Повод за тази ми бележка е зараждащият се дебат в блога на Николай Гочев – дебат за това какви университети са СУ и НБУ, свършило ли е времето за толеранс към втория, мъртва структура ли е първият, възможни ли са реформите не просто в образованието, а в самите университети, чия е отговорността за настоящото статукво, привидна ли е добрата атмосфера в НБУ и изобщо - какво да се прави оттук-нататък. Така казано, изглежда чудесно. Защото това са теми за дискусии, които най-после трябва да започнем да водим, а не всички на ухо да се оплакваме, да си казваме, че така в университета ни не може да продължава, но да си продължава. Непрекъснато само мрънкаме, оплакваме се и разчитаме оправянето да дойде някъде отвън. Но както е добре известно, това няма как да се случи.

Въпросът обаче е друг. Въпросът е, че както винаги в България всичко е лично, няма издигане над обидите, любовите и омразите и поканата за дебат се оказва измамна. Но и това не е изненада. Твърде “роднинско” е всичко в България – независимо дали ще става дума за политика, бизнес или култура. Все още сме много далече от принципите и правилата, все още синдромът на “нашите хора”, “връзкарството” и “добрите познанства” не са ни подминали.

Изненадата ми е друга. Че обект на развихрилото се писане, е Богдан Богданов. Приписват му се двойни стандартни, неакадемично поведение, обсъжда се нужно ли е да се удължава договорът му със Софийския университет и т.н. Като подмина шокиращия факт, че това прави един от публично заявилите се като ученици на проф. Богданов – Николай Гочев, не мога да не акцентирам върху отношението, което напоследък демонстрираме към малкото хора в тази страна, които и в недостойните години имаха достойнство.

Богдан Богданов направи университет, който е живо място и дава добри резултати. В същото време той е лицето на Катедрата по класическа филология в Софийския университет и едва ли е нужно да казвам какво биха загубили и студентите, и колегите на проф.Богданов, ако той не преподава. За авторитета му и стойността на текстовете му дори не смятам за нужно да говоря. Накратко, за мен поне Богдан Богданов е сред малкото безспорни интелектуалци, които имаме в България.

Възрастта не е порок, тя е повече опит, повече знания, повече толерантност, колкото и клиширано да звучи. И ако ние, които се занимаваме с преподаване, не можем да култивираме елементарно уважение към хората, на които дължим собственото си запалване по знанието, то тогава нещо не само в университетите ни не е наред.

Нещо с нас самите не е наред.

Амелия Личева,
11 март 2007 г.

*текстът е публикуван и в Литературен вестник, брой 10, год. 17, 14.3. - 20.03.2007