропада“ във всекидневно, без да има такова намерение) – което е и задачата, която той формулира за науката на XXI век. В рамките на този компромис по-нататък следва да се намери редуването на „фазите, които хаотично следва всяко говорене – на различаване и на оприличаване“. Ние всички и без друго правим това, без да искаме, всеки път, когато говорим. Въпросът е да го правим подредено, с умисъл.

Мисленето е многопластов, недокрай разпознат, нито оцялостен, нестабилен и променящ се процес, подлежащ на непрекъснато преподреждане, за да не „блокира комуникацията и практиката на живота“. Онова, което можем да направим, е да се справяме с мисленето, като приемаме всичките му варианти и правим усилието (доколкото това е възможно) да го ползваме осъзнато, за да не потънем в хаоса на битието, или – да се окажем отстранени от света в затворени килии, изградени от понятия. Последното е по принцип невъзможно, както са всички опити за“чисто“ мислене, изолирано от „мръсотията“ на живота: „Разбиращото говорене е вътре, а не вън от живеенето“.

Живеенето

Заниманието с живота и неговия смисъл е толкова честно занимание, че се случва сравнително рядко. Освен Аристотел, Хегел, Хайдегер, дьо Шарден и още двама-трима, философите доста изобретателно – така, че не винаги се усещаш как точно го правят – заобикалят проблема за смисъла на човешкия живот. И най-третостепенният философ е пълен с рецепти как да си живеем живота. На пръсти обаче се броят онези, които обсъждат по-важното – какво е животът и защо да го живеем?

Професор Богданов е сред честните мислители и не заобикаля това минно поле. „И живеенето, и мисленето,“ пише авторът, „се изразяват в протичания, в които някакви различавания се редуват с някакви оприличавания на това нещо с друго“. В случая с живота става дума за „редуване на фази на свързване и отвързване, на моменти на постигане на това живеещият да е именно този и на други моменти, в които той е някой друг“.

Това разбиране за живота е своеобразна кулминация на заниманията на професор Богданов с проблематиката на отвореното общество в последното десетилетие. Основните му изводи, над които настоящият надгражда, бяха, че всяко общество редува състояния на отвореност и затвореност; че и най-отвореното общество (САЩ) съдържа в себе си острови на затвореност (класическото едноетажно градче в Средния Запад), както и най-затвореното общество (НРБ) съдържа в себе си островчета на отвореност (групи интелектуалци, музиканти, художници); че и най-съвременният човек редува състояния на отвореност и затвореност, както и на свързване и отвързване от групи.

Предизвикателството, както тогава, така и сега, е едно и също: тези редувания да протичат по един осъзнат, овладян начин, за да можем по-успешно да се справяме със (да подреждаме-преподреждаме) света. Животът е философизирано действие – живеене-мислене: „Самото гонене на смисъл е неизбежно, защото е корелат на живеенето“. Авторът изрично посочва, че с въвеждането на „дифузното“ (многосмислено, амбивалентно, без дефинитивно очертани граници) понятие „живеене-мислене“, той съзнателно се стреми да преодолее разкъсването между живеене и мислене, проведено в западната философия след Хегел: „Редукцията живеене-мислене връща към идеята за целостта на света, но не като готов свят-ред или като крайното му постигане, както е при Хегел, а като насочено към такъв свят живеене“.

Онова, което прави такова живеене, е буквално да твори света: „Живеещото-мислещо нещо избира между съществуващите редове-смисли един най-добър ред-смисъл или го създава наново.“

Така е очертан отговорът на въпроса „Какво е животът?“. Отговорът на въпроса „Защо да го живеем?“ е очевидно избор на всеки един живеещ-мислещ субект.

