Професор Богданов, наричат ви съвременият Аристотел, защо?

Това е комплимент, разбира се. Когато говорим за нещо, имаме нужда да го определим с предикатно име - еди-кой си е такъв, еди-кой си е онакъв. Постоянно казваме кой какъв е. Е, това е един предикат. Аристотел означава обхватен, умен човек, който е поставил основите на нещо. Доколкото в предиката Аристотел има тези значения, те ме радват. Разбира се, аз не мога да се сравнявам с Аристотел - дума да не става - това, което той е направил, е огромно. Но когато някой се сравнява с Аристотел, това има не само положително значение... И Аристотел, и други - философите са хора, откъснати от живота. Е, ето и това... И това значение върви с името на Аристотел.

Какво би казал съвременният Аристотел на съвременния български политик?

Какво може да му каже? Първото, което бих казал на съвременния политик, е моето дълбоко убеждение, че политиката е мъчен труд. И затова не са много тези, които го вършат добре.

Никога не бих казал, че политиката е мръсна работа.

Без политика една среда не може. Една среда трябва дълбоко да уважава политиците си, особено добрите, естествено, преди всичко поради голямата трудност на тази работа. Това е една неблагодарна работа, в която ти трябва да се занимаваш с неща, напълно различни от онова, което занимава редовия среден човек. Редовият среден човек се занимава със своето битие, а ролята на политик те кара ти да не се занимаваш с това. Е, друг е въпросът, че голяма част от политиците използват битието си на политици да уреждат собственото си битие. Ние знаем, че това е нещо много отрицателно и не го приемаме. Напротив, добрият политик би трябвало да бъде в една достатъчна степен аскет. Това е например едно от нещата, които аз подозирам за нашия сегашен министър-председател Бойко Борисов. Подозирам - не съм сигурен, защото не съм близък с него. Той ми е симпатичен, защото ми прилича на човек, който не се интересува пряко от материални неща.

Но се интересува живо от мненията за него.

Разбира се, той се интересува от това какво говорят за него, интересува се от славата си, от името си и това е нормално. Нормално е един политик да се вълнува от тези неща. Но някак си като че ли него пряко материалните неща не го интересуват толкова остро. И поради това той е полезен, защото сдържа и тази маса на хората от тази нова партия, която може и да стане солидна партия, но това иска време. Той някак си, било като пример, било като дисциплина, сдържа своите хора. Затова и аз, който стоя настрана и не наблюдавам нещата в подробности, никога не си позволявам крайно отрицателни съждения по политиката на сегашното правителство. Разбира се, като че ли хаотична, като че ли повече тактическа, отколкото стратегическа и т.н., но предпочитам да видя този положителен момент - сдържането на тази маса, която се готви да бъде партия, от тези огромни, тежки за българския народ и българската страна апетити, които се развиха в последните 8 години.  Новите хора поне засега не си позволяват такива безобразия, каквито виждахме, че правеха старите. Това е нещо, което в моите очи е симпатично. Известна сдържаност, що се отнася до личните дела. Общо да се говори, е много трудно. Сигурно ще се намерят лоши примери, но, струва ми се, че масата, голямата маса на тази нова партия е по-скоро една скромна провинциална среда, която, влизайки във властта, не развива такъв грабежен инстинкт, какъвто имаше предишната.

Вие сте и основател на Нов български университет, и негов двигател. Как съчетавате заниманията си на мислител, на изследовател на античността с тези на съвременен мениджър?

Това съчетаване за мен лично е полезно, защото това като че ли са съвсем различни дейности, които добре се допълват. Занимаването с наука, с научни изследвания, с мислене, бих казал по-точно, защото на моята възраст вече научни изследвания в тесния смисъл на думата не правя, по-скоро съм настроен като мислител и като преподавател, и това, което върша, то няма много пряк резултат. Поради което е и щастливото допълване с мениджърската дейност. Като дългогодишен преподавател в Софийския университет разбрах, че това, което разбирам като съвременна организация на едно висше учебно заведение, не може да се осъществи там по много причини - поради старата традиция, поради това, че нещата в СУ са установени и тяхната промяна е трудна. Затова и през 90-те г. се заех с този проект, с който допълних онези усилия, които положих най-напред в СУ - да бъда полезен в областта на организирането на това висше учебно заведение. Постепенно със съмишленици, с добър екип постигнахме това, което днес представлява НБУ. Та исках да кажа - това е нещо, което се вижда, което може да се регистрира, резултатът е съвсем осезаем и то по един щастлив начин допълва другата - мислителна и обща дейност, чиито резултати никога не са преки, дори тогава, когато публикуваш книги, дори когато ставаш известно име. Така че то не ме натоварва, по-скоро е едно добро допълнение.

В какво успява Нов български, в какво не?

