БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ИНТЕРВЮТА

Не е вярно, че сме най-загубените

Извън общественото съществуване на българина е това, което забавя най-много прехода

Господин Богданов, в последните си две книги “Промяната в живота и текста” и “Европа – разбирана и правена” вие съчетахте заниманията си в областта на античната култура с актуалния обществен дебат. Продължавате ли да разсъждавате в тази област?

Разбира се, че актуалността продължава да ме занимава, но по-важното е кой е полезният ракурс. Според мен е по-полезно актуалното да се анализира на фона на нещо неактуално, което му прилича. Защото, разглеждани само по себе си, актуалните събития лесно увличат в заблудата, че случващото се сега е напълно уникално. Това най-вече поддържа малоценностния комплекс, който изпитваме като българи. Живеем с представата, че нещо се случва само на нас, най-загубените, най-изоставените и пр. Естествено, че това не е вярно и че става дума за нагласа. Оттук и необходимостта да се противопоставяме на приливите на малоценностния комплекс. Един от начините е този – да настояваме, че нещата, които ни се случват, се случват и другаде, и че в някакво отношение вече са се случвали. Колкото и да е актуален, животът и на отделния човек, и на човешките колективи не протича без повторения.

Как продължава това свързване на актуално с “неактуални” исторически аналогии в работите, които подготвяте сега?
С разработването на нови теми, които ще включа в ”Мит и литература – 2”, продължение на едноименната първа книга. Те са свързани с античността, но се занимават основно с темата за отношението на индивид и общност, която продължава да вълнува съвременното мислене и да определя практиката на съвременното живеене. Въпросът, който ме занимава, е как в рамките на различни култури по различен и същевременно подобен начин отделният човек се включва и изключва от по-малки групи хора и чрез тях се вписва в цели общества. Защото отделният човек живее винаги в конкретни малки общности и чрез тях поема в себе си енергията на голямото общество, на което на свой ред отдава своите нагласи.

В началото на прехода бяхте председател на фондация “Отворено общество”. Тоест, ангажиран по пряк начин със стратегията на прехода. Очаквахте ли тогава, че предстоят толкова сериозни изпитания?

През 1990 – 1991 г. бяхме настроени оптимистично, такова беше общото настроение. Не мога да кажа, че тогава съм имал ясна идея за предстоящото. Но никога не съм бил потиснат от това, че преходът е бавен, нито в началото, нито сега. Преходът не може да е бърз, натрупванията са бавни, а и не е лесно новото да се забележи и да се отдели от старото. Същевременно тази констатация не бива да се превръща в един вид оправдание и да намалява нашата критичност. Нещата се случват, но зависят и от нас. Ясно е, че при конкретни политически обстоятелства в десетилетието от 1990 до 2000 г. редица неща можеше да станат по-бързо, а други вече да са се случили.


Имаше ли пропуснати шансове?
Шансове звучи прекалено драматично, но такова нещо например е по-ефективното прекъсване на връзката на сегашното ни общество с отрицателните моменти на предишното. Тази връзка не е прекъсната и редица неща, които можеше да бъдат преодолени, продължават да тежат на българския преход. Между тях е въпросът с досиетата и участието в държавния живот на хора, свързани с определени структури на старата Държавна сигурност. Решаването на тези проблеми е свързано със сътресения, които се избягват от обикновено консервативно настроената власт. Нерешаването на проблемите обаче забавя прехода. Същевременно е погрешно това забавяне да се обяснява само с тези или подобни проблеми. Защото всички ние, включително и младите хора, които не са живели при социализма, но са възпитани от отраснали в социалистическата епоха родители, носим в себе си нейните негативи. Например навика на извънобщественото съществуване в гнездото на вялата частност. Тя е между основните причини за забавянето на прехода.

Това, което нарекохте отрицателни моменти от миналото, други наричат реставрация. Има ли я?
И реставрация е прекалено драматично понятие. Несъмнено има политически среди, които имат такова настроение. По-кратко казано, реставрацията е предният фронт на лошата консервативна настроеност. По-големият проблем е именно тя. Защото за разлика от закачената за нея реставрация лошият консерватизъм живее в голямата и сложна за описание мрежа от семейства и приятелски кръгове, свързани по различен начин с дългата социалистическа епоха. Тези семейства са сложно свързани помежду си. Естествено е, че някои участващи от тези семейства във властта са настроени и реставрационно. Въпросът е как обществото като цяло разбира лошия консерватизъм и дали може да противопостави на мрежата, която го поддържа, други мрежи с други нагласи – като добър консерватизъм или някакъв вид либерализъм. Не мисля, че нашето общество е развило такива съпротивителни сили. Но и реставрацията не ми се струва остра опасност. Защото и в този план обществото ни е вяло поради продължаващата отдаденост на затвореното частно съществуване.

В предишно интервю вие казахте, че за да се европеизират, българите трябва да се разделят с мита, че зависят от герои. Не беше ли изборът на НДСВ преди две години последният пример за митологичен избор, и въобще какво мислите за българското обществено съзнание в момента?
Българското обществено съзнание не надхвърля състоянието на българското общество. Когато казваме, че не трябва да се разчита на герои, имаме предвид лошата зависимост на едно пасивно общество от изключителен траен герой, упражняващ сам обществената активност. Но така или иначе малките временни герои са винаги необходими, за да се направи по-смела крачка напред. Иначе човешката колективна среда, дори и политически организирана в партия, налага и лоша консервативност, това е естествено. Героите са най-честият механизъм за нейното разчупване.