Човекът

„Едва ли има нещо, което да не попада поне в два класа едновременно“, напомня авторът една от водещите теми на своето мислене. Това съждение може да се засили и да звучи така: може да се каже, че едва ли има нещо, особено пък човешкото същество, което да попада само в два класа едновременно. Когато кося тревата в двора, аз университетски преподавател ли съм? Когато часове наред бавно бъркам тава със сладко от малини, поставена на огъня, аз мъж ли съм? Политолог ли съм, когато измислям ново парче за рок групата, в която участвам? Всеки от нас има толкова, че и повече роли (глава на семейство, данъкоплатец, гражданин и пр.). Нещата се усложняват допълнително от сложната структура на човешкото същество изобщо – едновременно богоподобно и подобно на животните; пълно със страсти, егоистични щения и предубеждения срещу другите, но и притежаващо разум, способността за съпричастност и жертвоготовност.

Всеки е повече от едно нещо във всеки даден момент, но едва ли някога е едновременно всичко, което е. Оттук авторът отхвърля статичните подходи към разбирането на човека („човек – това е еди-какво“) и предлага друго – хипотезата, „че по-ефективното разбиране на човека е не като човек, а като човешка ситуация“. Това е ситуация на постоянно жонглиране с различните части на себе си и на света, постоянно отчленяване-уподобяване, свързване-отвързване, действие-размишление: „Човекът е опит за цяло“. Този опит протича в среда, във времева протяжност – „протичане и преход“, по думите на професор Богданов, в търсене на „липсващата цялост“.

Обясненията, както непрекъснато напомня професор Богданов, не са директни описания на същността на нещата, а хипотези, подлежащи на проверка и уточнение. Щом това е така, човешкото същество не може да извършва дейността „мислене“ (разбиране) в изолация от останалите; проверките и уточненията протичат в тази среда.

От тази гледна точка класическата постановка на Просвещението, схващаща човешката ситуация като отношение „субект – свят“, вече не върши евристична работа. Човек не общува със „света“ директно, а заедно с други човеци. Защото „разбиращият и казващ човек разбира и казва като същество, свързано с други, с които има общ свят и с които постоянно преговаря, между другото, и за този общ свят“. Тъй като ситуациите на живеене са и ситуации на разбиране, това налага „вплитане и разплитане на отношения на отделно и заедно“.

Иначе казано, ситуацията „човек“ включва като неотменима своя част отношения с другите хора, с групите и общностите, които те формират. Експериментът „човек“ се случва в постоянна връзка с други хора, с обществото, с различните общности и техните смисли; „и затова (човекът) е и поле за срещата на много цялости“.

Общностите и обществото

Тази среща съвременната философия е склонна да тълкува като серия от сблъсъци между индивида и „обществото“. След всичко казано дотук едва ли е учудващо, че професор Богданов намира това абсолютизиране за крайно подозрително и голяма част от книгата е посветена на критично изследване на неговите основания. В крайна сметка се стига до следната картина.

Човекът е немислим без общностите, които създава. „Благодарение на ума“, пише авторът, следвайки Аристотел, „отделните индивиди могат да съществуват направо в света, без посредничеството на човешка общност“. Повечето хора обаче не могат, а дори онези, които могат, не го могат през цялото време. Само някои хора „приличат на богове и не се нуждаят от общество“. Хората създават не един вид „общество“, с което да влизат в отношения на любов-омраза, а различни среди за своето виреене и осъществяване – няколко вида общности, в които да могат да реализират мисленето-живеенето.

Комунисната общност е среда („фон от разбрани идеи“), в която хората създават смисли и стигат до разбиране на предназначенията. Такива общности са „жени“, „мъже“, „лекари“, „европейци“ и пр. Реалната общност, от друга страна, мисли себе си като стабилна, винаги съществуваща част от природата, и създава трайна плетеница от безпрекословни вярвания, роли и йерархии. Такива са семейството, родът, етносът, народът. Обществото, от трета страна, е постоянно променяща се, конфликтна и спореща комбинация от всичко това. С него човекът е в отношения на отхвърляне-приемане, свързване- отвързване, обективиране- интернализиране. Обществото е сбор и от индивиди, и от общности. За да се побере всичко това в някакво равновесие, обществото е онова място, където се произвеждат над-личностни правила, законов ред, всеобщи институции.

