Проф. Богданов, бихте ли разсъждавали какво представлява присъединяването на България към Европа в социално-психологически план и в културен план?
Тези области са много по-трудни за описание от другите области, при които има правила. Социалната психология и културата имат скрити правила. Във всеки случай ние много отдавна сме европейци, макар и не напълно, а в определени острови. Може да се каже, че още от началото на века Европа е тук, в тези острови. От друга страна с единия крак сме решително извън Европа – по начина на живот. Когато говорим за едно общо ние, ясно е, че има хора, които бързо биха били в Европа и институционално, и много други, които не биха били. В този смисъл проблемът е, когато казваме „ние, българите“, да бъдем колкото се може по-подобни, за да можем да влезем лесно в Европа и социално-психологически, и културно и, институционално. Последното означава да има твърдост на уговорките – уречени и точни неща. Това ще ни затрудни всички, без изключение. Защото при нашия начин на живот думите имат едно разсеяно значение. Когато аз казвам, че ще извърша нещо в четвъртък, много често мога да го извърша и в неделя, и в другия вторник. Това е първата голяма социално-психологическа разлика. В Европа не са възможни такива флуидни уговорки. Там уговорките са сравнително точни. И този, който не се уговаря точно отпада от отношенията. Нашият живот е устроен по друг начин, и то не само в лошия смисъл на думата. Когато ние не спазваме нашите уговорки, ние вършим ред други неща, които са симпатични и положителни. Да кажем, не изпълняваме дадена уговорка, но изпълняваме друга, по-стара и т.н. Въобще ние имаме един разнообразен и много персонализиран живот, в който има лично присъствие. Ние живеем добре в малки групи и не се чувстваме комфортно в голямото българско ние. Съществуваме меко и удобно, живеем с нашите приятели, роднини, обичаме ги, гледаме ги в очите и не бързаме към своите цели. Точно това е, което ще затрудни всички ни. Това е големият парадокс – нашата нужда да бъдем в Европа и от друга страна, пристрастеността ни към един ориенталски в добрия смисъл на думата живот. Аз не смятам, че под Ориент трябва да се разбират само лоши неща. И така, трябва да бъдем в Европа, ще ни бъде трудно социално- психологически, ще бъде свързано с определени загуби. Всеки за себе си трябва да реши твърдо дали е готов на тези загуби. Аз съм готов да загубя някои неща, които са свързани с едно ориенталско битие.

Без всякакво колебание казвам, ни най-малко. Защото българската идентичност е нещо определено тогава, когато говорим за нея. Обаче когато се замислим в нейните подробности, ние виждаме, че тя е сложна. По някакъв начин между мен, родения в София и отраснал в центъра на България, и хора в една или друга провинция има по-голяма чуждота, отколкото между мен и един жител на друг европейски град. България е нещо сложно вътре в себе си. Българската идентичност не е нещо, което може да се каже с едно-две изречения. Тази идентичност има и старо европейско битие, и ориенталско, което също може да бъде разделено. Например източноевропейският град от левантински тип, какъвто е Пловдив, или стария Солун не са в Европа. Тези градове са нещо прекрасно и хубаво, което напомня за един Бейрут, който е наблизо. Къде е българската идентичност тук? Тя е съставена. Да кажем, от живота на интелигентните, които постоянно са искали да бъдат в Европа, както и от онези, които са живели меко и толерантно сред различни народности в един и същи град без всякакво напрежение – каквото именно е градът от левантински тип. Селото, битието на овчаря – също така принадлежат на българската идентичност. Но тази сложност не е по-различна от австрийската сложност. Австриецът се чувства много близо до бавареца. А баварецът се чувства някак по-далече от берлинчанина. Но в единия случай имаме Австрия, а в другия Германия. А би било смешно да се каже австрийска и немска идентичност. Не виждам по какво толкова нашата културна идентичност се различава от тази на македонците. Наистина политическата ни идентичност е различна, отдолу дебнат други деления, които също са сложни. Накратко, няма никаква опасност да загубим културната си идентичност, защото Европа означава толерантност и разнообразие.

Тогава те не изглеждаха добре. Но доста се промениха. След 1950 година практически европейското, което е било до 1944 г., изчезва. Големите ни градове придобиха провинциален вид. Този провинциален вид сега трябва да бъде изоставен и ние да се върнем към това, което аз наричам европейски остров. Тук в Югоизточна Европа това, което ние виждаме в Швеция или в Германия, където цялото пространство е еднородно европеизирано, ще стане много трудно. Българското пространство, както и гръцкото, което е по-отдавна, уж в европейската общност, продължава да се развива като много силни европейски центрове в големите градове и в същото време като мръднем в околното пространство, ние виждаме как влизаме в други времена. Развитието на България ще стане сякаш така, както е развитието на Гърция. Значи големите български градове бързо ще се превърнат в европейски острови, по-бавно ще бъде развитието на малките селища. Макар че имам подозрението, че европейското пространство в България ще се развие много по-бързо от това в другите балкански страни или в Гърция.

