ИНТЕРВЮТА
 |
|
Тъжно е, че превърнахме еротиката в светска материя
|
|
|
Проф. Богданов, защо януари е наситен с толкова много празници? Как да разбираме празничността в началото на всяка година както културно преживяване?
По стара традиция в човешкия живот има моменти, в които се бележи преходът от една към друга година. Така е било и в нехристиянските времена, така е и във времето на християнския календар. Говорим за момент на отпускане, на равносметка и на празник, в който трябва да се отбележат едновременно и краят, и началото на нещо значимо. Човешкият живот трябва да бъде маркиран от подобни цялости на приключване и на започване. На пръв поглед няма особено голяма разлика в празнуването и в старото време, и в съвременността. Но за разлика все пак има. И тя идва от това, че в старото време се живее в по-затворени общности и празниците са били по-компактни. Докато в новото време се живее вече не толкова затворено. Хората са много повече, затова и са много повече начините, по които се празнува. Голямата разлика е точно в това – в компактността, в твърдостта на древния ритуал. Колкото една култура е по-традиционна, толкова ритуалите й са по-твърди. В съвременността и по-точно в европейската съвременност нещата се преживяват светски. От гледна точка на старото време това е парадокс. Защото в светския празник моментите на култа, на ритуала са външни и формални.
С какво са свързани тези промени в ритуалите?
Свързани са със свободата на движението на съвременния човек. Безспорно той е много по свободен в своя избор, много по-свободно се движи изобщо в света. Именно тази негова подвижност налага това изтъняване на старите символи и превръщането им във външни знаци. Това много често е за сметка на празничността в дълбочина – затова, защото тя насочва погледа към много сериозни проблеми на човешкото битие. Докато съвременното празнуване, с неговата повърхностност, позволява бързо да се направи една група, която свободно да използва знаците на празника. Тези разлики в значимостта на ритуалите би трябвало да се считат с положителен знак за миналото и с отрицателен за съвременността. Съвременността обаче, и по-точно европейската съвременност, има твърде много ценни, положителни черти, които трябва да се уважават. И най-вече това е именно тази отвързаност на човешкото същество в положителен смисъл на думата. Човекът е свързан с род, със земя, с близки. От друга страна, той има възможност бързо да направи други близки, да ги въвлече в друг кръг. И в него да се чувства също добре.
Казват за вас, че сте един от най-самонаблюдаващите се и самопознаващи се наши съвременници. Познавате ли се, проф. Богданов?
Мисля, че в този случай съм много похвален. Разбира се, може да се каже за някои хора, че се самопознават. Но има разлика между тях – едни се познават като такива, каквито са, други си въобразяват, че се познават. Ала тук не говоря за себе си. В случая няма значение дори кой е човекът. Самопознанието има значение тогава, когато хората са се събрали, за да вършат определена работа. Те, както се казва с един чужд термин, трябва да се автореферентни. Т.е. да имат съзнанието за своята реалност, да се наместват в нея и да могат да я описват бързо. И да излагат както положителните, така и отрицателните страни като отношение към околната среда. Това означава, че те имат съзнанието какво представлява работата. Тази автореферентност беше основният недостатък на старото социалистическо време – затова, защото то боравеше по един марксистки образец с оптимистични визии за себе си и скриваше съвсем съзнателно определени недостатъци. Колкото по-точно човек формулира това, което прави, толкова по-голям залог има то да бъде успешно. Значи това, което се прави, трябва да може да се опише като такова. И то без прекалена положителна или прекалена отрицателна страна. Това човек може да прави и в индивидуалното си битие.
Може ли да дадете пример за подобна автореферентност?
Например много положително се приема, когато една жена се смята за красива, а не е достатъчно красива. Става така, защото фактът, че тя се смята за красива, по някакъв начин започва да я прави красива. Има такива жени, които определено не са хубави, но с допълнителни средства, които те имат в държанието си, се представят за хубавици. И нерядко те имат успех. Въпросът е дали тази жена, която се прави на красива, действително се смята за красива, или тя може да се види такава, каквато е, в огледалото. И да си каже: аз не съм особено красива, има много по-красиви жени от мен, но аз ще се държа като красива жена. Това по някакъв начин ще ме направи по-красива, отколкото съм. Ето това нещо е автореферентността. Първо – да си отчетеш реално какъв си. Второ – да разбереш каква е функцията на това, което добавяш към реалното си "аз". Най-лошото е, когато човек дълбоко се заблуждава какъв е. Когато една жена се заблуждава, че е красива, и истински вярва в това, а тя не е красива, тогава е изправена пред крах. Има определено некрасиви жени и изобщо некрасиви хора, които се държат красиво и това по някакъв начин е плюс за тях. И обратното – има, разбира се, красиви хора, които се държат толкова нетърпимо грозно, че красотата им изгубва своя смисъл. Т.е. това е една особена диалектика, която тук аз наричам автореферентност. Тази диалектика има голямо значение, когато човек работи и прави нещо. В Нов български университет сме голям екип. Има 300 преподаватели, 700 хонорувани преподаватели, 10 000 студенти. Не бива да се заблуждаваме, че нямаме такива и такива недостатъци. Напротив, имаме и трябва да ги назоваваме с думи, а не да ги скриваме.
