Старогръцката литература е безспорна отправна точка, за да разширите понятието за литература, да изложите своята философия на литературата. Разделяте книгата на две части: „Разказ, време и реалност в старогръцкия епос” и „Любовта и любовният разказ в класическата старогръцка литература”, като добавяте и две заключения. Защо обаче тази книга, положена в няколко полета – на историята, на философията, на литературната наука, не е учебник?

Казвам защо в уводната глава. С тази книга изпълнявам старото обещание да довърша останалата недовършена в “Мит и литература 1” (1998 г.) поетика на класическата старогръцка литература. Тази книга е ключ към едно по-самостоятелно разбиране на големите старогръцки литературни текстове и в този смисъл тя е наръчник, а не учебник. Добрият учебник по литература трябва да е история, а аз избягвах историческото в тази книга. Е, разбира се, имах идеята, че представям в резюме по-общото, което ме е занимавало в моите преподавания по старогръцка литература, но това по-общо е основно по по-големият предмет на литературата.

Разграничавате различни видове разказ, но се опирате на две понятия – „сюжетен разказ” и „повествование”, които досега имат относително сходно значение в литературознанието. Каква е необходимостта от това разграничение? И ако излезем от полето на старогръцката литература, дали то е приложимо и в по-нататъшното развитие на литературата и как?

С това разграничение поставих под въпрос обичайното за литературните анализи едро разбиране за разказ и се противпоставих на липсата на връзка между теоретическото и практическото разбиране на литературните текстове. Постарах се да си служа с по-разграничими понятия. От друга страна, следвах и позицията, че добрият литературен анализ не бива да се откъсва от обичайното човешко разбиране. Затова не допуснах повече различавания. Останах при тези, защото особено първото, т.нар. сюжетен разказ, е своеобразен носител на общата героическа идеология на класическата старогръцка литература и в този смисъл то е особено важно в случая. Разбира се, вярвам, че ще има полза от ползването на това разграничение по-нататък, но не смятам, че то непременно трябва да следва.

Има ли разлика в съвременното възприятие за време с онова време, което е протичало при създаването на старогръцката литература? Какво е безвремието тогава, сравнено с това днес – имам предвид в литературата? Още повече че вие пишете следното: „в един литературен текст има протичане и когато няма разказ”. И още: „като всяко друго говорене, говоренето за времето е и говорене за друго”. Говорене за какво е то?

Ще отговоря на всеки от тези няколко въпроса. Има разлика в съвременното усещане за време и онова при създаването на старогръцката литература. Онази литература се разполага в едно историческо време, с което аз не се занимавам. Занимавам се с различните времена, моделирани в разглежданите литературни текстове. Хората затова са ги слушали по празници, защото те са им предоставяли времена, недостъпни извън тези празници и защото благодарение на тях хората са влизали в досег и със също недостъпни смисли. Колкото до безвремието, и тогава, и сега то е опит за равно протичане без събития и обрати. В този смисъл в един литературен текст има и повече времена, но и редове на равно, като че ли безвременно време. За какво друго може да бъде говоренето за времето разбирате от самото заглавие на книгата. Времето е и разказ, а и реалност.

Как нашето кратко „човешко време” добива съдържание и успява да се „продължи”?

Това става по подобен начин, както в литературата. В един момент изпадаме в празно време, усещаме голо протичане, което натежава, защото е безсъбитийно и безсъдържателно. После нещо почва да ни занимава, откъсваме се от мудното протичане, нещо се разстила, следим, съучастваме. Изтича много време, а имаме усещане за няколко мига. Това, което питате за нашето кратко “човешко време”, то е друго, макар също да е свързано със съдържание. Съдържание има, когато ни е силна паметта. Времето на децата тече бавно, те си спомнят с подробности всичко, което са видели и изпитали. Докато за възрастния, комуто е отслабнала паметта и който е престанал да се впечатлява, е по-естествено да чете и да гледа филми. Оттук, естествено, и собственият живот на един възрастен му се струва кратък. Но сам по себе си никой живот не е нито кратък, нито е дълъг, нито е със смисъл, нито е без смисъл. Той става такъв поради нашите възприятия. Нормално е да искаме животът да продължава дълго. По-големият проблем не е, че нещо външно го прекъсва, а че преставаме да изпитваме и да ни се случва, че животът престава да бъде съдържателен и започва да ни изглежда или прекалено кратък, или празен и тягостно бавен. Затова и някои възрастни хора си прекъсват живота.

При представянето на книгата говорихте за свързването на различните „аз” в по-големи вериги на „заедност”, за промяната при това свързване и достигането на вече свързаните до малкия, но и до големия променящ се свят. Бих сравнила това с промените, които стават с читателя – той става „друг или по-друг” в хода на разбирането, той общува със самия себе си посредством литературата; произведението „се прави повторно от разбиращия текста”. Въпросът за променящото се, за бързината му, която трудно „пренася” качества, днес като че е особено болезнен? Споделяте ли това твърдение?

