Проф. Богданов, косовската криза фокусира Балканите в центъра на световните медии. В много от анализите обаче се твърди, че една от основните причини за конфликта в Югославия е, че Балканите продължават да живеят в плен на своите митове, на митовете на историята. Така ли е наистина?
Не би било точно да се твърди, че единствено Балканите живеят с митове и че това е причината за конфликта в Косово. Всички народи живеят с митове. Но митовете на западното общество периодично се сменят. Докато балканските общества, не казвам балканското общество, защото такава единна общност няма, упорито поддържат стари исторически митове и стари тези. Разбира се, човек без митове не може да живее. Митът е един жизнен заместител, свързан с всичко онова, за което се мисли и говори. Той е свързан със символиката на човешкото реагиране, затова трудно би могъл да бъде избегнат. Лошото е, че в обществата на Балканите митовете са прекалено втвърдени.

Не е ли точно такъв мит сръбската идея за Косово? Защото нещата значително се променят, ако се опитаме да видим тази война през очите на един дистанциран наблюдател. Една американска журналистка с недоумение беше написала в коментара си, че не разбира защо на Балканите се води война заради една битка, която преди шест века е била загубена.
Да, тази постановка на войната има наистина типично митологичен израз. Войната, която се води, за да се поправи историческа несправедливост, се превръща в мит. Защото всяко нещо, което отправя към някакво начало в миналото и се основава на аргумента за неговата изначалност, може и трябва да бъде наречено мит. Разбира се, в случая, когато говорим за битката на Косово поле, митологическата грижа на новата сръбска идеология е тя да не се загуби втори път. Въпреки че, както вървят нещата, очевидно новата битка ще бъде загубена. Но за съвременния западен свят наистина няма нищо по-празно и неубедително от това, ако преди 600 г. е имало някаква загуба на бойното поле, сега ти да искаш да я повториш. Защото съвременният свят разчита на една друга добродетел. И това е умението бързо да решиш какво трябва да бъде променено и да се нагласиш към новите реалности. Тъкмо в това е голямата разлика между сръбското реагиране на митологията на Косово и съвременната западна реакция на подобни исторически митове.

Милошевич обаче успя максимално да експлоатира националните чувства на сръбския народ. Как се актуализира подобен мит като този за Косово поле?
Много лесно, защото всички митове, включително и този за Косово, имат подобна структура. Дали митът ще бъде комунистически, интернационален или националистичен, това е без особено значение. Във всеки отделен случай се има предвид някакво първо събитие с изключителна стойност, например тази битка, от която Сърбия води началото си. А преобръщането и актуализирането на мита идва лесно, след като се намери отправната точка. Очевидно Милошевич има талант в актуализирането на митовете, той явно е човек с опит и е добър идеолог, който владее символите и може добре да ги поднесе на аудиторията. За тази работа Милошевич няма какво да бъде хвален. Винаги се намира кой да свърши добре работата на митологията.

В един свой коментар Марио Варгас Льоса твърди, че проблемът на Балканите не е в Косово, а в липсата на демокрация в Белград. Съгласен ли сте, че това е проблемът, който се крие зад завесата от митове?
Това е много добре казано. Но като казваме липса на демокрация, трябва да разбираме това в достатъчно широк смисъл. Винаги, когато реагирането е колективно, когато е реагиране от типа „ние“ – „ние, народът“, „ние, сърбите“, а някои се опитват да привнесат към това и „ние, българите“, – няма как да не се произведе недемокрация.

А враждата към другия, в случая към албанците?
Враждата върви заедно с твърдото „ние“. Тогава, когато идентификацията изисква съотнасянето с някакво мощно и голямо „ние”, очевидно това идентифициране е свързано с омразата към други групи. Защото то се утвърждава чрез различаването от другите, примерно от албанците. Щом чуем да казват „ние, сърбите”, това автоматично означава, че сме изправени пред ограничение, което идва да покаже къде свършват границите на сръбското и откъде започва чуждото и враждебното. Въпреки че такава граница не може да се прокара отведнъж – нито географски, нито етнически. Границата е една постепенност. Така като във всичко онова, което наричаме култура -–в навици, обичаи, дори в езика, ние виждаме подобна постепенност. Европа не започва изведнъж. Тя започва постепенно, преминавайки през България, през Сърбия, през Хърватско, малко по-иначе в Словения, после идва Австрия, която е една особена Европа. После идват други европейски държави и така се оформя обликът на Европа. Произвеждането на недемокрация обаче цели да заличи тази постепенност, да обяви война на другите и да посочи враговете – ето и схемата на това, което се случи в Косово.

В този смисъл как могат се разчупят идеологемите на омразата във време, когато войната вече бушува?
Митовете и идеологемите винаги се разчупват във всекидневния живот. Същите хора, които са били много твърди и крайни в една наложена им позиция, щом я напуснат, стават много по-различни, много по-гъвкави и пластични, включително на хората в Югославия, които сега са готови да воюват заради определени митове. Защото самият живот изисква нещо по-различно от отстояването на една официално наложена гледна точка, той изисква различие и отстояване на лични интереси.