Вашите студенти и ученици още си спомнят за семинарите, които сте организирали. Наричат ги култови и озарени места на знанието…
Правих ги в Софийския университет през 80-те и 90-те години. Това беше по-скоро семинар, който продължи около 5 години с различни теми. Тук, в Нов български университет, поставих началото на семинар, който сега се ръководи от проф. Христо Тодоров.
Реализирали сте семинарен сериал за представите за любовта и тълкуванията им чак до “Опасни връзки” на Шодерлодьо Лакло и Стивън Фривърс. Да поговорим за любовта…
С удоволствие. Силата на любовното преживяване зависи от определени символи и е ясно, че те се сменят. Любовта е нещо трайно в човешкото същество. Тя освен това не е и нещо определено, защото има различни любови и различни любовни преживявания. Има преживявания, в които любовта (така, както я разбираме в тесния смисъл на думата – любовта между мъжа и жената) се оцветява в различни нюанси на обич. Тя има много високи стойности. И това е най-хубаво, когато една остро еротично преживяна любов с течение на времето се запазва и се сменя с различни нюанси на обич. Това е най-доброто в човешкия живот. Но любовта и обичта никога не са безконфликтно свързани. Затова има и любов без обич, но има и обич без любов. В никакъв случай не може да се каже кое е по-доброто, защото по този въпрос човек е винаги неискрен. И често казва, че много по-хубаво нещо е обичта без любов. Това обаче не му пречи да мечтае за любов без обич. Така че има много оценки на любовта и обичта. Онова, което има голямо значение, е как една култура или културна среда администрира това вечно положение, това вечно противоречие между обич и любов.
В съвременния свят възможно ли е подобно “администриране” на различните прояви на любовта?
Вижте, специално в нашата съвременност нещата не са много добре сложени. И това е така не защото хората не се обичат. Напротив – те винаги ще се обичат. Културната ни среда обаче откликва прекалено негативно на подобни емоции. А няма нищо друго, което да търпи такава загуба от негативизма, както любовта. Обичта и любовта са по принцип позитивни, дори силно позитивни емоции. Но човек живее в соса на негативни твърдения за тях. Това няма как да не засегне остротата и силата на преживяването. Но любовта е много мощно нещо и никоя културна среда не може да я помрачи. Любовта е тази съвсем първична и силна тяга на човешките същества да се събират.
Говорите за остротата на еротичните преживявания. В древността или сега те са по-силни?
Еротичните преживявания винаги са били и ще бъдат силни. В съвременността те се назовават и показват. Това на пръв поглед ги стимулира. Истината обаче е, че ги потиска. Съвременността е много по-откровена в еротичното преживяване. Тя прави от еротичността една чисто светска материя. И това е тъжно. Еротичните неща могат да се показват, могат да се четат, могат да се казват. Целият ден е пълен с тях. Докато в традиционното общество е обратно. Те са много по-интензивни затова, защото има определено място, което ги допуска. Това сякаш ги потиска, но всъщност еротичното е много интензивно. То се проявява на точно определени празници. Те приютяват тази еротичност, която ние днес преживяваме всеки час. И в тези празници еротичното преживяване може да бъде изживяно остро и трайно. Така че еротиката винаги ще присъства в човешкия живот, но тя се формира от определена среда. В съвременността тя определено се преживява светски.
Кой в древния свят е изпълнявал ролята на днешните медии?
