Има нещо смущаващо в тържествено честваните годишнини. Вместо да създават усещане за празник, за свобода, за игрово размиване на правилата, те, напротив, подчертават йерархиите, рязко ограничават възможностите за избор на адекватно поведение и допълнително отдалечават чествания/ честваното от честващите го. Това усещане за дистанциране-в-празника се засилва, когато става дума за институция, защото напомня на свързаната с нея общност, че институцията е нещо различно и надхвърлящо всекидневното преживяване за нея, че колкото и да са важни усилията на отделните хора и групи, те в крайна сметка трябва да се съобразяват с интересите на цялото. По-смущаващо – но и по-продуктивно – е дистанцирането-в-празника на един университет, особено университет, който се гордее със своята свобода, алтернативност и гъвкавост.

Един пример за такова продуктивно дистанциране-в-празника е книгата на Богдан Богданов “Университетът – особен свят на свобода”, посветена на 15-годишния юбилей на Нов български университет. Тя събира 12 статии, студии и слова по темите университет и образование, съставящи една своеобразна история както на самия НБУ, така и на идеята за нов тип български университет.

Бихме очаквали, че сборникът ще започне именно така – с манифеста “За нов български университет”, публикуван през юни 1990 г. във в. “Култура”. Но първото заглавие в съдържанието е “Университетът като историческа форма и традиция” – статия,  публикувана във в. “Народна култура” през януари 1989 г. и свързана с друг тържествено честван университетски юбилей, 100-годишнината на СУ “Св. Климент Охридски”. Причината точно този текст да намери място в сборника едва ли е само стремежът към пълнота и документална достоверност. Можем да я открием в един фрагмент от самата статия: “Новото се утвърждава толкова по-леко, колкото по-определено е зададено като старо и можещо да се припомни. Трябва да подкрепим желанието си за промяна с една или друга опора върху широкия регистър на старото. В този смисъл завещаната от традицията форма на университетското общуване е нещо живо и постоянно променящо се не към безкрайност, а чрез все ново комбиниране на богатия набор от стари елементи.” Думи, които може би са звучали радикално през януари 1989 г. и които почти сигурно звучат неочаквано за онези, които следят историята на НБУ едва от края на 90-те. Защото дълго време най-характерната черта на НБУ бе именно оттласкването му от традиционните държавни университети и най-вече от Софийския – както по отношение на структурата, така и по отношение на предлаганите специалности/програми, начина на прием, преподаване и оценяване, склонността към експерименти и нововъведения. На това оттласкване до голяма степен се дължаха както обществената резервираност към НБУ, така и ентусиазмът на голяма част от преподавателите и по-малка част от студентите в него. Това оттласкване бе причината в продължение на години дори в университетското кафене да се водят бурни дебати за същността на университета, за смисъла на висшето образование, за взаимоотношенията между студенти, преподаватели и администрация и т.н. – концептуални въпроси, които другаде занимават ограничен кръг философи, социолози и филолози. Пак това оттласкване, изглежда, е основната причина за включването в книгата на толкова отдавнашен и обвързан със СУ текст – защото оттласкването е приключило и е започнало едно редактиране на историята на НБУ, така че собствената традиция на “новия университет” да може да се впише в по-големите традиции на висшето образование в България и в Европа. Въвеждащите думи, “Между модела и реалността”, подкрепят такова тълкуване: основното твърдение в книгата, заявява авторът, е “че успешната промяна предполага един вид криволичещо парадоксално съгласуване на старо и ново”. Бихме прецизирали така: успешната и устойчива промяна предполага осцилиране между радикални (включително словесни) жестове на разграничаване от статуквото и не толкова радикално, но категорично осветяване на общите места с това статукво. Осцилиране, което наблюдаваме в “Университетът – особен свят на свобода”.