Какъв е Симеон Сакскобургготски от гледна точка на антропологията: неслучил се герой или неразбран прагматик?
Много сме близо до събитията и самият той е непосредствено пред погледа ни, за да се изкажем по-точно. Виждам в лицето на Симеон Сакскобургготски личност с действително достойно желание да се прояви високо обществено след един живот, протекъл частно в по-затворена среда. Ако обстоятелствата се бяха стекли така, че той беше станал президент на републиката, струва ми се, че това му желание би се осъществило по-съответно. Може би в този случай неговата цивилизованост и стил щяха да се възприемат много по-положително. Но извелите го до ранга на политически лидер и до премиерския пост обстоятелства го накараха да се нагърби с непривични роли. Оттук произтече немалка част от негативите, които обикновено се обясняват пряко с личността му. Разбира се, понеже е приел тези роли, негативите стават негови. Като това, че е неясен в устните си изказвания, че чете от листчета изявления, които са толкова саморазбиращи се, че не си струва да се записват; че в крайна сметка избягва да се нагърбва с позиция и така поражда атмосфера на политическа безтегловност. Но трябва да се прави разлика между човека, който оставя прекрасни впечатления в частна среда, и тези негативи ефект от непривичната за него роля на политик. Така или иначе, фигурата на Симеон Сакскобургготски не може да се прецени добре сега. Ролите не са изпълнени, далече сме от резултатите. Те ще бъдат действителният аргумент за оценката на неговата дейност и за изявата му като политическа личност.

Защо лявото и дясното политическо пространство се намират, да кажем, в недобро или направо окаяно състояние?
Така казваме, но всъщност те никога не са били в по-добро състояние. Действително идването на власт на НДСВ разми започналото да се очертава ляво и дясно. Особено това ляво, което в социалистическата епоха беше дясно-ляво и трябваше да стане ляво-ляво, и което иска да има и позиции във властта, и да бъде опозиция. От друга страна, това, което наричаме дясно, управлението начело с Иван Костов, трябва да бъде уважавано тези четири години са голям плюс в развитието на съвременна България. Но това дясно също е зависимо от обстоятелствата. В четиригодишното управление на ОДС, което имаше за главна задача да укрепи държавата, дясното не можеше да бъде достатъчно дясно. Сега това дясно – някак ляво, трябва да стане по-дясно. Но то често реагира ляво и не може да се каже дали защото го налагат обстоятелствата, или защото се следва инерция. Така че, след като не сме имали в политическия си живот добре оформени ляво и дясно и след като това оформяне продължава, по-добре е да не му пречим с крайни формули като “окаяно състояние”.

Във вашата последна книга разсъждавате за “направата” на Европа. Нейното обединение само теория ли е, или осъществим проект?
В никакъв случай не е само теория. Става дума за огромен проект, който е започнал отдавна и който се осъществява. Но осъществеността му едва ли ще бъде прогласена някой ден. Защото цялости не само като Европа, но и по-малки, като България, са отворени системи в процес на постоянно правене и постоянна незавършеност като идея и реалност. Съвременната Европа на Европейския съюз е между другото безкрайно сложна процедура по съгласуване. В нея има и редица негативи за съзнанието на отделните хора, но и много положителни неща, които те не припознават като европейци. Под “отделни хора” имам предвид не само българи, но и европейци, живеещи в сърцето на Европейския съюз.

Дали в проекта на Европа има препятствия, които не се коментират и за които чиновниците в Брюксел нямат съзнание?
Несъмнено има такива препятствия. Но не е необходимо всичко да бъде осъзнато и формулирано. По-съществено е наличието на работещи механизми, които да блокират и отстраняват тези препятствия. Оценката ми за мисленето на европейските чиновници не е висока. Но имам вяра в гъвкавите механизми на Европейския съюз.

Какви са шансовете ни в процеса на глобализацията, какви са нейните заплахи и възможности? При всяко подобно конфигуриране би трябвало да има Бинго и за малките играчи. Та какви са шансовете на България?
Големи. Основният шанс в процеса на глобализацията е свързването ни със световните стандарти. В България живеем или нестандартно, или старостандартно, което е същото. Нямаме стандарт за ползването на вода и като последствие голяма част от българите пилеят вода, докато друга, не съвсем малка част живее без течаща вода. Стандарти означава повече хора да се включат в обща система на обмяна и комуникация, което да породи за всички повече блага. Естествено това има отрицателна страна. В хода на постигането му много българи, които не могат да приемат съвременните стандарти, трябва да бъдат отхвърлени от общата система на обмяна и комуникация. Сега те се чувстват добре и това по някакъв начин забавя включването ни в нея.

Виждате ли необходимост от предефинирането на българската идентичност?
Да, голяма. Първото, което е необходимо, е да определим българската идентичност като съвременен набор от ценности. Трябва да се откажем от смешното положение да говорим за нея патетично по принцип, без да сме в състояние да се изкажем конкретно за нито една българска ценност. Това важи особено за тези, които твърдят, че глобализацията заплашва националната ни идентичност. Да, българска идентичност има, за нея може и трябва да говорим. Но тя не е параван за скриване на леността да мислим сложно за своята идентичност на съвременни хора.


Руен Руенов,
в. “Пари” – 21. ІІ. 2003 г.

 

 
ИНТЕРВЮТА
 И в моите заплетени теоретични положения са скрити едрини, които зависят от един крив живот

 Нагласа към универсалното

 Има много голямо значение как казваме нещо

 И без да бързам, да усещам, да чета и да разбирам

 Чувствата не могат да бъдат формулирани

 Държавата има нужда от елит

 Кризата е по-остро усещане на несъвършенството. Държавата трябва да отделя специални средства за теоретичните дисциплини

 Рейтингите ще са полезни за студентите. Българите сега живеят спокойно, но все се оплакват

 "Човек структурира време" или за различните степени на безизмерността

 Сп. Мениджър: Добре дошли, чужди университети!


Още ...

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA