Какво е да говориш/пишеш ясно? Как да правиш това и да избегнеш едноизмерността, в която се оглеждат дисциплинарният ред и идеологичността – типични производни на логоса?
 

   Яснотата е истинска, когато успява да улови сложността на онова, което представя, и да достигне крайността му. Тогава в нея затрептява възможността за промяна, която не е идеологична, защото не се ръководи от характерното за идеологията универсализиране на частния интерес. Тя се е освободила от този интерес в хода на изчерпването на многообразието на коментирания обект. Да страниш от яснотата означава да приемаш, че светът, в който живееш, е безкраен и лишен от развитие и актуалност, че той няма настояще и минало, няма история.

   Кохерентният в своята аргументативна организираност език на новата книга на проф. Богдан Богданов “Университетът – особен свят на свобода” трезво рефлектира върху явленията, към които се отнася, за да обхване ограничеността им и да потърси перспективата на промяна. Този език не е само теоретичен, защото чистата теория като затворена система от правила може да бъде манипулативна и подвеждаща. Нито е само практически, защото практиката в устрема си към конкретното и единичното би могла да пропусне възможностите, налични в цялото, в което участва това конкретно и единично.
   Книгата, включваща статии, студии и слова, произнасяни и писани във времето от 1989 г. до наши дни и посветена на 15-годишнината на НБУ, предлага разговор върху университета. Бих откроил три тематични ядра на този разговор: кризата в българското висше образование през т. нар. “преход”, отношението “университет-личност” и опитът на НБУ.

   Кризата в университетското образование у нас след 1989 г. е продиктувана от невъзможността му в ситуацията на обществените трансформации да остане каквото е било. Книгата не споделя типичното за “прехода” песимистично, мрачно говорене за трудностите на академичния свят. Не следва и опозицията между миналото, от една страна, и настоящето и бъдещето, от друга, водеща до патетичен унес от новото. Проф. Богданов не разглежда историческата форма като нещо установено, а като “възел от елементи и потенции, които никога не се реализират в пълния си състав” (с. 13). Активизирането на потенциалното прави вероятна промяната. Неслучайно авторът, разисквайки алтернативите на университетската институция, утвърдила се в Европа през последните няколко века и станала вече проблематична, се обръща към диспутното обучение в Средновековието. Университетът би могъл да спечели от този модел, преосмисляйки го с оглед на настоящето.     Едно от важните усилия на книгата е да се даде определение на личността. Традиционно тя се мисли в две противоположни посоки: като самозатворена реалност (субект, притежаващ пълното съзнание за себе си и рационален контрол върху своето поведение и неговите мотиви) и като отрицателност, празнота, която се запълва със съдържания от обкръжаващия я свят. 

   Проф. Богданов е дистанциран от тези линии. Ако личността е оформена цялост, тогава как да обясним измененията, които се случват с нея? Откъде идва необходимостта от тях, желанието ни да рефлектираме над себе си и да се подлагаме на преоценка? А пък щом личността е резултат от обстоятелства извън нея, тогава как да разберем факта, че хората са различни помежду си? Тези различия са характерни и за индивиди с близък социален статус.

   Понятието за личност, което лансира авторът, е на междата между автономността и свързаността с външните среди. Аз-овата структура според проф. Богданов е “постоянно нагласяващо се към променящата се реалност означаване на “себе си” (с. 68). Т. е. налице е както влияние на контекста, в който сме, така и воля за самоозначаване, избори, които извършваме и които въвеждат несъответствия помежду ни. Това прави личността, особено съвременната, гъвкава, мобилна.   

   Антропологичната перспектива открива пътя за  критиката на традиционния университет. Със своята йерархична организация, с твърдите граници, които поддържа между дисциплините, със спуснатата отгоре програма, той възприема студента като пасивен материал, подлежащ на извайване. Академичната институция би следвало да отчита както зависимостта ни от реалностите вън от нас, така и стремежа ни към самореализация.

   НБУ, сред чиито създатели е проф. Богданов, е ориентиран към изграждането на такъв тип институция. Това изграждане трудно може да завърши и да добие окончателен вид. Университетът, който дава автономност на студента и му предоставя възможност за комуникация с разнообразни външни среди, е по-скоро модел. В академичната практика нерядко влизат несвързани с него поведения. Едно от измеренията на опита на НБУ се състои в непрекъснатото взаимодействие между модела и конкретиката на ежедневието. Това взаимодействие според проф. Богданов осигурява динамиката и развитието на университета. Различието между модела и действителността позволява да се видят по-ясно проблемите в академичната институция и да се набележат стъпките за решаването им, промяната.

Морис Фадел    
Varium Est,
в. Литературен вестник, бр. 39,
29.11-5.12. 2006