Това е интересен и същевременно труден въпрос. Древността се простира на 2000 години. И в античното време е имало нещо като вестник. Например в древен Рим по времето на Цезар е съществувала подобна форма на информация. Издавали са се т.нар. дневни събития. Те са били в много малък тираж. Списвали са се предимно за членовете на сената. Колкото по-малък е един град, толкова новините се разпространяват по-лесно. Защото има определени хора и места, от които може да се научи какво става в града. Едно такова нещо в традиционното общество е бръснарницата. Бръснарят е журналистът на древното време. Други места са площадът, пазарът… Това са вътрешни пространства. Имало е и външни “източници на информация”. Такива се вестителите. Те идват от друг град, донасят вест за събития, които са ставали далеч. Разбира се, всяко устно разпространение няма възможност от редакторска намеса, няма и внимание към фактите. Хората са разчитали на този, който е казвал новината. Имайте предвид, че в нашия свят, който все още не е достатъчно модерен, превесът на устната новина е много голям. Независимо че има медии, днес на всяко място има подобни “устни събирания и на мъже, и на жени, които си разменят вести. И аз мисля, че на вестите, които идват по устен път, се вярва много повече.
Тези вести обаче граничат със слуховете и клюката?
Така е. Но им се вярва. Това е един от белезите, че нашето общество не е достатъчно модерно. Но както се казва – вярваш на някого, понеже го виждаш. Например рекламата на Нов български университет, която върви по устен път, е силна. На тази реклама се вярва. Някой каза, той твърди…Това определено има ефект.
Как се насочихте към класическата филология, кога формулирахте интереса си към древността? Семейството ви изигра ли роля във вашия професионален избор?
Аз съм роден в много интелигентно семейство, но по-скоро случайно се насочих към класическата филология. Кандидатствах още история и философия. Най-напред ме приеха класическа филология, след това и в другите две специалности. Аз не се преместих и съм много доволен. Но направих това случайно. Много по-късно осъзнах ползата от изучаването на класическата филология. Така е, в тези неща винаги има елемент на случайност. Не може да се каже, че съм бил насочен към това от родителите. Разбира се, аз съм израснал сред книги. Баща ми се занимаваше с литература, беше писател. Има много добри примери на хора, които са израснали в подходящата среда и тя ги е направила това, което са. Други не са израснали в подобна среда, но бързо са успели да се ориентират. Избрах си специалността по стечение на обстоятелствата, а не по предварителен подтик.
Ваши колеги твърдят, че имате много повече ученици, отколкото учители. Така ли е?
Не, не е така. Те просто не знаят учителите ми. Учителите ми бяха именно тези стари професори от специалността класическа филология. В 60-те години аз съм формиран от тях. За съжаление някои са вече покойници. Човек не може без учители. Но аз не споменавам моите учители, понеже съм вече на възраст, на която трябва да имам ученици. Затова се забелязват и учениците.
Как възникна Нов български университет? Като алтернатива на Софийския ли беше замислен?
Действително Нов български университет се създаде като алтернатива. Замисълът беше да не е като Софийския. Но сега като се замисля, алтернатива като че не е добра дума. Университетът е нов в буквалния смисъл. Неговата структура позволява да се правят неща, които при старата структура не се правят – не само в отрицателен, но и в положителен смисъл.
Бихте ли прогнозирали каква ще бъде 2006 г. за България?
Ще бъде малко по-добра от 2005 г. Така виждам нещата с моя, смятам, реалистичен поглед. Ние вече сме влезли в европейското русло на нарастване на доходите. Това нарастване обаче ще бъде много малко, много минимално. То ще бъде не за всички, а само за някои. Но така или иначе сме влезли в механизма на развитието на икономиката. И този механизъм в един момент ще се отпуши. Вижте, разликата в една година не може да бъде голяма. Ако гледаме оптимистично – все пак натрупваме опит, натрупваме нови стандарти. Все по-голяма част от хората, работещи в частния сектор, стават все по-производителни. Онези, които по някакъв начин са свързани с държавата, с институциите й и се препитават от тях, все още смятат, че държавата трябва да бъде майка хранилница. А в бъдеще държавата ще бъде все по-малко такава майка.
Вие определено толерирате частния сектор…
Да, определено. Не случайно съм председател на настоятелството на НБУ. Той е частен университет. Но не печели за някакво малцинство, каквото е частното производство. Това, което спечелва университета, веднага го влага за собственото си развитие. Така че това е не частен университет в тесния смисъл на думата. Така ще бъде и занапред – силно ще е онова предприятие, което непрекъснато се доизгражда и променя.
Интервю на Мария Друмева
в. Марица, 14 януари 2006 г., година XV, брой 12
|
|
|
|
