Проф. Богданов, имате ли определение за това “Що е интелектуалец?”
Кратко определение нямам. Интелектуалецът е роля, която има видове и се променя във времето. В един свой текст аз се опитвам да направя разлика между левия и десния интелектуалец. Освен това има и средна проява, която не иска да бъде нито лява, нито дясна. Така че сигурно определение не може да бъде дадено. На практика всеки избира едни или други признаци, за да определи какво е интелектуалец. Евгений Дайнов например в статията си в “Култура” (35/2001) се обляга на това, че интелектуалецът в основата си представлява човек, който разбира по-ефективно от неинтелектуалците. Но тази ефективност не може да се поддържа постоянно – всеки в някакъв момент разбира ефективно, след което се проваля. Това става дори в хода на един.

А намирате ли разлика между интелектуалец и интелигент?
Смятам, че има разлика. Интелигенцията е понятие, утвърдило се в руската култура на ХІХ – ХХ век. Интелигенцията е прослойка, докато интелектуалецът обикновено е деятел-единак. Ние обаче често наричаме интелектуалци тъкмо интелигентите. Всяка човешка област развива прослойка от интелигентни хора, носители на определено знание, които се борят за определени по-високи обществени цели. Докато интелектуалецът е винаги с единия крак извън обществото, за да може да бъде, както казва добре Евгений Дайнов, ефективен обяснител. Защото, за да обясняваш добре, не бива да си добре класиран в обществото, трябва да си някак декласиран. Това е симпатичното във фигурата на Евгений Дайнов – той настоява да бъде декласиран. Провокативните моменти в неговата статия са един вид домогване да позицията на “декласиран”, човек.

Ще рече, че интелектуалничи?
Евгений Дайнов е типичен интелектуалец. Иска да изгради конструкция, която да бъде дълготрайно валидна. Иска да осигури за себе си и за тези, които ще я приемат, позиция на ефективно обясняване. Това, разбира се, е идеал и този идеал се постига трудно. Но щом се разработва система от принципи, значи имаме типичната форма на интелектуално действие чрез текст. Интелигентската акция обикновено се основава на един принцип, докато интелектуалната разчита на структура от принципи. Това е набързо стъкмено определение за случая, нищо повече. Така че интелектуалният момент в статията на Евгений Дайнов е това, че в нея се защитава позиция, която се основава на няколко принципа. Неинтелектуалното е в началото на статията, където той казва, че към изграждането на тази интелектуална конструкция го е подтикнало възмущение, което се основава на един принцип. Този принцип е проявен в бързото оформяне на фронт от врагове. Това е вече неинтелектуална позиция. Разбира се, тя е гражданска. Винаги, когато говорим за недостатъците на някаква среда, правим прекалени обобщения. Каквито обобщения има и в карето край статията. В него пък Евгений Дайнов е влязъл в “армията на политолозите”, между които не се предполага, че има някакви разлики. А той ярко се различава от редовите политолози. И се различава най-вече по това, че държи да не бъде в група.

Значи, за да бъдем интелектуалци, винаги трябва да изхождаме от система от признаци?
Не придавам на това ценностен смисъл. Не твърдя, че е погрешно човек да се основава на един принцип, че е нещо положително системата от принципи в статията на Дайнов и нещо отрицателно това, че в рамката, с която влиза в статията, е стъпил на един принцип. Това е нормално в един текст. Но, общо взето, не можем да се държим текстово. В един текст можем да направим сложен анализ. В поведението си обаче трябва да назовем злото по някакъв начин. Така е постъпил и Евгений Дайнов. Преди да разсъждава, е посочил злото. Назоваването му е израз на гражданско действие. Но едно е проектът за действие, а друго – анализът. В този смисъл, когато се обяснява това трагично събитие в САЩ (този страхотен атентат, който със сигурност ще даде нова посока на събитията в ХХІ век), то може да бъде анализирано посредством различни парадигми. Добре е да се анализира с няколко парадигми едновременно. Но тогава, когато трябва да действаме като гражданин, не бива, а всъщност не може интелектуалистично да се опираме на няколко парадигми. Трябва да изберем позицията на доброто и злото. Лошото е единствено, когато запълваме текстовете си с простата структура на действията си. Текстовете няма защо непременно да бъдат само прозрачни и опрени само на една парадигма. Не е в това работата им. В обясненията трябва да има проблематични моменти. Те трябва да карат тези, които общуват с тях, да влизат в други обяснения. Съвременната истина е постоянно пререждане на това, което е казано. В един момент обаче е редно човек да спре да говори и да премине към простата позиция на гражданин, на интелигент, вярващ в определен принцип и готов да се бори за него. Разбира се, този преход от текст към не-текст, от написано към действие не се овладява лесно. Ние всички, когато пишем, се държим граждански и в същото време искаме да бъдем добри обяснители. Някак си едното е в естествено противоречие с другото.