Успехите и неуспехите вървят заедно. Ние с оценка говорим за някои неща, които са станали, като за успехи, а за други - като за неуспехи. Това е по-скоро резултат на нашата собствена оценка. Но общо събирането на тези много хиляди студенти и тяхното насочване по пътеките на много различни програми в една система, или по-скоро в един работещ хаос, който лека-полека става система, е нещо наистина много полезно. Промяната у нас в България става от неособено високо начално ниво и затова тази промяна към демократично уреждане на обществото, към съвременни демократични и либерални отношения от европейски тип - тази промяна е доста остра и тежка за нас. Затова е добре, че можем в едно по-малко пространство, в един остров, както казвам, тези промени да бъдат организирани много по-детайлно. Изобщо промяната в България не изглежда много радостно, защото ние не можем да обхванем всичко. Но ако се замислим, ако съберем повече сведения, ще видим, че последните 20 г. у нас са станали значителни, големи промени. Именно преживяването на промяната е по някакъв начин привлекателно в едно по-малко пространство, в което има известна самостоятелност и в което могат по-внимателно да бъдат наблюдавани тези процеси на преобразуване на едно към друго. Точно това е и смисълът на моето упорство в организирането на работата в Нов български университет.

Вероятно следите опитите за реформа в образованието, защо тя не се случва? Защо в Софийския университет има криза?

Глаголът случва е много неподходящ в случая, защото нещата само външно се случват, а всъщност вътрешно те трябва да бъдат правени. Случването е възможно там, където има достатъчно положени усилия в определена посока. Софийският университет е старо учебно заведение в най-добрия смисъл на думата - с дълга традиция, която го привързва към нея. Затова и там промените никак не са лесни. Да не говорим, че СУ е много по-голям от НБУ - по брой на студенти поне два пъти, а що се отнася до научен и до административен кадър, той е много по-голям, отколкото НБУ. Ясно е, че там промяната не може да протече сравнително гладко. Преходът от държавни средства дори само към смесено работене със свои и с държавни средства е свързан с много голямо усилие и промяна. Не е такъв случаят в НБУ - НБУ винаги се е самоиздържал. Това, което е получавал, той се е грижил за това, да го получава. Ясно е, че един университет не може да си набавя средствата централно. Тази идея е първата, която трябва да отпадне - централното набавяне на средства. Ясно е, че СУ като първия университет на България трябва да бъде поддържан от българската държава. Това поддържане обаче не може да става механично - дума да не става. Второ, то не може да става за всички специалности. В СУ има представителни специалности като физика и история, като химия и математика, които, ясно е, че би трябвало да влизат в държавния бюджет. Но няма защо в държавния бюджет да влиза безусловно една огромна администрация и един огромен преподавателски кадър, често пъти със стари и измислени, наследени от социалистическото време програми и специалности. Трябва да се мисли по този въпрос различително. Това, което не ми харесва в говоренето по тези въпроси в медийната среда, е едрото говорене - реформата се случва, има такива, които успяват, и други, които не успяват напълно. Трябва да се гледа различително. Във всеки университет има много положителни и живи места и такива, които са мъртви, нямат право на развитие и по някакъв начин трябва да отпаднат.

Чествате 70 години. За юбилея ви почти едновременно излизат три книги. Едната е на испански - "Модели за реалност. През погледа на класиците". Предстои да излезе в Германия сборник с ваши текстове на английски език. А в София излезе книгата ви "Минало и съвременност" - научни есета.

Това са три книги, но става дума за комбинации в повечето случаи на стари текстове. Когато тези комбинации зависят от мен, те са промислени по един начин. А книгата, която излезе на испански, както и тази, която ще излезе на английски в Германия, те са направени от мои почитатели, които са избрали мои текстове. Там изборът е малко по-различен. Докато в "Минало и съвременност", за която аз се погрижих, събрах двайсет и няколко текста, които са или други вариации на текстове, които съм издал, но варианти, в които се съмнявам, че може би са по-добри от това, което съм публикувал, или съм ги издавал, пръснати по списания, или изобщо не са били публикувани. Обхваща период от 15 г., в който се вижда как моето отношение към света, моята мисъл са се развивали и са се променяли в това време. "Минало и съвременност" има една особена тема - това е темата за начина, по който по-ефективно да се изразяваме писмено. Аз настоявам, че това писмено изразяване именно в лошия кадър на онова, което се нарича научно говорене, на мен ми се струва недостатъчно ефективно. Затова аз някакси го заобикалям в тази поредица от есета. Това е едно особено говорене, което е хем близко до всекидневното естествено разговаряне и в същото време е обогатено с термини и идеи във по-висока степен, отколкото е характерно за всекидневния език. Аз съм твърдо убеден, че ние живеем като културни същества както в една сложна предметна среда, създадена от нас и от предците, на които се опираме, така и в една много сложна речева атмосфера. Човешкото същество съществува културно добре, когато се движи между различни видове реч. И избирането на речта има много голямо значение за културното присъствие на човека. Аз не изповядвам идеята - нито съзнателно, нито несъзнателно, че има една най-добра и най-съвършена реч, на която може да се каже всичко. Напротив, смятам, че такава реч няма. Но културното, човешкото съществуване, тъй като човешкото същество е речево същество, е движение между различни видове реч и това движение между различни видове реч ни задължава отвреме навреме ние да стъпваме на платформата на някаква реч и да вярваме в това, което тя може да постигне. Именно такава една платформа съм създал в току-що публикуваната книга "Минало и съвременност" с подзаглавие "Научни есета". Разбира се, да се съществува човешки живо, означава да се стъпва на такива платформи и тези платформи да бъдат напускани. Човешкото същество - между другото именно защото има памет и е живо, особено съвременното човешко същество, бива споходено от голяма скука. Голяма е скуката на дългото пребиваване в една реч.