Основната ос, около която се движи концепцията за (нов български) университет в книгата, е историческото развитие на университетската идея в Европа и, в по-късните етапи, Северна Америка. В различни текстове – и по-“концептуални” и стратегически, и по-оперативни – се припомня, че университетът има множество исторически форми, че възприетият у нас модел на германската политехника, затвърден от съветската система на висшите училища, е имал и продължава да има различни алтернативи, че елементите на тези различни исторически форми биха могли да се комбинират по различни начини, така че да се получи резултат, отговарящ най-адекватно на целите и очакванията на обществото. Не е изненадващо, че класическият филолог Богдан Богданов е силно пристрастен към някои от тези форми – Платоновата Академия, Аристотеловия Ликейон, средновековните университети. Не е изненадващо и че интелектуалецът Богдан Богданов, персонифициращ идеята за Нов български университет, разпознава точно тези форми в съвременните университети, чийто пример е следван при изграждането на новата институция (и обратно, че за пример са избрани точно съвременните университети, в които могат да се разпознаят тези форми). Не е изненадващо също, че Председателят на Настоятелството на НБУ не пропуска да напомни за дълбоките исторически корени на определени форми на университетско структуриране и общуване, дори когато пише рецензия за сборник, представящ развитието на друга(та) традиция (“Университетът – идеология или реалност”). Едва ли е изненадващо, но може би е малко тъжно това, че дори един от най-убедителните апологети на отвореното общество толкова трудно успява да преодолее рамката на бинарните опозиции – ситуациите, обществото, университетите, хората могат или да се придържат към един-единствен модел (лош), или да допускат и още един (по-добър), схващан общо взето като негова противоположност, при което първият (лошият) модел просто не би трябвало да ни интересува. Разбира се, това е едно доста грубо схематизиране, но макар в отделни случаи да призовава за търсене и на трети, и на четвърти, и на следващи възможни модели за университет в България, предполаганото от теоретичните му постановки “много”, което да се противопостави на “едно”, в крайна сметка винаги се свежда до “две”.

Теоретичните основания на Нов български университет обаче заслужават специално внимание, защото те са не по-малко силни от историческите. Едното е разбирането за отворено общество на Попър – Сорос, а именно че “отвореното общество е практика на постоянно критикуване и поправяне на социалния свят”. Другото е идеята за гъвкава идентичност, която проф. Богданов разработва отдавна и която, разбира се, е свързана с идеята за отворено общество. Според него съвременното отворено общество “се изразява в сложна система от отношения с всякакви лица и видове групи. Участието в тях е проблем за индивидуалното съзнание, независимо че то протича обикновено косвено – не се общува с реални лица и групи, а се усвояват истории и идеологии, които означават разни форми на колективна принадлежност”. Двете есета, в които са разгърнати връзките отворено общество – гъвкава идентичност и гъвкава идентичност – висше образование, са централни не само за сборника, но и за съществуването на НБУ. Ако “За нов български университет” е манифестен текст, който 16 години по-късно предизвиква колкото вълнение, толкова и усмивка, то “Отвореното общество като проблем на личността” и “Висшето образование и дисциплината на идентифицирането” синтезират философията на университета, те подтикват към – и позволяват – препрочитане, подчертаване, преосмисляне, поставяне в нов контекст. Между другото и двата текста са публикувани в книгата на Богдан Богданов “Промяната в живота и текста”, излязла през 1998 г. – поне хронологически средищна в досегашното съществуване на НБУ; двата текста са разположени и точно в средата на “Университетът – особен свят на свобода”, което може би леко нарушава класическото предписание за местоположението на кулминацията, но не оставя място за усъмняване в тяхната значимост. Разбира се, “отворено общество” бе фраза-етикет, която в определен момент можеше да замъгли всяко говорене, но и да го предпази от каквато и да било критика – така, както това днес прави “вълшебната фразичка” “Европейски съюз”. За сметка на това “гъвкава идентичност”  е концепция, чието езиково изразяване – дори само в рамките на Богдан-Богдановата реч – проявява доста голяма гъвкавост и чувствителност към контекста, което не толкова усъмнява в неговата завършеност, колкото го предпазва от превръщането му във “вълшебна дума”, във фраза-етикет. Стабилното обвързване на трите – отворено общество, гъвкава идентичност и нов български университет – обаче далеч надхвърля клишетата на публичността, защото предлага едновременно визия за развитие на България, програма за личностно (само)усъвършенстване и стратегия за изграждане и поддържане на институция, която да свърже двете. Обвързването е най-добре видимо в двете концептуални есета, “Отвореното общество като проблем на личността” и “Висшето образование и дисциплината на идентифицирането”, но лежи в основата на всеки от останалите 10 + 1 текста в книгата, предлагайки различни конкретизации на по-абстрактната схема. Нещо повече, в своята цялост общо тринадесетте текста в сборника разработват и езикови инструменти за описание и анализ на университета, което е необходима предпоставка за каквато и да било промяна в неговото устройство и функциониране.