Комбинирате два въпроса. В тази книга аз ползвам разбиране за структурата на “аза”, което не е разпространено, но за мен е вярно. Още повече че именно на него се дължи голямата нужда от литературата – и като творчество, и като вече сътворени литературни текстове, които се слушат и четат. Азът за мен е страната на разбиращия субект, който постоянно в ходовете на своето разбиране прави наново своето “себе си”. Поради това постоянно правене сме някакви в някакъв момент, а в друг ставаме по-други. Ние се променяме и обменяме смисли и съдържания и с други хора, и с общности, и с живата материя на литературата, която ни снабдява с нови съдържания, други смисли и нагласи към света. Затова и казвам, че посредством литературния текст читателят общува със себе си като с друг и че по партитурата на литературния текст той един вид създава литературното произведение. Четенето е винаги случване наново. Такова би трябвало да е и живеенето. Но защото то не е такова и не е постоянно случване наново, затова и се нуждаем от литературата, която ни помога това да става с един вид замяна. Колкото до втория въпрос, разбирате, че нямам това потискащо усещане за бързината на случващото се днес. То нека да е много и да е убързено, но на мен нищо не ми пречи да не съм алчен за всичко и без да бързам, да усещам, да чета и да разбирам. Смятам, че специално това би трябвало да зависи само от самия мен.

Във втората част на книгата пишете, че докато днес литературата е индивидуален прочит на текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, старогръцката литература „е акт на обикновено еднократно възприемане от празничен колектив на изпълнявана словесно-музикална партитура” и така то се е превръщало в произведение на изкуството за всички, слушали го в този момент. В каква посока според вас се движи днес литературата, мислите ли, че има някакво връщане към тази еднократност и общност при възприемането на литературното произведение за сметка на все по-маргиналния индивидуален, интимен и самотен акт на възприемането й?

Да, определено смятам, че става така. Затова и казвам, че без основание не обръщаме внимание на съвременната устност на общуването с литературните произведения. Тя не е само в по-публичните актове на театралните представления, нито в празниците при представянето на появили се книги. Ние сме устни същества и в една от иначе оглупяващите ни съвременни стихии на журналистиката би трябвало да усещаме нейната друга не негативна функция – ограничаването на прекалената мълчалива сложност с една повърхностна, по-емоционална и по-добре изтъкваща ни устност.

В края на книгата е студията „Какво е литература?”, в която казвате, че „литературата е отворена система, която става по-разбираема, когато за нея се мисли по-широко”. Ако в този смисъл литературата като „динамичен предмет” може да „прехожда към други неща-идеи, които не са литература”, към какво „прехожда” днес литературата?

Не е трудно да се каже, особено с една дума. Литературата постоянно прехожда в областта на самия живот. Въпросът е, че това прехождане е и обратно – от живота към литературата. Живеенето е сега и тук, а литературата позволява да се поглежда и назад в миналото, и напред в бъдещето. Ние сме свикнали да делим и не би ни и хрумнало да се заслушаме в разговорите, които водим. Да, но в тях правим точно това, което прави литературата – омесваме от вече случилото се и можещото да се случи ситуацията на този разговор и така пораждаме съдържателен жизнен момент. Затова и така безудържно променяме това, което вече се е случило, и също така безудържно шумим около онова, което ще ни се случи.

Наричате тази книга „своеобразно колективно дело”, защо? Имате ли усещането за школа около себе си?

Наричам я така, защото я публикувах на части във форума на моя сайт и се съобразих с ред критики и реакции. Колкото дали се е породила школа, това не мога да кажа. Може би тя някак е започнала.

Използвате преводите на Яна Букова, очевидна оценка за качествата им… Защо ги предпочетохте?

Първата причина е фактическа – Яна Букова преведе непревеждани досега старогръцки текстове. Втората причина е, че Яна Букова е поетеса. Нейните преводи, и поради по-пълното знаене на гръцки, проникват в самата елинска поетичност. Има и трета причина за това, че ползвах с удоволствие нейните преводни издания. Тя е и отлично подготвен филолог и литератор. Вярвах и на нейните коментари.

Напускайки текста на тази книга…

Напускайки текста на тази книга, веднага по образеца на моя отдавна починал баща, запланувах две нови книги – едната по темата за мисленето, говоренето и разбирането, по която вече натрупах няколко текста, а другата преводна, “Беседи” на Епиктет. Към тях ме влече моят превод на Марк Аврелий. Вече почти съм превел първата книга от това знаменито съчинение, очакват ме още три. Разбирате, че не скучая, но и че като достатъчно възрастен търся съдържание не в себе си и своите преживявания.

Силвия Чолева, Литературен вестник, бр. 17/2013