Различни автори сочат различна “дата” за поява на интелектуалеца. Кога все пак се е появила тази обществена фигура според Вас?
 Исторически интелектуалците се появяват във втората половина на ХVІІІ век. Това е времето, когато Европа преминава към действена, светска култура, нуждаеща се от тази роля открито. Интелектуалци обаче е имало и в редица епохи по-рано, въпреки че не е съществувало названието. Интелектуалци има и в древна Атина, и в древния Рим, и в европейския ХІІ век, както и в Ренесанса. Всяка култура, която развива светската страна на човешкото съществуване, поражда тази роля. Интелектуалецът, казано опростено, е светски духовник. И това е неговият проблем, че трябва да се грижи да напомня за отвъдното в светски услови, да говори за тукашното и сегашното в ракурса на една или друга нетукашност и несегашност. Или, казано по съвременен начин, той трябва да има и в погледа си истината, че животът ни прекъсва в един момент, но че това прекъсване е по някакъв начин проблематично, защото остават други хора. Следователно остава нещо отвъдно в съществуването на всеки един отделен човек. Тъкмо този преход от конкретното човешко съществуване в едно отвъдно в самата човешка среда е, за съжаление, нещо, което винаги е затруднявало интелектуалците. Особено съвременният интелектуалец-политолог слабо се интересува от такива отвъдности, което намалява стойността на неговата работа. Интелектуалецът – мисля, че така ще стане в бъдеще – няма да бъде роля, която ще се изпълнява от точно определени хора. Няма никаква гаранция в професията, че някой е интелектуалец. Има много професори-хуманитаристи, които не са интелектуалци. Има интелектуалци, които не са университетски деятели. Естествено е в университета да има повече интелектуалци, отколкото другаде, но професията нищо не гарантира. Така или иначе, с експанзията на културата “интелектуалец” трябва да стане нещо постижимо за всеки човек. Което, между другото, означава всеки човек да бъде мисловно засегнат от отвъдното, от несъществуването, което е в нас. Големите събития в момента напомнят за това несъществуване. И американският свят, изправен пред такава трагедия, трябва да се замисли над своята интуиция за живота. Никой в Америка не може да бъде обвинен за причиняването на такова чудовищно събитие. Но то е повод да се помисли за отвъдността, пред която сме изправени. Не само пред самата смърт, а пред много други форми на отвъдността. Така че интелектуалната мисъл няма как да не ни изправи пред тях.

А българският интелектуалец? Родил ли се е, или още е в зародиш?
С такива твърдения не мога да се ангажирам, нито да говоря за българския интелектуалец в единствено число. Това, което аз познавам – прекрасни мислещи хора в определени моменти. Това се отнася и за самия мен. И аз имам върхови моменти, в които съм интелектуалец, имам и други, в които изпадам в най-обикновени обърквания. В последните години чета все повече текстове, които могат да бъдат наречени интелектуални. Аз не разпознавам интелектуалеца по употребата на чужди думи. Има интелектуалци, които употребяват лошо чужди думи, има и други, които ги употребяват прекрасно. Така че моят критерий не е употребата на думата “херменевтика” или “семиотичен”, а в правилната им употреба. Хубаво е думите да не бъдат употребявани етикетно. Но етикетно може да бъде употребена не само думата “херменевтика”, етикетно може да бъде употребена и думата “разум”. Може да говориш за свобода етикетно и следователно също да не бъдеш интелектуалец. Някак си важна е употребата, а не самата дума.