Защо смятате, че съвременното човешко същество изпада в кризи заради постоянно отварящия се свят?

Съвременният свят се отваря все повече и повече и все по-далече и далече. Този процес, започнал след 18 век, продължава, макар че има няколко прекъсвания в тези два-три века. Та съвременният отварящ се свят изправя отделния човек пред много трудна задача - едновременно да бъде свободен и да бъде подвижен. Все повече хора се движат по повърхността на Земята, където пожелаят - било за удоволствие, било за работа. Отделният човек има обаче много трудна и все по-затрудняваща се задача - с постигането на идентичност. И то постигане на такава пластична идентичност, при която без криза, преминавайки от едно на друго място - имам предвид не само географско място, но и място в обществото, той може да бъде приспособим, без да е напълно друг. На различните места, на които попада, човешкото същество е изправено пред трудната задача да се променя, без да става съвсем друго. Бидейки то, да получава коефициентите на същество, което да е свързано с това място, да може бидейки там, фактически да изпитва и повече удоволствия, да получава и повече знания, изобщо да е по-ефективно. Точно тази променяща се идентичност е много големият проблем за съвременния свят. И съвременният свят е вече толкова подвижен, че това засяга дори някои основни природни дадености. Такава природна даденост, която се засяга, е например възрастта. Имаме в съвременния свят не много на брой, но хора, които живеят продължително, по-дълго време са бодри и по-дълго време се чувстват млади. Разбира се, това е идеално положение, ние всички искаме да бъдам млади, но има такива, които го постигат - пътуват на различни места, спят на различни места, общуват с различни хора и успяват, все едно че са млади.

Скоро ми дадоха подобен пример с една дама, която на 84 години пътувала с корабче на екскурзия до брега на Антарктида.

Това е именно повишена способност да правиш идентичност на едно ново място при нови обстоятелства. Тази 84-годишна дама би трябвало да си стои вкъщи - 84-годишните мъже и жени са приковани към някакво място, към някакво легло, към някакъв стол... Но тя - тя се движи. Тоест имаме промяна на това бързо променяне на идентичността. Което изисква и култура, и подготовка, и здраве, и спорт, и физическа подготовка. Но тази подвижност не е само нещо с положителен знак, тя е и нещо отрицателно. Както има такива хора като тази дама, която не се уморява да пътува до Антарктида, има и голям брой възрастни хора, които живеят по-дълго формално, т.е. по-дълго отколкото би било редно да живеят. И те са в тежест първо на тези, които се грижат за тях, второ - на самите себе си. Няма нищо по-тъжно от съвременния възрастен човек, който просто живее, лишен от удоволствия, лишен от възможността да вижда и да се наслаждава. Това също е проблем на съвременността. В античното време хората са живели 40-50 години, някои философи са стигали до 60, Платон е живял 80, но това тогава са били изключения, сега е правило. Ние имаме наоколо голям брой възрастни хора, малка част от които имат запазени ментални качества, малка част съответно на възрастта си развиват ум и реакции, които наистина искат дълго развитие. Естествено, съвременната човешка среда е хуманна, тя не може да се отнесе грубо към тези хора, тя се грижи за тях - защото те са живи човешки същества, но животът е с много прояви. Можеш да живееш само като дишаш и се движиш от една в друга стая и като се храниш и като отделяш, а можеш да живееш много по-пълноценно. Младите хора имат същия проблем - твърде рано са изправени пред масива на едно знание и на един ум, който в миналото не е бил толкова достъпен. Тогава те са си стоели във възрастта си. Този, който е бил на 20, е бил на 20. Сега могат лесно да бъдат открити такива гении като Моцарт, днес те са много повече, отколкото на неговото време. Тоест - нещата с отворения свят водят до разместване и на възрастите, а и на общностите, в които се съществува. Сега, в последните години, откакто беше направено това голямо откритие на Фейсбук, за което аз знам само отстрани, но ми е много ясно кое е неговото добро - млади и възрастни хора са полудели от фейсбукмрежата, тя им запълва времето, създава им истинско съдържателно време, с общуванията, които те осъществяват. Те могат да сложат свои снимки, свои разсъждения, могат да общуват с когото поискат.

