Винаги съм бил преподавател само в Софийския университет. И държа на това различаване. Нов български университет е за мен административна задача. Тя е с много подзадачи. Една от тях, може би от най-важните, е изпробването на структурата на двойната власт: от една страна - на настоятелството, което се грижи за стратегията и финансите, от друга - на ректора, който управлява академичните дела. Това означава, че като недържавна институция НБУ има вътре в себе си агента на външното. Настоятелството играе ролята на държавата, осигурява финансово, има пред очи стратегически задачи, това дава спокойствие и сигурност на академичната власт да се занимава с редовото и конкретното. Именно от опита си със Софийския университет добре знам какви трудности има при съвместяването на всички управленски функции в едно лице. Това е и причината да бъда преподавател в Софийския университет и само администратор в Нов български университет.

НБУ се справя добре финансово, така ли?

Справя се, защото знае какво печели и с какво разполага. Това поражда работна отговорност. Иначе по-честият случай е безотговорността и разпиляването. Затова и в не малко случаи финансова зависимост от държавата означава недостатъчно средства и нефективност, означава оскъпяване. Това се отнася с още по-голяма сила за самата ни държава, едновременно бедна и разхитителна.

Но значението на думата ‛ефективност“ в образованието е малко размито.

Ефективност в образованието няма как да не означава това, което означава и другаде - с определени средства да се прави повече. Означава да има пари за изследване, за развитие на научната работа и на студентите, за изграждане на стандартна материална среда. Добрите образователни институции разполагат с фондове, позволяващи определени предимства. От което следва и друго - едни да са само преподаватели, други - преподаватели и изследователи, трети - само изследователи. Ролите трябва да са повече и да се редуват. Работещата структура на добрата образователна институция предполага и равенство, и работещо неравенство. Това означава и променящо се различно заплащане. Означава и подвижен бюджет, който се пълни от различни източници, от много видове проекти и кооперирания. Какъвто е опитът на Нов български университет. Въпросът за средствата обаче е комплексен. С тях трябва да се разполага, но да се разполага ефективно. Гъвкавата структура за набиране и разпределяне да се поддържа от съвременна нагласа за черпене. Първото е налице в НБУ, второто е свързано с проблеми, които познаваме от българския опит с ползването на европейските фондове. Определени фондове не се черпят. В този смисъл повърхностният аргумент «няма средства» често означава - да се получи, но без тегобата на писането на проекти. Тоест има и такъв момент в нашата бедност – все още не сме подвижни субекти с инициатива, които ползват мрежа с правила.

С проектите не се ли робува на утилитарното мислене? А мисленето само за себе си, свободното мислене, някак си се загубва.

Казано на университетски език, вие подчертавате ценността на фундаменталната наука, независимостта от практически обстоятелства. Въпросът може да се преформулира и така. Може ли, при очевидната липса на средства, един съвременен български университет да развива фундаментална наука в областта на технологиите? Може косвено, с коопериране с други български и чужди университети. Същото се отнася и за т.нар. "мислене само по себе си", за което привидно не са необходими особени средства. То също предполага мрежа и отворено съществуване, контакт със стандарти, между другото и със стандарти за атакуването на стандарти. Един съвременен университет не може да бъде сам по себе си. Вярно е, че добрият университет отдавна е добър между другото, защото е отстранен от практиката и бита. Но е отстранен именно с оглед на развиването на живота. Новото днес е, че тази отстраненост протича в мрежа заедно с други отстранени.

Основателно ли е нашето българско недоволство?

В редица пунктове е основателно. Живеем в действително бедна страна, основанията да изпитваме малоценност пред чуждото не са малко. Малоценността обаче е и един вид стихия на прекалена негативна обобщеност, проявена и като мързел. Къде по-лесно е да се каже, че българското образование е за оплакване, пред усилието да се различи положителното от негативното, да се мисли с повече категории. Ето един пример. Организирахме наскоро конференция на тема 15 години НБУ. Откриването беше почетено от министъра на образованието, от депутати, от ректора на Софийския университет и други ректори на висши училища. Подчертахме – целта е да се посочат положителните неща в българското висше образование. Говорещите последваха този повик. Присъстващите на откриването журналисти уловиха само отрицателното. Като събитие те разпознат само масивното негативно. Но, така или иначе, медийният образ не се покрива с реалността. Задачата в случая е не медиите, а ние, университетските хора, да се справяме речево и да сме в състояние да представяме неедномерно многомерната реалност. В тази посока е и по-конкретната задача да се представи по-точно и картината на българското висше образование. Накратко казано, тя е пъстра.

Спомням се надеждите, когато преди 15 години се раждаше НБУ. Че с появата на нов университет ще се появи конкуренция, която ще ‛пришпорва“ старите институции.