Може би животът на Балканите все пак съдържа прекомерно много страсти, които влияят негативно върху политиката? Защото разводът между Чехия и Словакия мина доста цивилизовано, а някаква автономност на Косово изглежда немислима за сърбите?
Отделянето между Чехия и Словакия наистина премина изключително цивилизовано. Но вижте, когато говорим за Балканите, винаги трябва да правим някои уговорки. Първо, самите ние не трябва да се включваме или изключваме напълно. Затова защото, когато се говори за ужасните събития, които стават на Балканите, трябва да подчертаем, че те все пак не важат за България. Разбира се, ние имахме подобен тежък случай с т. нар. възродителен процес през 80-те години, който няма как да бъде забравен или характеризиран по друг начин, освен като нещо много негативно за нас. Но все пак в момента ние сме извън тази зона, която на Запад се определя като Балкани. Защото показваме една много по-висока политическа култура, което пролича дори на последните митинги. Хората, които протестираха по улиците, както и тези, които подкрепяха НАТО, имаха определено ниво на поведение, което в никакъв случай не може да бъде характеризирано като много ниско и не може да бъде наречено балканско.

Отношението към НАТО за пореден път поляризира не само Балканите, но и българското общество. Как бихте коментирали тази поляризация?
Тази поляризация е естествено изявена, защото в крайна сметка се води война, както и да наречем събитията в Югославия. Това е война, има смърт, това е една крайна ситуация. А в една крайна ситуация поляризацията е естествена. Защото човек не просто трябва сам да определи своята кауза, а трябва да действа и да влезе в някакъв фронт. Крайните фронтове в случая за мен бяха добрите фронтове. Фронтът, който подкрепя решението на парламента и на българското правителство, безспорно е един добър фронт. Добър фронт, колкото и парадоксално да е това , е и противниковият фронт.

Защо?
Защотото такава е логиката на нещата. Лош фронт е този, който иска да бъде и на двете страни. Помислете, ситуацията е крайна. Става въпрос за взимане на важно решение. А не може при взимането на решение да се каже: „Аз съм против войната изобщо. Смятам, че Милошевич е крайно неправ и извършва престъпления, но ще се въздържа от гласуване“. Тази средна позиция е стремеж да се заемат и двете позиции. И лично за мен тя е много погрешна и неефективна.

Тъкмо исках да коментираме понятието неутралитет. Може ли да има неутралитет в подобна ситуация?
Не може да има неутралитет, когато става въпрос за толкова крайно и сериозно решение. България би трябвало да има позиция. Неутралната позиция не е позиция в подобен конфликт. Няма никакво значение, ако някой осъди Милошевич като тиран, като един немодерен човек, който извършва етнически прочиствания, и в същото време заеме неутрална позиция, с която му помага. Какво тогава е това решение? Ако ти смяташ, че подобен човек не може да принадлежи към цивилизования свят, ти не можеш да бъдеш неутрален спрямо него. Тоест неутралната позиция е много по-опасна дори от онази крайна позиция, която казва – защитавам сърбите и Милошевич, защото те са наши братя. Това аз по принцип мога да го разбера, дори да не го одобрявам. Но не мога да разбера обаче колебливата средна позиция, която фактически отрича вземането на някакво решение.

Точно тази трета позиция обаче бе заета от редица интелектуалци?
Защото тя е съблазнителна. Тя е една позиция, която отказва да отдели моралното от гражданското решение на проблема. Моралното и гражданското решение при такава ситуация, каквато ни предлага конфликтът в Югославия, не могат напълно да съвпадат. Няма никакво съмнение, че по принцип войната е нещо ужасно. Няма никакво съмнение, че човек трябва да бъде против войната. Но когато става въпрос за тази конкретна война, която е около теб, ти не можеш просто да бъдеш против нея, защото заедно с другите си въвлечен във взимането на позиция. България иска да бъде приета в НАТО, да бъдем в тази система. И заедно с това трябва да може да прави своите избори. По какъв начин сега ние бихме могли да не приемем позицията на НАТО и да се борим за своята неутралност? Мисля, че в случая гражданската и моралната позиция не могат да съвпаднат. Гражданската позиция в случая изисква да избереш едната от двете страни.

Как тогава виждате възможното решение на този конфликт, което всички очакваме и което все се отдалечава?
Лично аз в случая съм настроен градивно и оптимистично и смятам, че много скоро конфликтът ще бъде решен, и то с мирни средства. Защото решаването му с военни средства представлява голям риск и за двете страни. И за тези, които бомбардират, и за тези, които са под бомбите. Всичко е навързано в този живот и никой не е сам за себе си. Затова съм оптимист и мисля, че нещата ще се решат скоро, и то по мирен начин. И мисля, че България ще има една далечна полза от цялата тази ситуация. Защото тя благодарение на тази ситуация се научава да реагира актуално, което е едно голямо политическо постижение. 

Тони НИКОЛОВ
в. Демокрация
10.05.1999