Една основна арена на обществото, която в съвременните български условия изисква много голям разговор, е полисът – държавната общност в Аристотелевия смисъл. Този разговор професор Богданов подхваща, но пълното му разгръщане предстои. Именно в рамките на подобен разговор може най-лесно да се описват отношенията индивид-общество не като отношения на конфликт, тревожност и самозащита, а като отношения на постигане от страна на индивида. Може би това е причината Аристотел да води предимно този разговор. Във всички случаи, заниманието е много по-удовлетворително, отколкото типичното за XX век противопоставяне на индивида и обществото и следващата от това интелектуална депресия – тип Фуко, според която свободата и творчеството не са възможни за индивида, (за)винаги омотан в лепкавите мрежи на властта.

Професор Богданов казва най-важното в този смисъл – че Аристотелевият полис „е само потенция за усъвършенстването на отделния човек. Реалното нещо със субект е той, а не полисната общност. Оттук и последствието, че отделният човек и общността не са от един ранг и не се противопоставят“. Казвайки това авторът, общо взето, изоставя проблема. А всъщност цялата проблематика на „участието“, занимаваща водещите умове и международни организации в началото на XXI век, няма върху какво да се основе, освен върху някакъв осъвременен прочит на полисната общност. Очевидна е необходимостта професор Богданов да напише нарочна, отделна книга за онази арена на среща на обществото с индивида и на индивидите помежду им, която Аристотел нарича „полис“.

Човешките общности, както „комунисни“, така и „реални“, съществуват за философска и смислова, а не просто за физиологическа закрила, както ни убеждаваха „материалистите“. В този именно смисъл човек е общностно същество: той търси в общностите закрила от тревожното многосмислие, съпътстващо „неотменимостта на всеприиждащото битие“, според елегантния израз на Хайдегер.

Практическото значение на това разбиране за общност е огромно – особено днес, когато общности и общества се разпадат (или претърпяват метаморфози с незнаен изход) с нарастваща скорост. Всеки, който си има работа с човешки общности, ако не е наясно с тяхната същност, както е описана от професор Богданов, ще бъде като слон в стъкларски магазин и може да стори огромни поразии. Като например програмите за „реконструкция на общностите“, прилагани от американците в Ирак и другаде. Такива програми не могат да дадат резултат поради простата причина, че според тях „общностите“ се „реконструират“, като им се прокара водопровод, канализация и се построят поликлиники. Само че не това е същността на общностите и те съвсем спокойно могат да се разпаднат напук на новия водопровод. И, веднъж разпаднали се, да го разпарчетосат и продадат за старо желязо. Постоянно случващ се и лесно предсказуем провал е и историята на държавните и междудържавни програми за „включване“ на ромите.

Макар професор Богданов да не посвещава прекомерно внимание на обществата, той казва достатъчно, за да може да се изгради една активна и резултатна програма на интервенции в болни човешки общности. Тя би могла да изглежда по следния, преодоляващ сегашните провали, начин.

Общностите са основани върху – и се възпроизвеждат чрез – групово изработени смисли, които изграждат не-заплашителни интерпретации на света. Обществата – поне съвременните – осмислят себе си като основани върху определено схващане за нуждите на индивидите, също схващани по определен (либерален) начин като самодвижещи се и целеполагащи автономности. Общностите се регулират чрез личен контакт, обществата – чрез анонимните и без-личностни механизми на управлението и администрацията. Общностите решават недостига на ресурси чрез взаимопомощ, докато обществата адресират този проблем чрез без-личния пазарен механизъм. Политиката, държавата, електричеството, компютрите са възможни само в общества.