Като по-малка и нова институция, НБУ естествено осъществи по-бързо и дори пръв определени неща. Два примера: преди 6 години НБУ въведе предварителните кандидат-студентски изпити. Те се разпространиха в цяла България. Вторият пример: кредитната система. Внедрихме я преди повече от десет години. Отначало ни гледаха като лошо изключение. После нашата наредба по въпроса послужи при направата на тази в МОН. Първенството е без значение, значение има това, че и едното, и другото са вече общо достояние.

Впечатлението в обществото обаче е, че това движение не засяга повечето от провинциалните университети, че там нивото е ниско…

Лесно да се каже, че е ниско. Въпросът е да се отговори по-точно с проучване. Между другото, подобни проучвания не вървят, защото българските университети не са свързани в мрежа. Липсват форми на коопериране, на общи действия, на общи програми. Това се отнася и за българските училища. И в тази област действат едри фронтове и едри абстракции. Постоянно се изпада в едрите опозиции на държавно и частно, наше и чуждо, минало и съвременност. А те са само началото на едно разсъждение. От тях трябва да се премине към по-ненапрегнати малки опозиции, а от тях - към преливания, които единствено, и то донякъде, гарантират, че казаното е близо до многомерната реалност.

Така или иначе, при вас се забелязва, и то отдавна, амбиция да се откриват все повече и повече нови полета.

Точно така. В НБУ има програми, като когнитивна наука и семиотика, които не се преподават другаде. Други, като политически науки и право, са по име същите, но са силно различни като структура и начин на обучение. В някои случаи ни води идеята да допълним, както с архитектурата, която не повтаря това, което се прави в университета по архитектура, или с пластичните изкуства, които не конкурират Националната художествена академия.

Преди време много преподаватели в НБУ преподаваха и в СУ. Подобна практика винаги ми се е струвала, извинете за думата, порочна.

Двойното преподаване е порочно и то става именно защото не може да се създаде мрежа. В момента голямата маса от преподаватели, които идват от другаде в НБУ, са от БАН.

В НБУ се конкурират различни програми, между които студентът избира. Решенията обаче са продиктувани от интереса на днешния ден…
Да, действителността и интересите се менят, затова университетът трябва да реагира на промените. Вътрешният пазар на програмите, който действа в НБУ, е добро нещо. Тези, които искат да направят програма, трябва да се справят с един вид неизбежен мениджмънт. Привличането не е лесно. За да ориентираш някого към това, което преподаваш, трябва да положиш усилие.

Но често тези, които имат качества за мениджмънт, нямат научни качества, и обратното.

Затова трябва да се съчетаят и свържат в екип. Правенето на работни екипи е трудно нещо, особено у нас, в България, в нашата все още непреодоляла социалистическата си атомизираност среда. Такива сме, поне по-възрастните - атомизирани хора без нужните валенции за свързване. Което, разбира се, върви и с доброто на силните приятелски връзки и топлотата на съществуване сред близки, силно ценено от идващите да живеят в България западноевропейци. Да, но съвременният живот иска и друго - да се работи не непременно с близки хора.

Това е първото лошо наследство от социализма. Второто е замъгляването на идеята за факт и истина. Без значение е, че нещо е станало в четвъртък, в 3 часа следобед. Значение и истинност има общото положение, към което се свежда този факт. Така казваме: ‛Какво значение има, че лицето А е постъпило несправедлово спрямо лицето Б в този час и на това място. Истината е, че в България това е ставало и ще става.“ Затова и журналистите ни се интересуват от общи негативни положения по принцип. В този смисъл те не са граждани, а са парадоксални философи, специалисти по анихилиране на конкретната реалност до един абстрактен свят на трайни презумпции. За мен това е най-негативното, което ни остави социалистическото време. То не е без връзка с атомизираността. Всеки стана отделен човек. Затова и моето поколение продължава да цени съвсем по романтичному само индивидуалността. И аз самият постоянно търся оригинални хора, с таланти. Не мога да работя по принципа: аха, посредствени хора - я да видим, като се свържат, какво ще се получи? Е, такава е съвременната демократична нагласа - хората са много, повечето са обикновени в най-добрия смисъл на думата. Свързването им гарантира всеки да надскочи в свързаността естествената си обикновеност и един вид да се усили.

И какво е мястото тук на образованието?

Огромно. Образованието гарантира това надскачане, като дава знания, но прави и още нещо - приучва към социалност, към некризисно преминаване от отделност към заедност и обратно. Ето това, според мен, е вълнуващата цел на съвременното българско висше образование.

Христо Буцев,
в. Култура, Брой 37 (2431), 26 октомври 2006 г.