Това, че текстовете в сборника са добре споени езиково и концептуално, не означава, че доскучават. “Университетът – особен свят на свобода”, както личи и от подзаглавието, е силно хетерогенен в жанрово отношение: редом се разполагат анализ, манифест, рецензия, доклад, (философско) есе, статия, юбилейно слово. Отделните текстове са писани по различно време, предназначени са за различна аудитория и си поставят доста различни цели. За свикналите да гледат университета отвън, текстове като “Устойчиво развитие и стратегическо планиране. Опитът на Нов български университет”, “Визията за НБУ и значението й за учебните програми на университета” (слово, представено на общоуниверситетска конференция), “Не можем да бъдем просто алтернатива на образованието в България” (слово по повод 10-годишнината от създаването на НБУ) и дори важни фрагменти и връзки в “Едно разбиране за култура” (текст, представен на сбирка на семинара “Науката – разбирана и правена”) биха могли да се сторят прекалено технически, непонятни, дори мистериозни. За свикналите да го гледат отвътре, същите текстове биха били твърде “битови”, разголващи, неподходящи за външната среда, която би трябвало да вижда само внимателно гримиран публичен образ. Но пък за същите хора текстове от първата част на сборника биха изглеждали по-отвлечени от необходимото, откъснати от реалните грижи и радости на днешната университетската общност. И може би в това – а не в предполагаемата радикалност – е най-голямото предизвикателство и най-голямото достойнство на книгата: защото показва, че дори един 15-годишен университет, чиято концептуална рамка се поддържа не само от философия, мисия и стратегия за развитие, но и от личния интегритет и усилия на един човек, работи в различни режими, проявява се с различни лица, има различни приоритети в различни моменти и се отнася по различен начин към националното общество и към своите малки общности. Но “Университетът – особен свят на свобода” демонстрира нагледно и какво означава “гъвкавата личностна идентичност” и как култивирането и упражняването й се отнасят към университета и към обществото. Разбира се, не във всяка своя страница, но със сигурност в своята цялост, тази книга показва и още нещо: как всекидневното и специализираното говорене могат да влизат в продуктивен диалог, резултатът от който да бъдат не само промени в мисленето, но и промени в извънезиковата реалност.

В тези процеси университетът не е (само)цел, а инструмент, лаборатория, файл, който не бива да се превръща в read-only. Университетът, пише Богдан Богданов през 1993 г. в “Поглед към историята на университетското образование с оглед на висшето хуманитарно образование у нас”, по същество е особена маргинална за обществото общност и особено отличаващо го общуване. “Не само в наследеното от средновековния университет название, но и като идващ от античното време опит, европейският университет се гради от идеята за един вид общност. Това означава, че научното изследване и обучаването са осъществими само при условие, че обществото допусне обособяването на университетската среда встрани от него, позволи да се развие вътре, или по-точно край него, особеният свят на свобода и либералност, наречен университет”. Този дълъг цитат ни беше необходим не само за да обясним заглавието на книгата. А и за да припомним, че свободата, толерантността и либералното отношение изискват от време на време да се направи крачка встрани от всекидневните цели и задачи, да се хвърли поглед назад, да се припомнят – и ако е необходимо, да се преразгледат – правилата на споделеното битие. Тези моменти не са лесни, със сигурност има и по-приятни начини за празнуване. Но дисциплината, дистанцията, подчертаването на йерархията, напрежението, усилието за надмогване на себе си, които излъчват тези моменти, които излъчва “Университетът – особен свят на свобода”, са моментите, върху които се изграждат всички останали моменти, всички структури, практики и емоции, които – в случая – наричаме Нов български университет. Би изглеждало нечовешки хладно да се говори така на 15-и рожден ден. И все пак, строгостта е пропита с любов, рационалността – с пристрастия. А по скъпия черен костюм и фината бледожълта риза откриваме прашинки (дали употребата на понятията “коефициент” и “устойчиво развитие”, например, има нещо общо с конвенционалната? дали освен името на съставителката не е редно да се изписват имената на автора на представителната фотография на корицата, преводача на резюметата на английски и оформителя на изданието? дали е редно една биографична бележка на задната корица да бъде подписана от уебсайт?), които връщат на тържествения акт човешкото му измерение.

Лора Шумкова