В 16-ия брой на списанието за университетска култура “Следва”, посветен на 15-годишния юбилей на Нов български университет, почти в края - на стр. 84, в рубриката “Книги” излезе текстът “Как се гради университет”, представящ книгата “Университетът – особен свят на свобода” на Богдан Богданов.

Сам, намиращ се в юбилейно издание, той не се бои да се страхува от юбилеите, като предлага алтернативни начини за справяне с тях - вместо подчертаването на йерархията, отграничаването на избора за адекватно поведение (каквото и да значи това), отдалечаването на честващия от чествания/честваното - да дава усещане за празник, за свобода, за игрово размиване на правилата. Препоръчителният дух веднага ме навежда на мисълта, че хората не могат да очакват усещането за свобода да се постига от юбилея, че игровото размиване на правилата е напълно ненужно, когато не успяваш да ги размиеш не на игра.

Четейки текста, като обвързан с книгата – първо го харесвам – нали всички текстове върху други текстове правят историята на първите, а след това започвам да се пързалям по двата му смисъла, да събирам кучетата, децата и пияниците – от свръх доза адреналин:-).

Първо от това, че книгата била дистанциране-в-празника, което от друга страна, било по-смущаващо, но по-продуктивно. Думи, които веднага ме карат да се замисля за дистанцирането, за дистанциращия се и за дистанциращите го, да потърся в интернет онова прекрасно нещо на Дерида – “Що е поезия?”, което някога, “таралеж на автострадата”, ми звучеше страхотно дистанцирано, но смело - “Някой пише теб, на теб, за теб, върху теб... разруши ме или по-скоро върни моята невидима опора навън в света”, но никъде не е публикувано на български, затова се сещам, как един от вариантите на “Отвореното общество като проблем на личността” по време на редактиране на “Университетът – особен свят на свобода” го заменихме с друг, по-нов, защото в него я нямаше фразата “Тигрите и лъвовете стоят под дъжда”.

Продължавам да недоволствам както за лъвовете и тигрите, така и за последващата в текста интрига на думи, че единият текст бил във в. “Култура”, но пък не бил пръв, защото пръв бил този от в. “Народна култура”. И понеже съм практик, на първо четене хич не забелязвам – това обърнато цитиране на бележките под линия, но на второ – виждам как, подобно на “Трибуна” и “Народна трибуна”, в текста безпощадно нахлува комунизмът.

Първосигналното ми мислене, когато съм ядосана, регистрира, че думите на “Университетът като историческа форма и традиция” може би са звучали радикално през 1989 г. и почти сигурно звучат неочаквано за онези, които следят историята на НБУ едва от края на 90-те; че най-характерната черта на НБУ било именно оттласкването от Софийския – като структура, програми, прием, оценяване, нововъведения (неща, които от средата до края на 90-те толкова добре познавах в СУ, че се наложи да си изградя специална стратегия за дистанциране, което в най-крайния край на 90-те, през 1999 г., ме дистанцира направо в Нов български). В този Нов български, чета по-надолу, “в продължение на години дори в университетското кафене се водят бурни дебати за същността на университета, за смисъла на висшето образование, за взаимоотношенията между студенти, преподаватели, администрация”. Това, освен че ме замисля за бурните дебати, в кафенето, ме връща и към първия текст в списанието (стр. 6), който описва създаването на Нов български като сътворение, като експлозия, революция, внезапно възникване. Защото и това било един начин да се разкаже историята на НБУ. А за мен се активират други два начина за тази история – “Европа – разбирана и правена” и “Науката – разбирана и правена”. По отношение на втория начин прочетете толерантния дует на стр.17.

Продължавам, но не мога да преживея “предполаганото от теоретичните му постановки”, това “много”, което да се противопостави на “едно”, в крайна сметка винаги се свежда до “две”, бинарните опозиции,  това че книгата била 10 + 1 текста, 12 статии, 13 текста, 15-годишнината, това за логиката на началото, и кулминацията (при условие че текстовете чисто и просто са подредени по хронология), това че “За нов български университет” 16 години по-късно “предизвиква колкото вълнение, толкова и усмивка”, обясняването на заглавието…

Както и да се гради университет, перфектен е текстът на Евгений Дайнов (стр. 9) -  “няма да работя за червените”. Текстът на Евгений Дайнов е перфектен, както и този на Пламен Бочков (стр. 21) по притчата на Коелю – “всички пили от един кладенец и полудели, кралят и кралицата отишли и те да пият от него, за да могат да са като всички в царството”. “Ние няма да пием от този кладенец” – казва той.

