Професор Богданов, вие посветихте цяла книга на променящата се събитийна и текстуална реалност – “Промяната в живота и в текста”. Според мнозина политолози поне на плоскостта на политическото промяната е вече извършена – българският преход е приключил. Споделяте ли това мнение? Как променените политически реалности кореспондират с промените в съзнанието на хората?
В книгата, която споменавате, аз не се занимавам с актуалната промяна в България след 1989. В качеството си на антрополог обсъждам променянето и прехождането като ситуация, която по същество е подобна в древна Атина, в края на 18 век и, разбира се, у нас, в България, тук и сега. Т. е. говоря за българската промяна с отстъп. Този отстъп има лоша страна, изразява се в един вид отчужденост. Но той влиза и в следния положителен план. За да бъдем обективни в преценката си за случващото се днес, редно е да не я правим без фона на онова, което е ставало и става в света. Българската промяна не е приключила. Тя можеше да протече по-ефективно в последните години, ако беше продължена линията на управлението отпреди 2001. Но и при това положение нямаше да е завършена. И поради наследената от социализма обществена икономическа неразвитост, и поради голямата особеност на съвременния отворен свят – т. нар. непрекъснато развитие. В една или друга мярка в преход са и Холандия, и Италия, и САЩ. И както у нас, така и другаде политическата класа и елитите действат срещу едни или други стереотипи. И у нас най-съществената бариера за напредъка са стереотипите на един живот, който не може да бъде променен от само себе си. Така че за реалната промяна можем да се изкажем ефективно, само ако различим в нея актуалното тук и сега от примесващите се в него коефициенти на навсякъде и винаги. Това беше посланието на моята книга.
Как виждате мястото на интелектуалеца в днешната социална и политическа ситуация? Носи ли неговата позиция конкретна отговорност или не? Споделяте ли дискретната забележка на Ралф Дарендорф, цитирана от вас в “Европа – разбирана и правена”, че българските интелектуалци са “откъснати от съвременната актуалност”?
Споделям тази забележка, тя ме впечатли и затова я цитирах. Доколкото може да се говори общо, българските интелектуалци са откъснати от съвременната актуалност. Но това важи не само за тях, а за повечето прослойки на българското общество. Важи и за политиците, независимо че те са задължени професионално да се занимават с актуалното. Това е може би най-лошото наследство на социалистическата епоха – автоматизираността и приватността на българското съществуване. Живеем в малки групи, в топли частни отношения, несвързани в цялото на реален обществен организъм. Затова и политическите среди у нас висят във въздуха, нестъпили върху организма на реално общество. Така че казаното от Дарендорф за интелектуалците се отнася за всички. Независимо от реалния напредък в това отношение българското обществено съществуване все още предстои.
Вие прекарахте по-голямата част от живот си в СУ “Климент Охридски”, но след това създадохте Нов български университет, чийто образователен процес, критерии за оценяване и мениджмънт са коренно различни. Кои са според вас най-важните качествени разлики между “стария” и “новия” университет?
Ще отговоря кратко. Разликата не е толкова в това, което изброявате, а в друго – НБУ съществува динамично като малко общество, което постоянно проучва себе си и средата и постоянно се променя с оглед на по-ефективното си развитие. Но мисля, че това важи и за други успешни частни институции у нас.
Как бихте коментирали одисеята на българското образование по време на прехода? За какво имаме основания да се гордеем и за какво – да се срамуваме?
Картината на българското образование все още не е нарисувана. Остава непроучено какви и на кого са постиженията. Предпочитат се абстрактните песимистични оценки. Не за друго, а защото те са по-лесни и не налагат сложни преценки, които опират и до сложни изречения. Това впрочем важи за преценката и на много други области от съвременния български живот. Така че, ако искате съвета ми по този въпрос, препоръчвам да не изпадаме в немотивирани срамове и гордости.
От 1989 насам над 700 000 души емигрираха – и това са предимно младите и образованите българи. Как според вас могат да се изградят духовни мостове между тези практически две Българии – тези, които си тръгват, и тези, които остават? Ще намерят ли те допирни точки в бъдещето?
Вярно е, че много образовани българи напуснаха България. Светът е отворен, движението е неизбежно, то е едно от проявленията на съвременната свобода. Но не ми се иска да разглеждам този факт сам по себе си, откъснат от другия по-тревожен – на отчужденото съществуване сякаш в една имагинерна чужбина на голям брой българи в България. Тези българи, които не непременно ще непуснат, живеят тревожно в капана на постоянното сравняване, в който впрочем е хванат и не малка част от пръсналите се по света българи. По-добрата категория са емигриралите, които живеят в проектната динамичност на западния вят. Много от тях са в добра връзка с родината си и са отличен канал за осъществяване на българската отвореност. Има и трета може би не малка категория на завърнали се, устроени тук и полезни с това, което са научили и донесли. Така че отново препоръчвам – нека и по този въпрос да предпочетем да мислим разчленено, а не в песимистичния ракурс на темата “изтичане на мозъци”.
В “Двете благополучия” виe споменавате, че социалистическото и социалдемократическото отнасяне към държавата като към панацея на пасивно получавано отгоре благо пасва повече на балканеца от либералното разчитане на отделния човек. Не е ли според вас тъкмо тук причината за липсата на ефективно гражданско общество, както и за инфантилизма на българите, когато се налага да направят драматичен за бъдещето им избор – например да изберат царския проект пред демократичния?
Не бих говорил за инфантилизъм, а за стар начин на съществуване, започнал в буржоазното време и усилен в социалистическата епоха. Средният българин съществува частно, няма навици за обществена преценка на случващото се, още по-малко нагласа да се обляга на обществена среда за решаването на проблемите си. Затова и проблемите му са предимно битови и по определен начин малки. Те нямат нужда от социално тиражиране. Българинът е прекрасен скромен човек. Едва напоследък се оформя прослойка с по-обемни нужди, но и те са далече от социални измерения, изразяват сe в някакво повече и по-голямо. Оттук и последствието, че гласуващият българин няма обществена преценка и лесно се поддава на измама. И все пак опитът от битовите свободи, с които се ползва все повече и повече от десетина години насам, както и движението в отвореното европейско пространство, са известен залог за по-демократична нагласа.
В повечето страни от бившия Източен блок политическите сили, които започнаха реформите, изчерпаха потенциала си в един или максимум два управленски мандата. Смятате ли, че СДС може да сподели съдбата им? Очевидно партията е в тежка криза – според вас какво би могло да бъде направено, за да бъде преодоляна тя?
Несъмнено партията изглежда в криза и може би най-острата проява на тази криза е липсата на позитивна платформа и съответно размиването на синия електорат и връщането към атомарното частно съществуване. Но в духа на отговорите по-горе твърдя, че това е прекалено общо съждение. В този смисъл то е може би невярно. Добавя се, разбира се, и желанието ми да е така.
Eдвин Сугарев
в. “Седем” – 3-9. ІХ. 2003 г.