Обществото е артефакт – изкуствено творение, постоянно поддържано с воля и усилие. Изкуственото състояние, наречено „цивилизация“, може да съществува само на основата на общества – не може да пораства директно от общности. И там, където обществото се разпада, цивилизацията се разпръсква като утринна мъгла. Изчезват и политиката (Югославия в навечерието на войните), и държавата (Косово, Судан), и електричеството (Грузия през 90-те години). Изчезват и компютрите, защото без ток и без сигурността, че някой мародер няма да ти открадне сървъра, те не могат да съществуват.

В практически смисъл (тоест, както напомня професор Богданов по повод на Аристотел – в смисъла на действието), „реконструкцията“ на едно общество е съвършено различна задача от „реконструкцията“ на общност. Това, което е нужно на една общност, за да съществува, е обособена, ценностно закрепена и снемаща тревожността представа за света. Това, което е нужно на едно общество, са онези анонимни, без-личностни мрежи, които са в неговата основа. Разпадащите се общности имат нужда от философска интервенция. Разпадащите се общества – от законова и административна реконструкция. Подобни разлики, директно следващи от размишленията на Богданов, трябва да бъдат в основата на „правенето на политики“, ако тези политики искат да постигнат резултат.

Подобна интервенционистка програма на комунисната общност, наричаща себе си „международната общност“, би имала и проекции към полето на индивида. „Психически нездравите“, както ги нарича Маслоу, индивиди се вкопчват в ритуалите на общността (и се превръщат във фундаменталисти) или в хората около себе си (и стават невротици), защото тяхната тревожност от света не е само философска. Ако беше, потапянето във функционираща общност щеше да е достатъчна терапия. Съвременният, постоянно разпадащ се на парчета индивид има и други тревожности, които трябва да бъдат адресирани.

Че от книгата (философка) на професор Богданов могат да се правят преки, без опосредстване, програми за практическа интервенция – това само по себе си подчертава навременността на текста, неговата пригодност за нуждите на XXI век. Крайната цел, закодирана (но и сравнително лесно разкодируема) в книгата Отделно и заедно би била постигането на индивид, който да е едновременно член на общности и на общества, защото така е избрал – но и който да може да застава гол пред света, защото умее и това.

---

Отделно и заедно отваря толкова врати, че човек се замайва. Прекалено много мисли, които преди това са ти се стрували несериозни догадки или недостойно бягство от академичността, се оказват едновременно сериозни и легитимни. Морето се оказва до коляно, животът придобива поразителна лекота и тръгваш да пишеш отзив за книгата с дръзкото самочувствие, че можеш да бродираш – да добавяш – върху нея, докато си правиш някакви други радващи те неща. Преди почти година започнах това есе с такова настроение. Завършвам го с възстановена скромност. Лекотата, която книгата произвежда, е ефект върху читателя, а не съдържание на текста. Богдановият текст е истински зрял, минал както през ситото на мисленето, така и през ковачницата на живеенето; и само авторът може да си го дописва нататък. Това е тежка артилерия, само маскирана като празничен фойерверк. Прекомерно радостното отношение към нея би било неуместно и лекомислено.

Разбира се, в Отделно и заедно има много повече от преразказаното дотук. Предлагам просто една версия на разбиране, постигната от един отделно взет индивид, който е активистки и полисно-политически настроен. Херменевтикът би разгърнал друга версия за книгата, екзистенциалистът – трета, антропологът - четвърта; и така нататък. Всички в еднаква степен обаче биха разбрали, че имат пред себе си такова мащабно преподреждане и прочистване на мебелировката в дома на философското ни наследство, което да позволява поемането на неизбежните нови теми на XXI век по един спокоен и неразрушителен начин.

От тази гледна точка Отделно и заедно се вгражда, заедно с не повече от дузина книги в световен мащаб, в основите на мислене-живеенето на новия век. Наистина е жалко, че текстове, написани на български език, имат минимален шанс да бъдат включени в световния дебат навреме – така, че да оставят своя отпечатък върху духа на времето, както би се случило с книгата на професор Богданов, ако тя бъде издадена от някое голямо и академично, но задължително англоезично издателство.