Текстът на Евгений Дайнов може да пише и моята история: 1989 г. на 8 декември палим свещи на стената на плача, т.е. на стената на Нотариата, и лепим листчета “Когато стана на 64 ще ме обичаш ли така, ще ме храниш ли” на Джон Ленън; 1991 г. пушим в двора на Художествената академия и не ходим много-много на училище; 1992 г. не искам да уча в университет; 1994 г. България бие Германия на футболното първенство в Америка. Вече уча в университет. Същата година за първи път ми показват проф. Богданов на живо, той си минава до ъгъла на кабинета на Симеон Хаджикосев и компания, а ние си седим на земята и си чакаме за изпит; 1997 г. отивам на лекции, вървейки по средата на Лъвов мост – и зная, че това никога няма да ми се случи пак, както и да деля с колегите си от университета три цигари, купени на черно и завити в розова хартиена салфетка; 1999 г. преди края на единия университет отивам в другия. Историята може да се пише и така. Та нали университетската история, университетското споделяне трябва да са като в рекламата на Кока-кола: за тези, които са сами, за тези, които са заедно, за тези които са консервативни, за свободните, за тези, които се обичат, за тези, които се мразят, за тъжните, за веселите, за добрите, за лошите. Нали, ако, за да припомним, че свободата, толерантността и либералното отношение изискват от време на време да се направи крачка встрани... трябва същевременно да може свободата, толерантността и либералното отношение да ги има и без да се прави крачка встрани, без задължително да са въпрос на отклонение, на бунт, бурни дебати, на революция. Да са някакъв акт – резултат от постоянство и характер. Да може да е и отклоняване, но и постоянство, да е едното, но да е и другото и, за да не е бинарна опозиция – да бъде и трето. Със сигурност има и по-приятни начини за празнуване от постигането на свобода и толерантност (какви ли ще да са те в НБУ сред  начините на класически оперен концерт + Многая лета, споделянето на 61 торти + балони, необичайната конференция, свободата на джаза  и трите юбилейни книги. Освен това и сред коктейл – толкова грамаден, че не можеш да поговориш с никого. Освен това и този текст!). Със сигурност обаче раздърпването на понятия като йерархия-свобода, дисциплина-нарушаване на правила, едните моменти и другите моменти, са класически матрици, приложими в писането за юбилеите, от който и да е нормално недоволен по темата човек. Не така стои въпросът с надмогването на себе си, ако се има предвид любимото ми надхвърляне на себе си от “Един опит за идеята “за себе си”. Но аз не зная дали съществува алтернатива за случая (гледайте  “Дяволът носи Прада”), както през времето на празник, така и през времето, когато университетът най-вече е “работа, работа, ориз” (вижте достойното изследване на Анджела Данева на стр. 56). 

Има критични текстове, в които винаги настъпват обрати, чиято цел е да  оневиняват,  да подчертават правота на автора. След “би изглеждало нечовешки хладно да се говори така на 15-и рожден ден” идва великото “И все пак, строгостта е пропита с любов, рационалността – с пристрастия”. И все пак Херман Хесе, нали и той казва,  “Университетският човек проявява загрижеността си като хладнокръвие, любовта си като авторитет”, играейки на стъклени перли. И все пак – човек е повече това, което е в представите на най-големия идиот, отколкото това, за което се мисли сам.

Непосредствено до строгостта, любовта, рационалността и пристрастията идват скобите и то без да нарушават класическото предписание за местоположението на кулминацията:

(дали употребата на понятията “коефициент” и “устойчиво развитие”, например, има нещо общо с конвенционалната? дали освен името на съставителката не е редно да се изписват имената на автора на представителната фотография на корицата, преводача на резюметата на английски и оформителя на изданието? дали е редно една биографична бележка на задната корица да бъде подписана от уебсайт?)

Отговорът на първия въпрос – не ли е? По отношение на последния - половин месец след книгата на Богдан Богданов книгата на Юлиян Попов за мъглите излезна по същия начин  - с биографична бележка, подписана от сайт и превърна нередността в нова мода, следователно вече е редно.  Що се отнася до другите неща: да, редно е, но (дали не искам някак си тази книга да е само за мен) университетът е  особен свят на свобода. И този момент е от другите моменти, от онези, които се изграждат над “дисциплината, дистанцията, подчертаването на йерархията, напрежението”, още по-лошо - разглобяват парадигмата и от усилие за надмогване се превръщат в надхвърляне на себе си.