Не намирате ли, че тук има и нещо воайорско?

Но човешкото същество е настроено воайорски.

Влизаш и виждаш, че еди кой си твой приятел вчера се срещнал с еди кого си...

Да, те броят и се хвалят колко приятели имат. Аз, колкото повече остарявам, имам трима-четирима приятели и те ще намаляват - нормално. Но във Фейсбук хората ги броят с хиляди. Разбира се, има и хора, които не са във Фейсбук и съществуват екстравертно с много приятели, които наричат приятели, без да е ясно дали са им приятели. Екстравертното поведение е това - не съм доволен от теб, защото в момента не се отнасяш към мен приятелски, и като истински екстраверт отивам при друг, след това при трети, четвърти, при пети. И така постъпвам екстравертно, не се обиждам от това, че някой не ме зачита приятелски - отивам при друг, който ме зачита - както се случи. В тоя смисъл кризата е на идентичността, тя е тежка и много хора фактически не успяват.

Всъщност Фейсбук успява сам по себе си, но той помага ли на хората да намерят своята идентичност?

Не, те не намират своята идентичност, получават само един добър заместител. Този заместител е както с лекарствата - някои се взимат не защото ще помогнат, а защото съзнанието ги приема като помощ и действително има някаква помощ от това.

Форума, който създадохте към вашия уебсайт, не допускам да е с идеята да е контра на Фейсбук?

Не, той не е контра, по-скоро е насилие над формата на интернет. Първото насилие е, че форумът предлага дълги текстове. Винаги има заглавен текст, който аз се стремя да не бъде повече от 10 страници. Коментарите на този текст никога не са добре свързани с него - всеки си харесва нещо и коментира в своя си посока. Доброто е, че коментарите са дълги. Това изискване във форума - на по-дългата мисъл, е така да се каже едно антиизискване спрямо културата на Интернет. Това, което съвременният човек никак не издържа, е по-дългата мисъл, по-дългата свързаност. Е, това е постижение във форума - че се образуват особени текстови гнезда с по-дълга мисъл - вече никой не смее да пусне едно изречение. Това е антиинтернет настроението във форума и аз смятам, че то е много положително.

Интернет каква култура създава?

Мрежова култура, която не ти позволява да се усещаш напълно сам. Защото ти казваш нещо, друг казва нещо, този се закача, онзи се закача... Мрежа - както е като излезеш на площад сред много хора, същото е и в Интернет, поне в моите очи е така. В Интернет има нещо безкрайно положително - ако владееш технически компютъра и интернетпосоките, във всеки момент можеш да научиш всичко. Стига само да си търпелив и настоятелен. Това е култура, която добре кореспондира с американската постановка на живот, в която фактите и реалните неща имат много висока стойност. Това, което съществува - това са фактите и реалните неща. С тях се съществува - човек може да си изхаби цялото време по гонене на всякакви факти. И всекидневните разговори са на тази тема. Най-показателни са разговорите, които си водят жените - жените са добрият представител на разговорното битие - те не се уморяват да се осведомяват кое какво е и къде е, къде може да се намери, колко струва. Аз много обичам да слушам разговори на жени. В съвременното общество - не само българско, но и европейско, и световно, това е набиваща се в погледа човешка среда: приятелки, които си говорят - или две, или повече - събрани в кафене, в ресторант.

Не ви ли се струва безсмислено такова бърборене?

Е, безсмислено? Зависи как го слушате - може да бъде и много безсмислено. Това именно е тази мрежова култура на факта, която е силното нещо на съвременността. Светът е голям - има много места, неща, работи, да бъдеш културен означава да знаеш колкото се може повече факти. Умен - казваме, че някой е умен, когато знае много такива неща. Аз не се чувствам подтиснат, когато не знам нещо, но разбирам това изискване в съвременната културна среда човек да е добре осведомен за колкото се може повече неща.

Казвате, че това е американската постановка за живот. А каква е българската постановка за живот?

Българска постановка за живот не знам дали има. Имаме много Българии - една модерна България, в която живеем ние и в която са влезли всякакви чужди неща. Имаме един бавен провинциален живот на село и в малките градове, който е показателен за България - битов, кротък, свързан с основни грижи, напълно откъснат от това, което става в България като държава и общество. Затова и хората, като ги запиташ как живеят, казват, че живеят лошо, а фактически живеят наистина небогато, скромно и дори вехто, но мило и меко. Има голяма разлика между едното и другото.

Гeнка Маркова - 24 часа 23.11.2010 г.