В статията си Евгени Дайнов сякаш мисли интелектуалеца като водач? Може ли въобще интелектуалецът да бъде водач?
Аз съм сигурен, че интелектуалецът никога не е бил добър водач. Има прекрасен пример – Платон. В един момент, след като написва “Държавата”, той решава да реализира проекта си за идеална държава. И три пъти ходи в Сицилия, аз да направи това. Междувременно бива продаден като роб. Така че не успява да стане действащ интелектуалец-водач. Друг такъв пример е неговият ученик Аристотел. Има ли по-блестящ интелектуалец в историята на човешката мисъл? Но при всичките му опити да бъде водач – и в отношенията си с Александър Македонски, и в отношенията си с един друг управляващ в Мала Азия – напълно се проваля. Вторият му ученик бива разпънат на кръст и то вследствие на неговите съвети. Общо взето, има повече примери за провали на интелектуалци, отколкото за успешно осъществили интелектуалните си проекти. Един друг античен автор и същевременно император – Марк Аврелий, е също добър пример. Голямото му постижение е, че добре разделя ролята на интелектуалеца от ролята на генерал и император. Така той по трагически начин показва с живота си, че тези роли се допълват, но никога не се сливат. Повечето примери са за провалили се интелектуалци като водачи. И те са се проваляла между другото и поради това, че въпросът за отвъдното, за несъществуването не се инструментализира лесно в един светски живот.

Следователно интелектуалците и производителите на домати нямат допирни точки?
Нямат, а и защо да имат? Между интелектуалците и производителите на домати трябва да има междинни звена. Ако в нещо имаме проблем в България – не мога да бъда сигурен, че го описвам добре, - то е липсата на междинни звена. То е, че българските интелектуалци са откъснати от производителите на домати. И в това е голямото достойнство на статията на Евгений Дайнов. Действително по платоновски построена, тя може да бъде разбрана от производителя на домати. Това е голямата й стойност, че е прозрачна и проста. Принципите й са развити по един класически начин. Големият проблем на нашата българска среда е откъснатостта не просто само на интелектуалците, но дори и на масата от интелигентни хора от обикновените хора. Самият Дайнов пише така може би, защото прекарва не малка част от времето на село, седи в кръчмата и беседва с хората. Не като интелектуалец и политолог, а като обикновен човек. Оттам идва този негов стил, който има действително висока стойност. Не съм сигурен обаче, че така ще се осъществи ефективно спояването на неспоеното и разделеното високо и ниско. Зная само, че между тях има пропаст. Тази пропаст не е запълнена от хора със средна ориентация, които нито са чужди на интелектуалната среда, нито са чужди на обикновените хора.

Няма медиатори?
Няма медиатори, да. Това е може би големият проблем.

А има ли десни интелектуалци?
Има, разбира се. Има десни, има и интелектуалци от този тип, който развива самият Евгений Дайнов – интелектуалецът нито само с дясна, нито само с лява позиция, интелектуалецът-либерал. Има различни типове интелектуалци. Интелектуалецът в западните страни, естествено, е ориентиран към лявото пространство.

Защо пък естествено?
Западното общество с неговото правилно развитие има проблем със социалните ценности. Това бързо развитие, тези натрупвания повдигат сериозния въпрос за онези, които не могат да влязат в ритъма на такова развитие. Това бързо развитие, тези натрупвания повдигат сериозния въпрос за онези, които не могат да влязат в ритъма на такова развитие. Това важи особено за САЩ, но важи и за Западна Европа. Левите интелектуалци в западноевропейския свят по някакъв начин влияят на цялата система на политическото мислене и реагиране. Това води до парадоксалния резултат, че Западна Европа е по-неефективна в икономическото си от САЩ. Вината е на левите интелектуалци. По някакъв начин те забавят с идеите си темпа на това развитие. Нещата са сложни. Левите интелектуалци правилно закрилят онези, които не могат да бъдат в ритъм с времето. Как да се постъпи така, че да се влезе в този ритъм? Това е големият проблем. Но, така или иначе, има различни видове интелектуалци. Лично мен ме привлича повече позицията на либералния интелектуалец, който смята, че сам по себе си може да бъде носител на ефективно разбиране. Докато левият интелектуалец обича да се сдружава, обича да бъде заедно с други, да се организира. В това отношение той слабо се различава от интелигенцията.

Либералният интелектуалец ли е емблематичната фигура на отвореното общество?
Да, разбира се, това е агентът на отвореното общество. Такъв вид либерален интелектуалец е Джордж Сорос, автор на блестящи текстове, отличаващи се с прозрачна простота. Но и при него има две фигури: от една страна финансистът, който спекулира на международните пазари, от друга – именно този либерален интелектуалец. Две роли, които няма как да бъдат в пълна хармония. Изобщо това важи за всеки човек. Затова, ако искаме да се изкажем по-точно за някого, би трябвало да се питаме за различните роли, които изпълнява и се опитва да съгласува в себе си.