Ако говорим за български митове, те трудно могат да се изброят. Трябва да се разделим с митовете, които емоционално и убедително представят, че зависим от герои. Бъдещето не е в зависимостта от герои, които ще ни свършат цялата работа, която ние трябва да свършим. Българската литература е пълна с такива митове за герои, които са паднали и са жертва и които вследствие на тази жертва са ни свършили работата. Голямата разлика е, че в европейското пространство проблемът е пренесен от миналото към настоящето и бъдещето. Вместо да падаме жертви за всички други, всеки един от нас по един реален начин да извършва на всяка крачка тази жертва на труденето, на коректността и на толерантното свързване с другите и с различните. Това означава, че трябва да се освободим от митовете. И не означава, че не трябва ги познаваме и обичаме. Но трябва да ги възприемаме като митове.

Дали в поканата за преговори за присъединяване към ЕС освен политическа воля има и някаква друга оценка за България?
Това решение в никакъв случай не може да бъде само политическо. В него има сто на сто реална преценка на възможностите на България да се придвижва напред. Тези възможности очевидно не са малки. Но човек би се запитал така: добре, сигурно политическият момент не е слаб, след като е поканена и Румъния, а положението в Румъния очевидно е несравнимо по-лошо от това в България. Да, има и политически момент. Но аз мисля, че ние, в добрия смисъл на думата, сме преценени положително с това, което направиха толкова много хора от началото на 1997 г. Промяната оттогава е значителна. Това се забелязва от хората, които идват отвън и се зачитат в документи. Които наблюдават живота не с нашия тукашен предразсъдък на трагедията, който не ни позволява да видим това, което действително става. В това отношение аз съм настроен оптимистично и мисля, че европейците, които ни наблюдават, не се заблуждават за положителните неща.

Как оценявате равнището на българското университетско образование, кой го контролира? Като че ли механизмте в тази област не работят добре?
От една страна, българското университетско образование се контролира много добре затова, защото то е зададено като система от държавни изисквания, които са толкова точни и детайлни, че приписват предмети и брой часове. А всъщност другите стандарти, които би трябвало да има университетското образование, те не са създадени и по тях няма консенсус. Например би трябвало да има стандарт за материална среда на един университет. Второ, стандарт за учебен процес. Може ли има университет, който няма библиотека, изглеждаща еди-как си? Може ли да има университет, в който няма мрежа от компютри за студентите? Може ли студентите да нямат свободен достъп до Интернет? Такива стандарти не са уговорени. Общо взето, се броят лесните неща – на хабилитираните и на редовните преподаватели, а какво е качеството на тези редовни преподаватели, за това няма критерии. Другият стандарт – отворен ли е университетът в световната мрежа от университети. Общува ли се с тях, идват ли преподаватели отвън, ходят ли наши преподаватели там? Движат ли се студенти? Ние нямаме изработена система от стандарти, а я подменяме с административни изисквания, които не могат да имат сила. Важно е не с какъв предмет обучаваш студента, а какъв е резултатът когато той завършва. Това не се проверява. Проверява се много строго какъв е студентът когато влиза, а не какъв е, когато излиза от университета. 

Как бихте характеризирали културната ситуация в страната? Произвежда ли се в момента автентичен културен продукт?
В момента високата култура в България буксува. Но у нас има други култури, които не се наблюдават от никого. В България в момента има много голям напредък, що се отнася до регионалната култура. Българската провинция на много места се е събудила и има свой особен културен живот. Нещо, което не е било преди години. Обаче това е безинтересно, защото в очите на българите съществува само високата култура, останалото го няма. Ето, в тези десет години има невероятен напредък в издаването на книги. Много хубави книги, които се разпространяват лошо. В София се появяват прекрасни малки книжарници. На тези факти не се обръща никакво внимание. Ние мислим само за високата култура и изкуство – като национално лице. Като национално лице българската култура в момента е слаба. Тя няма да произведе много скоро силен продукт. Но в момента в нея стават процеси, които са залог за едно добро бъдещо развитие. Най-интересното нещо, понеже аз имам отношение към медиите и си позволявам да давам мнение по този въпрос, е настроението на журналистите. Това настроение е мрачно по много причини, има и основания за това. Но основно тяхното настроение е мрачно, защото мрачното настроение е по лесно от сложното ведро настроение на преценката, в което има всичко – и добро, и лошо, и всякакво – тогава окото се обърква. Мрачното е лесно – да говориш за катастрофи. Затова се поднасят колкото се може повече катастрофи.

Липсата на постижения във високата култура не се ли дължи на хиатуса, който се появява в момента на преход от един културен модел към друг?
Точно така е. Сега е моментът на хиатуса. Новият модел още не е постигнат. Но тук няма място за отчаяние, хората започват да живеят по-естествено и спокойно. Макар че хората не знаят, че живеят спокойно, това е големият проблем. Хората са обезпокоени като мислят за нещата, но зад това ги виждаш как те се веселят съвсем спокойно. Един от добрите признаци за това е покриването на София със заведения и те са пълни. Значи нещата стават.

След като казвате, че не можем да оценим това, което се е случило, смятате ли, че преходът е извършен?
Не. И не смятам, че е извървян дълъг път. Но голямата първа крачка е направена. И не виждам как би имало връщане назад, макар че има такива сценарии. Но не виждам как ще се осъществят, защото вече сме в клещите на европейския стандарт. Много скоро редица неща не биха могли да стават така, както биха ставали по ориенталски.