Както започва на 84 стр. този текст, така и свършва на 89 стр. - с привързанност към срещу-юбилейното говоренето, което не може да мине без драматизма на скъп костюм, фиността на другите дрехи и прашинките, които да ги нарушат. Никаква реалност -  за да се поддържа срещу-юбилейното говорене е необходимо нещата да следват точно определена матрица. По този начин обаче се убива реалното говорене – това което би казало: 80 % от западноевропейските книги са с хора на кориците; това се отнася три пъти повече за книгите, които събират опит, мисли или изследвания на един човек; виж снимката, как е поставена във външния край, за да нарушава пространството на книгата и човекът да излиза малко навън (не ти ли прилича това на онази твоя крачка встрани); виж ръката е позиционирана на 0,5 мм от  буквите на долния надпис, така че хем да е близо, хем да не ги докосва. Виж очите. Срещу-юбилейното говорене обаче следва своите принципи и продължава така: “А по скъпия черен костюм и фината бледожълта риза откриваме прашинки, които връщат на тържествения акт човешкото му измерение.” Няма да му го върнат – отвръща реалното говорене. - Първо, защото няма прашинки, дори корицата да се разтегне като за билборд. Не познаваш ли чудния свят на Photoshop. И второ – нито една прашинка не може да върне човешкото измерение, ако преди това ние самите сме го възприели като тържествен акт. 

Юбилеите са си били и си остават време за равносметка, време, в което опрощаваш дълговете на съседа си, не прибираш житото на нивата – за да могат всички да черпят от него – или поне така е в Библията. В този смисъл тази книга дава – и свободата да се прави университет, и възможността да го/я критикуваш. Не че можеш да критикуваш общото жито, това, което ти си направил и което прави теб, но в България е така – отричането се цени като собствено мнение, критикуването – като  изключителен жест.

В края на текста “Как се гради университет” е публикувана сканираната корица на книгата, може би за да илюстрира предходния текст, така или иначе – това нито е изключителен жест, нито е добро решение за една рубрика, представяща книги. Още повече за рубрика представяща книги на хора от един отбор. Може пък да е собствено мнение. Собствено мнение - допустимо за оформлението на тази статия, но недопустимо за оформлението на “Университетът – особен свят на свобода” – защото РИЗАТА МУ Е БЯЛА.*


--------------------------------------------------------------------------------------------------
* Понятието за юбилей е старо колкото света. За първи път юбилеят се дефинира в разговора на Господа с Моисей в Трета книга Моисеева - Левит, гл. 25 на Стария завет. Понятието принадлежи към онези, особено значими за културата понятия, които се осмислят в контекста между идеологията и действителността. Те се отличават с относително неустойчиви граници. Развитието в смисловата натовареност на юбилея претърпява дълбоки промени в среди, където е функционирала  матрицата на комунизма.
-----
Юбилеят може да бъде разглеждан като мярка за време, посредством която се конструира историята.
-----
Юбилеят активира опозицията големи-малки култури.
-----
Почитта към кръгли годишнини се вижда още в ранното християнство. Християнството е историческа вяра: то е тясно обвързано с обективната действителност.
-----
Макар че юбилеят е по-често разглеждан като повлиян от групата и от институцията, то в друг свой аспект юбилеят е противоположност на глобалното, той е локалното “място на самоличността (индивидуална или колективна). Полетата на локалностите са полета на идентичности, на различията, на плуралността и на неравенствата”. Юбилеят принадлежи на малките отбелязвания, на периферните случвания – каквито могат да бъдат както кръглите годишнини, така и хората-юбиляри – които в 99% от случаите са различни от масовизираните общества.
-----
Често пъти юбилеят служи като преход от едно поколение към друго, от един тип култура към друга.
-----
Самото понятие “юбилей” има старозаветен произход (от староеврейската дума “йобел” – звук от рог).
-----
Силата на Юбилея,  идва от силата на Юбиляря.
-----
Юбилейният жанр отразява огледално не нечия индивидуална съдба, а идейно-естетически канон, толкова чужд на биографичното, колкото и иконата е чужда на портрета.
-----
Юбилейните сборници са стара академична традиция, която има смисъл не само като жест на признателност, но и като форма на публикуване на ценни кратки изследвания.
-----
10. и оставете петдесетата година и обявете свобода по земята на всичките й жители: това да ви бъде юбилей; и всеки да се върне във владенито си, и всеки да се върне между племето си.
11. Педесетата година да ви бъде юбилей; не сейте и не жънете онова, което израсте само на земята, и не обирайте гроздето от нерязаните й лози,
12. защото това е юбилей: свещен да бъде той за вас; от нивата яжте произведенията й.