Експертите, в нашия случай политолозите, не изместват ли интелектуалците?
Не, не смятам. Има политолози, които са интелектуалци, и други, които не са. Изобщо интелектуалец е само един коефициент. Тази роля не дава никому цялата му идентичност. Ето например, ако кажа за себе си, аз имам коефициент, наречен “интелектуалец”. Имам и други коефициенти, които нямат допирни точки с коефициента “интелектуалец”. Има неща, които трябва да бъдат свършени с експертна работа. Има работи, в които експертното действие се проваля и трябва да се появи интелектуалецът, за да оправи този провал. След това той става излишен. Аз изсипах сега редица сложни неща, които могат да се харесват, могат и да попречат за свършване на някаква работа. Всъщност този спор, който сега се разгаря на страниците на “Култура”, има и такъв характер: търсим добрата формула за това кой е добрият изпълнител – експертът-политолог или интелектуалецът? Аз мисля, че добрата формула е в редуването. Този, онзи, трети, след това трябва да има и други роли… В обществената работа се преплитат много роли. Те се преплитат и вътре в нас. Така че за мен разбирането е способност за ефективна смяна на роли. Но трябва да се въоръжиш с търпение и да не се възмущаваш, че някой си сменя ролята. Такъв е и случаят с Копринка Червенкова, която изобличава Евгений Дайнов, че си е сменял ролите, следователно е неправ. Напротив, смяната на ролята е ефективна, ролите трябва да се сменят. Друг е въпросът дали ги сменяш за лична облага, дали ги сменяш от подлост.

Давате надежда, че ролята на интелектуалеца не е отмираща...
Не смятам, че е отмираща. Ние сме все още в епоха, в която нещата не са много развити, особено в България. Когато още има нужда от герои-интелектуалци. В бъдеще разбирането ще стане по естествен начин широкодостъпно. Всеки, завършил университет, ще разполага с коефициент интелектуалец. Но, така или иначе, все още има нужда от интелектуалци, които могат да вдигат огромна интелектуална тежест. Точно това е направил Евгени Дайнов. И тъкмо този героически момент е прекаленото в неговата статия. В момента, в който ти ставаш един интелектуалец-Давид срещу масата на останалите неинтелектуалци-Голиат, се явява рискован момент. Последователното интелектуално действие е винаги обърнато срещу своя автор. Последователната интелектуална позиция е: „Да, вярвам в това, което казвам, но вероятно бъркам”. Но ако пък го кажеш, отпада общественият ефект на това, което казваш.

Бурдийо казва: „Интелектуалецът утвърждава себе си в борба със специфичните закони на политика”. Вечен опозиционер ли е той?
Добра теза! Това, което прави политиката, е винаги прекалено инструментално и насочено към ясни, близки цели. Онова, което отличава интелектуалната позиция, е хармонизирането на близки и далечни цели. Така че за мен Бурдийо е абсолютно прав.

Точно в неуспеха да съвмести различните цели ли се провали българският интелектуалец при реализирането на прехода?
Не мога да кажа това. Има интелектуалци, които са се провалили, има други, които не са се провалили. Освен това има интелектуалци, които в един момент са се провалили, а в друг – не. Но не смятам, че интелектуалците са били в много случаи полезни на политическата власт. Нито че политическата власт е намерила начин да ги използва в степента, в която те могат да бъдат използвани. Нито самите интелектуалци разговарят добре с властта, макар че в повечето случаи те желаят да са на „ти” с властта. Освен това българският преход не е приключил. Продължава, криволичи...Това е нормално – става въпрос за голяма промяна, която не може да протече в малко години. Може би при други комбинации тя щеше да протече по-бързо. Това, което може да се препоръча, е политическата власт да се отваря към интелектуалците и да ги чува. И то различни, не един. Трябва да бъдат повече, защото ще си противоречат.

Доколкото разбирам, Вие смятате себе си за интелектуалец?
Да, стремя се да бъда интелектуалец, да бъда по-дълго време през деня интелектуалец. Но не успявам всеки ден. Има моменти, в които не съм, в които съм абсолютно неефективно човешко същество, което не може да си обясни дори най-очевидни неща.

Как ще коментирате тогава призива на Пол Джонсън: „Пазете се от интелектуалците!”
Призивът е правилен. Интелектуалецът може да бъде изключително вреден, когато някой се е подготвил да действа по проста схема, защото действията трябва да бъдат по проста схема, и се заслушва в заплетените слова на някой интелектуалец. Което не означава, че заплетените интелектуални слова са вредни винаги и във всяко отношение. И че не трябва да се интелектуалства.

Митко Новков
в. „Култура” – 9. ХІ. 2001 г.